Български  |  English

Браво!, извоювано с компромиси...

Варненски ежедневник обещаваше ‛петметрови кукли“. ‛Много вълнуваща копродукция заради ‛двама звездни тенори“. Рядко се случвалa такава наслада в една вечер...

Книжката Варненско Лято-2009 на два езика също кара човек да мисли, че Селска чест (Маскани) и Палячи (Леонкавало) на 10 - 14 юли на сцената на Варненската опера са ‛бум“ заради двамата тенори. Едър шрифт в контрастно червено за нашите primo uomo; останалите - в сива опашка, дребен шрифт.

И така: Калуди Калудов и Емил Иванов дадоха от себе си каквото можаха. Калудов изглежда е по-мъдрият, в смисъл, че е по-стратегически в употребата/артикулацията на гласа си. Сривът му на премиерата може всекиму да се случи. Иванов щедро излива своя глас, за радост на публиката. Той и Ирина Долженко от Болшой театър (глас, ефектен, особено в низините; свой цвят в различните регистри; това - за сметка на дикцията) - главната двойка в Селска чест, опасно форсираше дребните фрази, за което си плати в моментите, когато всеки очаква перфектно закован ‛връх“. Марян Ивановски от Македония (Алфио в Селска чест на 10-и, Тонио в Палячи на 13-и) притежава глас красив, силен и бархетов, но оставя впечатлението, че операта започва и свършва с неговия глас. Можеше да вземе пример от Нико Исаков - другият Тонио (10.07), който пя с характер и то превъзходно.

Тенорите да се редуват в една и съща роля последователно, предполагам, е идея на диригента постановчик Христо Игнатов, защото оркестърът свири според максимата: „когато певците са доволни, съм доволен и аз“. Разбудени от гласовете кулминации се редуваха с делничен звук, какъвто другаде не биха си позволили и по време на репетиции. Фрази, избелели, угасваха, преди да са стигнали върха си – и на генералната, и на двете премиери.

„Звездите не могат да отделят време за повече от 4-5 репетиции. Заети са и другаде. Но съм им благодарна, че направиха максималното за това време“, казва Нина Найденова - гост-режисьор на тази пета (за Селска чест) и трета (за Палячи) премиера във Варна.

Добре, че не изпуснах името й в ситния шрифт и така влязох в залата. Видях опера, каквато, казва Найденова, в Русе и особено в Стара Загора се прави от десетина години насам. Става дума не за концерт в костюми.

По нейна преценка резултатът от първоначалния й замисъл, включително петметровите кукли (хипербола на клоуна, който унищожава човешкото в себе си - краят на операта от Леонкавало), е горе-долу 50%. Публиката беше на крака, когато Найденова излезе на подиума в края на спектаклите на 10-и и 13-и, и май че й даде по-висока оценка. Браво, Нина, браво.!....се провикна някой.

„Браво“-то, видя се, е извоювано не без компромиси, но и през тях се вижда – режисьорката държи да покаже, че тенорите на подиума не са, за да свалят звезди, освен ако драматургичната идея го изисква (любовният дует в Палячи).

А иначе, ‛звездни“ са моментите на тотално преживяване. Нещо такова бе на път да се случи в операта от Леонкавало на 10. 07, от постановъчна гледна точка по-благодарната от двете партитури. Дългите фрагменти с красива лирична музика в Селска чест са в слаба връзка с на места натуралистичния текст. Резултатът е, че финалът в тази опера е единствено истински драматичен. (Писъкът зад кулисите на фона на почти мълчание в оркестъра е приглушен гръм в тежък летен зной. Идва и заглушава fortissimo-то в сърцераздирателни арии и дуети, които току-що сме чули).

Екипът на Найденова (художник на декора: Иван Токаджиев, художник на костюми и кукли: Николина Костова-Богданова; хореография: Боряна Сечанова) решава оперните противоречия, тръгвайки от музиката. За пояснение: в новата варненска Селска чест сценичната статика не дублира звуци; тя разширява значението им, като сигнализира тип душевност, в по-широк смисъл – тип култура на човешко общуване.

Начупени, настръхнали една срещу друга стени в цвета на пожълтял от времето камък – досущ като героите в оперния конфликт: гледат се и се убиват с поглед от краищата на огромна маса. Центърът на непоклатима вселена: масивното дърво разделя и събира (лято е, плодородие). Хор/статисти и mamma Лучия (от всички солисти Елеонора Христова най-вече би трябвало да се замисли за разклатеното си вибрато и липса на ясна дикция) се движат хореографски. Забавеното темпо е намек за ритуал, предполагам. Във всеки случай, част от тази хармония са костюмите на жените (селянки или весталки?).

Всичко това - дългата експозиция на женското царство, е строга рамка. Корсет. Ирина Долженко (Сантуца) достойно опита да покаже, че в такъв корсет драмата на отритнатата отвсякъде няма отдушник. Тежко, ако избухне. Както и става по либрето.

Любовният триъгълник в двете опери е решен огледално: жената е моторът на трагедията в Селска чест, мъжът решава в Палячи. Акцентът върху социалното измерение (‛корсетът“ в Селска чест, в Палячи сцената предизвиква залата да види клоуна в себе си) съперничи на главния конфликт. Може би най силният компонент в замисъла на Найденова е този втори план в действието, носен от хора (диригент Малина Хубчева) и хореографията.

Варненската опера е една от малкото, където базата: хор, балет, гримьорни и пр., се е запазила непокътната от години. Всички тези хора са ‛невероятно отзивчиви“ (Найденова). Работила е с тях около месец, сега виждаме и чуваме хор - заедно с детския в Палячи – който не е част от декора, а драматичен персонаж. Така и с певците – режисьорската ръка личи най-вече при Марияна Панова (Неда), Свилен Николов (Силвио) на 10.07, Нико Исаков. Панова играе несравнимо с останалите, вокално отстъпва пред Веселина Василева (13.07) – рядко съчетание на нежен и мощен глас плюс точна интонация, чува се и на първия, и на последен ред.

Гласът е дар божи, останалото – труд на вдъхновен колектив. Операта е и това! Ще ми се да вярвам, че във Варна няма да го забравят лесно.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”