Български  |  English

Смъртта на стария моряк

 



Стефан Абаджиев, поетът Стефан Абаджиев ни напусна. Когато един поет ни напуска, е по-добре да мълчим и да се вслушваме в поезията му:


 И ако някога се случи непонятното –


не се чуди! –


ти просто си умрял.


Когато нямаш нищо,


все едно,


че имаш всичко,


но е забравено във старото сако.


А него все едно си подарил


на просещия циганин.


А той за жалост


(или пък за щастие)


е отпътувал в неизвестно направление.


[...]


Не се чуди! –


ти просто си умрял.


Умрял си в дългия му


скитнически път.


Умрял си в неговата радост,


когато, бъркайки си в джоба,


той е напипал


следата бегла на ръката ти.


 


Не се учудвай!


Смъртта не е по-страшна


от умирането.”


Стефан Абаджиев не само беше несвоевременен, той държеше да бъде такъв. Тъй като неговата поетика на сдържан трагизъм и непатетична възвисеност не можеше да няма свое собствено време; а поетика, която има собствено време, е винаги несвоевременна.


Стефан Абаджиев не само не беше забелязан няколко десетилетия, той държеше да бъде незабележим – дори пред нас, които си давахме сметка каква е поезията в чекмеджетата му. Но той нямаше как да не бъде забелязан от критиците и читателите след „И ако някога се случи непонятното”. Една поетика, проникваща в смъртта, нямаше как да не се открои на смисловия фон, зададен от поети, улавящи пулса на живота (или вслушани в крясъка на модата).


Стефан Абаджиев не само държеше на лаконичния изказ, но и се прекланяше пред поезията, наситена с лаконично мълчание. Това мълчание струеше и от делничните ни разговори за Шекспир и за Емили Дикинсън, за Виктор Цой и за Георги Рупчев. Сред толкова излишно говорене, това нямаше как да не впечатли.


Един поет ни напусна. Наскоро преди това той ми даде новото си стихотворение, казваше се „Подарък”:


 Вземи.


Вземи това.


Вземи това внимателно.


И отнеси го бързо в свойта стая.


Внимателно го постави пред огледалото


и тихомълком се отдалечи!


Когато се приготвиш да си лягаш,


ще го погледнеш и ще се учудиш –


в огледалото ще липсва отражение.


Сега, когато в огледалото наистина липсва отражение и се чудим къде ли то е отишло, си мисля, че всичко може да се каже така пестеливо, както Теко го е казал за стария моряк; и че тогава образът ще се върне в огледалото:


Старият моряк умря,


това е.


 


Без почести и гръмки речи,


без фойерверки и салюти.


Пристанищният кей се срути,


морето хищно го повлече


и той потъна бързо.


Това е:


Стефан Абаджиев ни напусна.

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”