Косъмче от четка (изкуство), брой 34 (2561), 07 октомври 2009" /> Култура :: Наблюдатели :: Видимата фантазия
Български  |  English

Видимата фантазия

 

 

Orbis Pictus, галерия “Райко Алексиев”, 23 септември – 24 октомври 2009

 

Според Хьойзинха, естествената връзка между музиката и играта се определя от това, че и двете се намират в еднаква степен извън разума на практическия живот и полезността. И двете боравят със свои специфични норми, като ритъм и хармония, които не са обвързани с конкретна външна форма или със задължение. А културата като цяло не произхожда от играта, но възниква и се развива като игра.[1]

Ползвайки тези прости принципи, художникът Петър Никъл и кураторите Иржи и Радана Валдови са конструирали идеята на изложбата Orbis Pictus. Със същото наименование през 1658 година в Чехия е издадена първата илюстрирана детска енциклопедия на Ян Коменски. Буквално преведено, то означава „Видимият свят в картинки”. Самият Коменски е признат като бащата на съвременното образование и учител на нацията.

В концепцията на изложбата сега точно невидимият свят на емоцията, забавата, музиката и хармонията е въплътен с реални обекти. На пръв поглед, те изглеждат, сякаш са изработени съвсем импровизирано от подръчни материали – метални и пластмасови тръби, дървени плоскости, балони, пръчки, парчета метал, струни, „украсени” със сухи листа и препарирани насекоми. Част от тях са свързани помежду си с пластмасови маркучи, досущ като измислена старовремска машина, други наподобяват повече музикални инструменти или някакви лабораторни приспособления. Всичко е като че ли произлязло като футуристична визия от миналото или като истинско предизвикателство за „играещия човек” да се втурне към естествените стремежи на своята фантазия.

Всъщност, машинариите в Orbis Pictus са се родили от съвместната работа на художници, музиканти, майстори на органи и театрали. Доста сполучливо те са превърнали първичния порив към опознаване на света чрез игра, удивлението от оптичните и звукови ефекти и творческия потенциал на физичните закони в изкуство или по-точно в артистична атракция. Подобно на популярните през XVII и XVIII век „Кутии на чудесата” (Wunderkabinet), тези съоръжения предлагат в днешния ден възможност да преоткрием на нова сметка наивната радост и възторг от най-ирационални обекти.

Чрез специални ръчки, колела, въжета и клавиши от всеки предмет в изложбата може да се изтръгне звук или някаква деформирана картинка. Системата, по която са построени, е изцяло механична. Разбира се, забавните ефекти и ведрата емоция от това да пипаш и участваш в произведенията привлича огромен брой посетители.

В центъра на изложбената зала е инсталирано огромно надуваемо „сърце” – кинетичен пейзаж на Петър Никъл. В него цялата ретро комбинаторика от насекоми и листа се върти, движи в импровизирани водни канали, отразява се в системи от огледала, поставени в „Лабиринт на светлината” на Петър Лоренц или се появява като призрачен театър на сенките. Там са и „Часовниците на мечтателите” на Ярослав Коржан, които всъщност можеш да използваш като музикален инструмент. Насред всичко това има и малък бълбукащ орган, създаден от Воцлав Смолка. Балонът допълва усещането, че си попаднал в приказен нереален свят. Отвън са бръмчащите тръби на Иржи Конвързек, на които можеш да свириш с два огромни педала; звънливо стоманено кълбо на Честмир Сушка; „Оптическа вихрушка”, в която Онджей Смейкал е ползвал основния спектър на светлината; репетитора на Квидо Сен – тръба, която повтаря всеки звук от залата с няколко минути закъснение; огромни перископи на Петър Лоренц и още всевъзможни уреди и инструменти за игра. Мащабът наистина е внушителен и галерия „Райко Алексиев” е буквално препълнена от обекти, звуци и смехове.

Освен интерактивната идея, тази изложба съдържа в себе си и една нетипична за съвремието ни носталгична романтика. Единствените подобни аналози, за които се сещам в българското изкуство, са работите на Венелин Шурелов, Недко Жечев и Рин Ямамура, както и сценографската изложба „Интерактивни пространства”, състояла се неотдавна във фоайето на Театър „София”. Явно връзката с театъра, техническата логика и сръчност на сценографа е предопределяща за този специфичен тип творческо мислене и изява. Но той не би могъл да се впише закономерно в процесите на развитие и в арсенала на съвременното изкуство. За него винаги е отредена една по-специална паралелна територия на съучастие, спектакъл и игра.

Проектът Orbis Pictus е създаден като инициатива по повод чешкото председателство на ЕС. Изложбата е представена в София от Чешкия център в партньорство със Съюза на български художници и Министерството на културата.



[1] Йохан Хьойзинха, Homo Ludens. Издателство “Захарий Стоянов”, София, 2000

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”