Български  |  English

Бернар Кушнер: неизвестната история на “хуманитарната интервенция”

В средата на май армията на Шри Ланка приключи с разгрома на тамилските тигри. Президентът Махинда Раджапаксе описа кампанията “опожарена земя” като “безпрецедентна хуманитарна операция”. Други бяха по-склонни да я нарекат катастрофа. Един от тях беше френският министър на външните работи Бернар Кушнер, който замина за Шри Ланка заедно с Дейвид Милибанд (британският външен министър - бел.ред), за да склони страните, впрочем, безрезултатно, да сключат примирие.

Казаното от Раджапаксе беше, в известен смисъл, намек за това как Кушнер повлия на света. Именно Кушнер повече от всеки друг премахва различията между филантропия и бойни действия. Като млад гастро-ентеролог и, както той сам се нарича, “наемник в спешната медицинска помощ”, Кушнер помага да се основе организацията “Лекари без граници” в началото на 70-те. Той озвучава проблемите на бежанците от Виетнам в края на 70-те, съветник е на Митеран през 80-те, влияе за надигането на общественото недоволство около събитията в Сомалия, Босна и Руанда през 90-те, управлява в Косово (като специален представител на Генералния секретар на ООН) след нападението на НАТО над Сърбия; после става най-изявеният социалист, влязъл в правителството на Саркози.

 

Възможно е не Кушнер да е автор на понятието “хуманитарна интервенция”, но той е неин символ в продължение на десетилетия.

Повечето французи биха казали, че това е страхотно. В страната, в която цинизмът спрямо политиката и спрямо всякакъв вид елит, е често срещано отношение, Кушнер е постоянен, всеобщ любимец с положителен рейтинг от над 60%. Той е също авантюрист и политически идеалист – човек, който в съвременна Франция най-много се доближава до ролята, която навремето играеше Андре Малро. И си запази репутацията, дори след като подкрепи инвазията в Ирак.

Обаче през февруари един от най-известните журналисти в страната публикува данни от свое журналистическо разследване, обвиняващо Кушнер в най-различни интелектуални, политически и финансови престъпления. Пиер Пеан стана известен със серия свои публикации: той разобличи диктатора Жан-Бедел Бокаса от Централноафриканската република, снабдяващ Жискар д’Естен с елмази на стойност милиони франкове; той изрови факти за това, че младият Митеран е сътрудничил на правителството във Виши. В книгата “Светът според К.” Пеан разглежда редица неприятни моменти от кариерата на Кушнер-консултанта. Което е по-важно, той твърди, че транснационалният хуманизъм на Кушнер е подчинил интересите на външната политика на Франция на външнополитическите интереси на САЩ и че хуманизмът, изповядван от Кушнер, е само зародишна форма на неоконсерватизъм.

Книгата взривява Париж. Кушнер обвинява Пеан в антисемитизъм и обединява в своя защита прочути приятели: от Бернар-Анри Леви във Франция до Хилари Клинтън и Кофи Анан в чужбина. Левите вестници – особено “Либерасион” – предоставят на Пеан свои страници, докато “Льо Монд” публикува критики срещу книгата му. Седмичникът “Ле Пуен” прави независима проверка на казаното от Пеан и в общи линии го потвърждава. “Светът според К.” е смела и важна книга, макар и несдържана, често несправедлива и понякога небрежна. Донякъде това притъпява остротата на критиките срещу милитаризирания хуманизъм на Кушнер. Но до този момент нито той, нито някой от защитниците му е дал адекватен отговор.

На младини Кушнер е комунист, но доста необичаен. Той много-много не се придържа към принципи, гледа на политическите ангажименти като на инструмент за постигане на лични амбиции. “Аз съм комунист и Растиняк”, пише той в комунистическото списание “Кларте”, намеквайки за героя на Балзак, търсещ известност. На 28 години Кушнер е попрехвърлил възрастта за участник в събитията от 1968 г., които оценява като локална хедонистична революция, която „в действителност не я е грижа за останалия свят”. Същата есен той постъпва като доброволец в мисия на Червения кръст, за да лекува гладните и ранените в отцепилата се от Нигерия република Биафра.

Медицинските работници трябва да спазват строг неутралитет в района на бойните действия, но Кушнер иска да застане на една от страните. Той подкрепя представителите на етноса игбо и твърди, че много от тях е можело да бъдат спасени, ако светът бе подкрепил каузата им. “Трябваше да вдигнем шум” – пише той по-късно, “като обявим, че нигерийците убиват деца и атакуват мирни граждани”.

Кушнер не е единственият млад лекар, мислещ така. През 1971 г. някои ветерани от войната в Биафра, имащи връзки с болницата “Божон” в Париж и с медицинското списание “Тонус”, започват да обмислят създаването на международен доброволчески проект. Кушнер се присъединява към групата от самото й създаване и става нейният най-изявен и харизматичен лидер. Тази група прераства в организацията “Лекари без граници”, която Пол Бърман описва в книгата си “Властта и идеалистите” (2005) като “по-политизирания Червен кръст – Червен кръст, ориентиран към посочването на политически реалии, които създават хуманитарни кризи”. Като цяло Кушнер смята, че левите не трябва да бездействат, докато се убиват хора. Тази негова нагласа се обяснява с определени специфики: баба му и дядо му са убити в Освиенцим, когато той е на четири години. По-късно Кушнер пише, че нападението на нигерийските войници срещу болницата на Червения кръст, в която работел, го убедило, че той не трябва “да се подчинява на инструкциите на бюрократите от Червения кръст – организацията, която си мълча за нацистките концентрационни лагери”. Човек трябва открито да се сблъска или с политическата логика на ситуацията, или с риска да стане съучастник в геноцида.

Пеан разглежда войната в Биафра по-детайлно (или може би по-конспиративно). Биафра има богати нефтени залежи и Де Гол, Франко и Салазар подкрепят независимостта й. Именно Жак Фокар, вдъхновител на тайния френски колониализъм в Африка, става инициатор и на намесата на Червения кръст в района. Кушнер и сътрудниците му пристигат от Габон в Биафра с транспорта, с който се правят редовни военни доставки, така че мисията им не е толкова неутрална, колкото изглежда на пръв поглед. Може би за жертвите конфликтът е като геноцид, но по-точно би било да бъде описан като гражданска война, водена с особена жестокост.

Пеан разглежда “модела Биафра” като схема на хуманитарна интервенция, измислена от Кушнер и прилагана нееднократно от него. В основата й е заложена стратегия за използване на връзките с обществеността. Тя се състои от три елемента: опростяване (чрез постоянно напомняне за провеждан геноцид), раздуване на собствената роля (чрез средствата за масова информация) и милитаризъм. Един от досадните пропуски в книгата на Пеан е, че тя изобщо не разглежда сериозно идеята, че предотвратяването на геноцида би могло да има истински морални основания и да бъде нещо повече от пропагандна тактика. (Той изобщо не споменава бабата и дядото на Кушнер.) Въпреки това Пеан е прав, като отбелязва, че позицията на Кушнер по отношение на конфликта го е направила сляп за сложните и нееднозначни местни условия и го е довела до “избирателно негодувание, което не почива на рационален анализ на ситуацията”.

Кушнер започва навсякъде да вижда геноцид – не само в Руанда, но също така (което поражда значителни съмнения) в Косово и в Дарфур. Той започва да критикува една от страните в гражданската война, представяйки я като олицетворение на злото, а другата оправдава като невинна жертва. Когато войната има етнически или племенен компонент, тази позиция е най-късият път към заклеймяването на цели народи – например сърбите или хуту – и по този начин Кушнер става съучастник в етническата демонизация, срещу която всъщност се сражава. “Под влияние на приятеля Бернар-Анри Леви светогледът на Кушнер се оказва схематизиран до крайност” – пише Пеан. “Това е един много опростен свят. Всичко, което трябва да се направи в него, е да се отделят героите от негодниците, да се разграничи доброто от злото, цивилизацията от варварството и най-накрая, жертвите от престъпниците. Това е своего рода версия на американската неоконсервативна идеология със субтитри, в която Кушнер подкрепя ревностно всяка баналност.”

В изследването си “Легло за една нощ”, посветено на хуманитарните помощи и публикувано през 2002 г., Дейвид Риф отбелязва смущаващия талант на Кушнер: той “разказва на телевизионните зрители примитивни басни, за каквито изглежда публиката жадува.” Риф се опитва да обясни в книгата си този феномен:

Лесно е Кушнер да бъде пародиран. Във всеки случай, обаче, не е ясно дали той няма право... Ако оказващите помощ не желаят тяхната организация да изпадне в пълна зависимост от няколко донора, каквито са вече някои американски неправителствени организации, те трябва да привлекат общественото внимание към работата си чрез средствата за масова информация. Някои прикриват тази потребност доста добре, други не чак толкова, но само малцина са готови като Кушнер открито да си признаят. Занимаващите се с хуманитарна помощ организации “правят бизнес”, като продават на журналистите представата за необходимостта от помощ, която и крепи дейностите им.”

Кушнер не остава в организацията “Лекари без граници”. Когато тя започва да се двоуми по въпроса как да реагира спрямо бежанците от Виетнам през 1979 г., Кушнер се изпокарва със старите си приятели и колеги, включително с президента на организацията Клод Малюре и с Рони Броман, който след този случай не пропуска възможност да го уязви. Кушнер преоборудва товарен кораб в плаваща клиника и се отправя към Южнокитайско море, привличайки вниманието на медиите. (Непосредственият медицински ефект от тази експедиция се оспорва.) Той създава по-ефектна организация с името “Лекари на света”, надявайки се да осъществи цяла серия аналогични проекти.

Кушнер прекарва последните три десетилетия в опити да конвертира хуманитарната си репутация в по-традиционно политическо, военно и дипломатическо влияние. През 1988 г. за него Митеран създава длъжността министър по хуманитарните въпроси. Най-голямото постижение на Кушнер в този период е теоретичното обосноваване (с помощта на специалиста по международно право Марио Бетати) на юридическото право на намеса – правото да бъде игнориран държавният суверенитет и да се извърши намеса във вътрешните работи на страни в хуманитарна криза – Резолюция 43/131, приета от Общото събрание на ООН. Има нещо страхливо в начина, по който се предприема тази мярка: призив към намеса в случай на “стихийни бедствия и подобни извънредни ситуации”. Политическите сътресения се поставят редом до урагани или земетресения. През 1990 г. и 1991 г. Съветът за Сигурност на ООН прилага Резолюция 43/131, за да отвори “хуманитарен коридор” за кюрдите, бягащи от Ирак.

Това решение променя всичко. То прави условен държавния суверенитет, води до засилване на милитаризацията на хуманизма, нещо, което започва да се наблюдава още в Сомалия. В навечерието на нахлуването в Сомалия през декември 1992 г. Кушнер пише в “Льо Монд”: “Ние вярваме във въоръжената намеса на международната общност с цел подобряване на ситуацията”. Пеан описва яростта, с която е посрещнато това изявление. Министърът на отбраната Пиер Жокс заявява, че Кушнер, без да се съветва с него, фактически признава, че “животът на френските войници може да бъде принасян в жертва”. По-късно, доста объркан, Рони Броман пише: “За първи път в Сомалия ние убивахме под знамето на хуманизма.” Но всички тези представи, които допреди пет години се опират на здравия разум, се оказват в малцинство. Общественото мнение, или по-точно, общественото чувство бурно подкрепя позицията на Кушнер. Пеан вижда в юридическото право на намеса поемането на пътя, който води от Ирак в Сомалия, в Косово, а после пак в Ирак. И той е прав.

Ролята на Кушнер в Руанда е по-различна. Реално извършващият се там геноцид не води до намеса. Пеан има особена нетърпимост към Руанда, подробно представена от него в книгата “Черните фюрери и техните бели ментори” (2005). Без да отрича насилието и геноцида от страна на хуту, той предполага, че именно тутси са започнали войната, макар че те са представени от Кушнер и от други съчувстващи им като невинни жертви. Пеан твърди, че именно лидерът на тутси – Пол Кагаме – сегашният президент на Руанда, тогава командващ Патриотичния фронт на Руанда (ПФР) и основен събеседник на Кушнер, е издал заповедта за свалянето на самолета на президента Жувенал Хабиаримана, което отприщва кървавата касапница. (Пеан негодува, че разследването на ролята на Кагаме в катастрофата през 1994 г., започнато преди време от съдията Жан-Луи Брюгиер, се потулва без много шум, след като на власт идва Саркози.)

Накратко, Пеан обвинява Кушнер,че е бил манипулиран от ПФР. Неговото основно свидетелство по случая е документалният  филм от 2006 г. на Жан-Кристоф Клоц, заснет по време на пребиваването на Кушнер в столицата на Руанда - Кигали, който показва ужасения Кушнер при вида на клането, извършено в Кибагабаге (край Кигали) на следващия ден след свалянето на самолета на Хабиаримана.

Използвайки свидетелствата на няколко чиновници от ООН и няколко много полезни карти, Пеан твърди, че е възможно убийствата, които Кушнер използва като пропаганда в полза на ПФР, да са били извършени от самия ПФР. Кушнер обяснява, че голям брой от убитите хуту са демократи, които са ликвидирани от свои заради толерантните си възгледи. Пеан смята, че това доказва демонизацията на хуту от страна на Кушнер. Трудно е да се прецени чия гледна точка е правилната, но Пеан, най-малкото, реконструира събитията с голямо търпение и убедителност.

Това, с което Кушнер привлича французите, е тезата, че хуманитарната позиция може да предложи политика, която скъсва с макиавелизма. Оказа се обаче, че нещата не стоят точно така. Кушнер напуска редовете  на социалистическата партия, за да стане член на кабинета на Саркози през 2007 г. Дотогава той е съветник на противника на Саркози от социалистическата партия - Сеголен Роаял.

Въпросът е дали той упражнява реална власт на Ке д’Орсе или този пост е само трофей, получен за подкрепата. Именно Саркози, а не Кушнер, помага да бъде формулирана общата европейска позиция по въпроса за нападението на Русия над Грузия миналото лято. Последната натрапчива идея на Кушнер е свързана с иранската ядрена програма.

Като се има пред вид мащабът на промяната в цялата система на националните държави, дължаща се в някаква степен на Кушнер и идеологията му, е учудващо, че във Франция почти изцяло обсъждането на книгата на Пеан се върти около няколкото твърдения за корупция. А обвиненията, които отправя Пеан, са много по-сериозни. През 2002 г. и 2003 г. Кушнер на няколко пъти пътува до Бирма за сметка на френския нефтен гигант “Тотал”. Тъй като по онова време останалите нефтени компании бойкотират хунтата в Бирма, компанията “Тотал” е най-големият тамошен инвеститор и работи с местната армия, която е обвинена в използване на принудителен труд. В свой доклад, за който са му платени 25 000 евро, Кушнер призовава “Тотал” да се обяви “за” демокрация в страната, но иначе, във всяко друго отношение, смята поведението й за приемливо. Компанията използва доклада, за да се реабилитира. И на читателите на френската преса докладът е представен именно като инструмент за реабилитация.

Преди излизането на книгата на Пеан по-малко известен е фактът, че Кушнер участва в приказно доходоносен проект на правителството на Габон. През 2003 г. няколко стари партньори на Кушнер, включително Ерик Данон (сега френски дипломат в ООН), консултират две компании - “Имеда” и “Крачките на Африка”, които подписват договори за милиони евро за изследване на начините за създаване в Габон на национална служба по здравеопазване. Кушнер е консултант и на двете компании, спечелвайки си чисти 216 хиляди евро за по-малко от три години. Макар че по онова време той не заема правителствена длъжност, министър-председателят Жан-Пиер Рафарен го назначава за шеф на “Естер” – квазиправителствена организация, която управлява организирането на помощта от френските за африканските болници. Пеан предполага, че Омар Бонго, покойният диктатор на Габон, е бил сигурен, че е купил услугите на френското правителство.

Това е сложен въпрос. Дали става дума за нарушение, зависи от това как се гледа на “Естер” и на нейния статут на “организация от обществен интерес”. От значение е и отговорът на съвсем не лесния въпрос - как да се определят намеренията на Габон. Ако Габон в действителност не е възнамерявал да създава национална служба по здравеопазване и за цялото това време не е направил нищо в тази посока, то тогава публикуването на доклада може да се сметне за порочен начин да се намери високоплатена синекурна длъжност за приятели. Писането на “доклади” е проверена от времето, работеща френска практика да се дават пари на политически съюзници. Например, преди десет години жената на кмета на Париж, съюзника на Ширак, Жан Тибери, е принудена да се изправи пред съда и да дава обяснения как е получила 200 хиляди франка за небрежно написан доклад от 36 страници за глобалното разпространение на френския език.

Както можем да се досетим, “габонските” обвинения на Пеан зависят също и от това как се гледа на френската традиция на преминаване на държавните служители в частния сектор – система, по която представителите на властта сменят правителствени длъжности със синекури в бизнеса. В седмицата, в която се появява книгата, Кушнер издига в своя защита аргументи от рода на: “Всички го правят”; “Ако се поинтересувате за министрите, които се занимават с консултации, в списъка ви ще се окажат огромен брой хора”. И наистина е така. За седмица Кушнер посети Вашингтон и навести Хилари Клинтън, която също е обвинявана в получаване на дивиденти от политически връзки. “Това е вече четвъртата книга срещу мене,” заявява Кушнер. “Хилари ми каза, че срещу нея са написани 25 подобни книги.”

Пеан е суров и неудобен автор. Неговите методи залагат на психологическото въздействие. Той критикува Кушнер отначало за едно, а после за нещо напълно противоположно: за предаването на френския суверенитет на международни институции и организации, от една страна, и за действия без санкции на ООН, от друга. Разкривайки провалите на Кушнер и разминаването със собствените му идеали, той, при все това, отвлича вниманието на читателя от основното си възражение срещу Кушнер – отнасящо се до качеството на идеалите. Пеан е френски републиканец от стар тип, голист, на когото е трудно да обича човечеството, ако то, дори и малко, противоречи на интересите на Франция. Той вижда, и тук е прав, че логичният извод от политиката на Кушнер е отказът или най-малкото отслабването на националната държава в полза на международни структури: ЕС, ООН и Международния наказателен съд, да не говорим за по-неформалния съд на международното обществено мнение. Той обвинява и Кушнер, и Бернар-Анри Леви (когото Кушнер нарича “своя съвест”), че те “мразят голизма и неговата политическа философия: ценностите на Френската революция, връзката с идеологията на “Съпротивата”, ценностите на националната независимост. Те осмиват тези идеали от името на англосаксонския космополитизъм,, основаващ се на концепцията за правата на човека и неолиберализма, залегнал в основата на неоконсервативната идеология, към която се присъединяват новите френски философи”.

Ден след публикуването на книгата, Кушнер предприема контраатака в сградата на Националното събрание. Пеан, заявява той, ме обвинява, че съм персонификация на космополитизма. Обвинения в космополитизъм в трудни времена – това да ви напомня нещо? Лично на мене ми напомня. И ще ви кажа, че този проблем е нещо повече от мой личен проблем.”

Пеан се вбесява, когато в едно телевизионно интервю му предлагат да опровергае обвиненията в антисемитизъм. Бернар-Анри Леви пък го нарича “джудже”.

Трябва ли бремето на доказателствата да легне изцяло върху Пеан? Дали “англосаксонският космополитизъм” е същият онзи космополитизъм, в който Алфред Драйфус е обвиняван от своите противници. Пеан пита в “Либерасион” какво би могло да означава понятието “без граници”, ако не “космополитизъм”? Той цитира статия от 1985 г., под която Леви, заедно с още двама интелектуалци, се е подписал и където и тримата заявяват: “Разбира се, че ние сме космополити. Всичко, което има вкус на “корени”, барети, народни танци, бретонски гайди, - накратко, цялата тази французщина или патриотарство са ни чужди, нещо повече – отвратителни.” Във Франция, където се отделя толкова голямо внимание на формалното равенство във всички области на живота (освен във финансите), от Пеан не може да се очаква да признае, че Леви и Кушнер имат право на речник, какъвто на него му се отказва.

Използваната дума от Пеан “braderie” – “битпазар” (която означава разпродажба на стоки с намалени цени на улицата) също е специално коментирана, особено в “Льо Монд”. Думата, която отново и отново се появява в изказванията на Пеан за Кушнер, е ключова и в нападките срещу Пиер Мендес-Франс, евреин и министър-председател на Франция, който идва на власт малко след поражението на Франция в Диен Биен Фу през 1954 г. и който почти веднага се договаря за сключването на мирен договор с Хо Ши Мин и дава (или се опита да даде) импулс за изтеглянето на французите от Тунис, Мароко и Алжир.

Употребена срещу Мендес-Франс, думата “braderie” означава нещо като “разпродажба”. Пеан възразява всеки път, когато еврейски групи се опитват да имат последната дума по въпроса какво е геноцид и какво не е. Той цитира интервю с американски експерт по връзки с обществеността, който вдъхновява западните правителства да вземат страната на Босна през 90-те години. Този експерт заявява, че най-важният и сполучлив ход от негова страна е да подтикне еврейско-американските организации да осъдят действията на Сърбия като геноцид. Пеан оценява отварянето в Тел Авив на офис на суданската Армия за освобождение като решаващ фактор за признаването й за доминираща сила. Той споменава ролята, която изигра Центърът “Симон Визентал” и Съюзът на еврейските студенти във Франция за създаването на френската организация “Бърза помощ за Дарфур”.

Ролята на арбитър може би щеше да се даде на евреите, без те да се стремят към нея, но тук се появява парадоксът. Ако геноцидът (или по-точно, предотвратяването му) трябва да бъде водещ и задължителен принцип в новата глобална конституция - без значение писана или неписана, в името на която младежите могат да бъдат изпращани да убиват и да умират, то по дадения проблем просто не може да има никакви експертизи, които да се базират на етнос. Като проблем на историята, етиката и индивидуалната съвест, Холокостът има своето привилегировано място. Но ако се подхожда към него като към политически проблем, то ситуацията е по-друга. Ако тази нова кушнерианска система е демократична, то Ахмадинеджад ще има същото право на глас като Кушнер. И тази перспектива – че определенията за геноцид могат да бъдат предмет на дебати, провеждани в шумното и популистко пространство на глобалната демокрация или кибердемокрацията– събужда по- голяма тревога, отколкото речниковият запас на Пиер Пеан. Така международният хуманизъм отваря кутията на Пандора, пълна с онова, което Ален Финкелкрот нарича “подстрекателство към антирасистка омраза”.

Без открито да обвиняват Пеан в антисемитизъм, Кушнер и Леви използват косвени намеци, позволяващи им да заобиколят обвиненията, които той отправя. Няма причини да се смята, че когато Пеан казва “англосаксонски космополитизъм”, той подразбира нещо друго. В цялата книга нищо не е представено в по-неблагоприятна светлина от “англосаксонския” аспект в идеологията на Кушнер. Пеан цитира изказвания на стар приятел на Кушнер: “Той често казваше, че съжалява, че не се е родил американец”. Той поставя дипломацията, провеждана от Кушнер в Руанда, в контекста на “операциите на англосаксонската реконкиста” от епохата след Студената война. Той обвинява Кушнер и Джон Гаранг, лидер на суданското Народно освободително движение, в проваляне на френско-суданската стратегия за противопоставяне на “англосаксонския експанзионизъм в региона” в началото на 90-те години. Пеан вижда “пълно сливане на действията на Кушнер на Балканите с действията на американците”.

“Англосаксонският” проблем има по-малко отношение към капитализма, отколкото към външната политика, макар че Пеан намира връзка между двете явления. Той одобрително цитира описанието в “Юманите” на американския световен ред като “право на богатите и властимащите да се провъзгласят за международни жандарми”. Но той вярва, че главната цел на САЩ (или англосаксонците) се състои в това “да фрагментират териториите и все още запазилите се национални държави с цел да разрушат техните сфери на влияние и да разпалят междуплеменна вражда сред населението им, отстранявайки по този начин конкурентите по пътя към хегемонията”. За Пеан американската империя прилича на империята от “Междузвездни войни”: всеки местен жител, който смята, че влиянието на империята е полезно за собствената му страна, според него е глупак, страхливец или предател.

Но има и друг начин, различен от този на Пеан, по който да се разглежда ролята, която Кушнер играе в разпространението на американската хегемония. Много малко от хората, които в собствените си страни са смятани за “лакеи” и “пудели” на американския нов световен ред, са така възприемани от самите американци. (Включително Тони Блеър.) Харесва ли се това или не, но сътрудничеството на Кушнер със САЩ означава не преклонение пред американската военна мощ, а по-скоро заимстване от нея в полза на европейските интереси, които често са идеалистични.

Да погледнем интервютата, които Кушнер дава тази пролет по повод реинтеграцията на Франция в НАТО. Пълноправното членство, заявява той в интервю за “Фигаро”, позволява на Франция да участва в перспективното проектиране на всякакви видове операции – в Босна, Косово, Афганистан – към които тя, така или иначе, щеше да се присъедини. Нещо повече – това би позволило на европейците “по-лесно да осъществяват операции в чужбина без съгласието или участието на американците”.

Кушнер поддържа американската намеса в Сомалия през 1992 г. отчасти с аргумента, че тя ще отвори пътя за принципна намеса в Босна. Пеан не е прав да смята това за “разпродажба”, но е прав да открива проблем. Ако намесата в Сомалия направи подобно действие допустимо и позволи то да се осъществи на Балканите, то намесата на Балканите направи принципно приемлива интервенцията в Ирак. Имаше силни аргументи и основания за възражения срещу нахлуването в Ирак, но за приемащите юридическото право на намеса и другите принципи на “кушнеризма”, подобни тези не съществуваха. Правителството на Буш имаше много причини и основания да предполага, че “международната общност”, най- вече в Европа, ще се отнесе почтително към американската дипломация, като към кокошка, която продължава да снася златни хуманитарни яйца. Щом се подготви хуманитарната основа, от която да се започне войната срещу Саддам Хюсеин – използване на отровни газове срещу собственото население, батальони на смъртта, убийства на политически опоненти – всичко друго се оказа без значение, стига да сте приели предпоставките на Кушнер. Това, че не бе открито оръжие за масово поразяване, е неуспех, но и второстепенен въпрос, както недвусмислено признава Кушнер, заявявайки: “Американците водиха легитимна война, имайки лоши и непотвърдени основания”.

Както Пол Берман преди няколко години казва: “Ако Кушнер е вършил добро, порейки с издути платна на кораб под наем моретата на Източна Азия заедно с шестима доктори, защо да не продължи и по-нататък?” Приоритетното място на правата на човека води до по-големи военни ангажименти, отколкото мнозинството граждани в демократичните държави смятат за благоразумно.

Не винаги е лесно да се формулира какво разбират французите, когато използват думата “неоконсерватизъм”. Пеан е напълно прав, когато заявява, че неоконсерватизмът е просто кушнеризъм, взет заедно с логическите му изводи.

Новите модерни доктрини не срещат никаква съпротива за последните 20 години след падането на Берлинската стена. Хуманитарният интервенционизъм е една от тези доктрини. Необузданият капитализъм - друга. Тези явления и техният провал са епифеномени по отношение на господстващата доктрина за правата на човека, която индивидуалистичният Запад натрапва тогава, когато жъне успехи. Никой няма да приеме прозата на Пеан за прозата на Литън Стрейчи, но “Светът според К.” оставя у читателя същото чувство, което оставя и четенето на глави от ”Знаменитите викторианци”: книгата е сляпа за достойнствата на героя си, прекалено обстоятелствена е, но е пълна с ценни уроци за това колко е трудно да се различи нравствената власт от властта изобщо.

 

London Review of Books

Превод: Виржиния Томова

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”