Български  |  English

Суверенният цинизъм

Този текст беше представен като доклад на семинара ‛Предизвикателства пред представителната демокрация днес“, организиран от Фондация за хуманитарни и социални изследвания. Той опитва да насочи вниманието към едно познато, но често подминавано предизвикателство пред съвременната демокрация, което условно нарекох суверенен цинизъм. За да изясня в какво се състои то, първоначално ще представя накратко една теория на суверенитета, извлечена от Homo sacer и Извънредното положение на Джорджо Агамбен и Случайни животи и Възбудима реч на Джудит Бътлър. След това ще илюстрирам силата на суверенния цинизъм с кратки и несъмнено непълни анализи на две извънредни ситуации – прилагането на техники за усилен разпит върху заподозрени в тероризъм и кризата, белязала първите години след социализма.

---

Суверенитетът произлиза от властта да се убива (Агамбен 2004: 102). Той се отличава от убийството, на първо място, по това, че може да бъде упражняван, без да се убива. Например суверенът може да остави своите подвластни да живеят, взимайки в замяна на това различни данъци, или може да изложи някои от тях на смърт, като ги изпрати на война или ги обрече на болести и бедност (Фуко 1993: 181-3).

На второ място, суверенната власт се отличава от убийството по това, че не престъпва закона, защото се упражнява върху хора, които се намират извън закона, извън правния ред (Агамбен 2004: 15, 100, 130). Например, ако някой бъде нападнат от друг и го убие при самозащита, това не е престъпление, защото нападателят е прекрачил границите на закона и следователно се е озовал извън тях, в извънредно положение. Затварянето на незаконни емигранти в изолационни центрове не е престъпление, защото те са нарушили емиграционното право и следователно се намират извън закона.

Извънредното положение обикновено се свързва с войни, бедствия, революции. Но всяко извънредно положение се основава върху нужда, например върху нуждата да се вземат мерки срещу голямо наводнение (Агамбен 2005: 26-31). Дори когато изброява типове нужди, законът не може да предвиди фактите им и следователно не може да ги обхване. Поради това те представляват празноти в закона, които могат да бъдат покрити единствено чрез прилагането му отвъд неговите граници (Агамбен 2005: 31).

Но в такъв случай като извънредно положение могат да бъдат мислени всички случаи, в които се налага законът да бъде приложен отвъд границите му, включително за относително безобидни нужди като сметоизвозването. Нещо повече, извънредно положение би било налице винаги, когато труден случай принуждава съдиите да интерпретират закона (Агамбен 2005: 39-40). Поради това извънредното положение може да бъде мислено като основа на закона, защото той би бил безсилен, ако не може да бъде прилаган в нови случаи, чиито факти не е могъл да предвиди (Агамбен 2005: 40).

Но щом суверенна власт може да бъде упражнявана върху хора в извънредно положение, тя предполага обявяването на извънредно положение. Тъкмо поради това суверен е онзи, който може да обяви извънредно положение (Шмит 1985: 44).

Обявяването на извънредно положение е перформатив (Бътлър 2004: 61). За целите на тази статия можем да приемем, че перформативите са речеви актове, които правят това, което казват. Например, когато един свещеник каже на младоженците: „Обявявам ви за съпруг и съпруга“, той същевременно ги прави съпруг и съпруга.

За разлика от изказванията, които констатират някакво състояние на нещата, перформативите се характеризират не с истинност или неистинност, а със сполучливост или несполучливост. За да бъдат сполучливи, те трябва да следват определени конвенции. Например, младоженците трябва да бъдат обявени за съпруг и съпруга тъкмо от свещеник, а не от случаен минувач, в рамките на определен ритуал, а не мимоходом.

Но има перформативи, при които следването на конвенции не е достатъчно. Една заплаха например би била несполучлива, ако предизвика смях. В такива случаи сполуката зависи не само от това какво се прави, когато се казва нещо, но и от перлокутивните му ефекти, от това какво се прави чрез казването му (Бътлър 1997: 10-2).

Обявяването на извънредно положение спада към тези перформативи. Обявяването на въстание например би било сполучливо само ако чрез него бъдат накарани да въстанат и други, освен автора на съответния речеви акт.

Нещо повече, обявяването на извънредно положение не може да не спада към перформативите, чиято сполучливост зависи от перлокутивните им ефекти, защото дори когато се позовава на конвенции, то ги отменя или надхвърля. Например, обявяването на криза в почистването на София се позоваваше на правни конвенции, но същевременно отмени конвенционалния начин на събиране на боклука и създаде антикризисен щаб, чиито действия надхвърлят правните конвенции.

Тъй като перлокутивните ефекти на обявяването на извънредно положение често са отделени от времеви интервал, както например събирането на голямо множество въстаници или създаването на антикризисен щаб, сполучливостта на обявлението може да се окаже зависима от по-късни събития (Бътлър 1997: 16-7). Освен това сполучливостта на едно обявяване на извънредно положение често може да изисква перлокутивните му ефекти да бъдат не само почувствани, но и показани. Обявяването на въстание например не би било сполучливо, ако събралото се множество потъне в мълчание, дори то да се дължи на занемяването му под напора на въстанически чувства.

Перлокутивните ефекти на обявяването на извънредно положение могат да бъдат показани с поведение или друг речеви акт. Във втория случай сполучливостта му би зависела от по-късен речеви акт, който често би имал характера на признание. Например, обявяването на въстание би било несполучливо, ако не бъде признато от множеството, призовано да въстане. Обявяването на криза в сметосъбирането би било сполучливо само ако бъде признато от съответната община или от съда.

Разбира се, не е необходимо едно извънредно положение да бъде признато от всички. Не можем да очакваме например то да бъде признато от тези, чиито сили, богатства или живот отнема. Какво признание е необходимо, като правило ще зависи от конкретната ситуация. Например, решението на правителството да обяви извънредно положение в сметосъбирането се оказа зависимо от признанието на Висшия административен съд едва след като бе заведено дело срещу него.

Нещо повече, признаването на едно извънредно положение често ще остава отворено и несигурно. Например доскоро оставаше несигурно дали столична община признава решението на Конституционния съд да потвърди обявяването на сметосъбирателна криза, или изчаква бъдещи възможности за оспорването му. Поради отвореността и несигурността на признанието как стоят нещата, изглежда най-ясно, когато такова бъде отказано. Например, когато столична община оспори обявяването на кризисна ситуация във Върховния административен съд, тя несъмнено му отказа признание.

Понеже сполучливостта на едно обявяване на извънредно положение зависи от признание, ще приема, че успехът му е толкова по-сигурен, колкото повече признание предизвиква. Тъй като признанието често е отворено и несигурно, ще приема, че успехът му е толкова по-сигурен, колкото по-малко му се отказва признание. Доколкото суверенната власт се упражнява чрез обявяването на извънредно положение, ще приема същото за нея.

Сигурността на съвременните режими на обявяване на извънредно положение и оттук - на съвременната суверенна власт бива увеличавана посредством три механизма, които условно ще нарека представителство, дистанция и цинизъм.

Обявяването на извънредно положение чрез представител увеличава сигурността му, защото представителят не може да бъде държан отговорен за този, когото представя. Да си представим, че суверенът ни посещава у дома и щом вижда тревожното положение с боклуците, веднага обявява кризисна ситуация. Бихме могли да отречем правото му да стори това. Но сега да си представим, че вместо суверена, ни посещава негов представител, който ни съобщава, че положението ни е обявено за кризисно. Ако сега отречем правото му да стори това, бихме отказали да признаем правото му да представлява суверена, но не и извънредното положение.

Под дистанция разбирам дължината на веригата от представители, участващи в обявяването на извънредно положение. Тя може да бъде увеличена чрез разширяването, преплитането или прекъсването на вериги на представителство. Прилагането на такива методи за увеличаване на дистанцията днес е довело до това, че в много случаи мрежите на суверенна власт могат да бъдат представени по-скоро като коренна система, ризома, отколкото като дърво или пирамида.

Увеличаването на дистанцията прави суверенната власт по-сигурна, защото увеличава силите, времето, знанията и средствата, необходими, за да бъдат оспорени обявяваните от нея извънредни положения. Да си представим например, че домът ни е посетен от кризисен щаб, който се позовава на обявеното от суверена извънредно положение и се заема със сметоизвозване. Да оспорим това в съда би изисквало повече сили, време, знания и средства, отколкото в първия случай, когато можехме да кажем „не“ на самия суверен. Освен другото, то би искало да докажем пред съда, че положението ни не може да бъде квалифицирано като криза с помощта на експертни знания от областта на здравеопазването, управлението или правото.

Разбирам цинизъм в смисъла, който му придава Петер Слотердайк (Слотердайк 1988: 3-5). Понеже той се отличава от това, което обикновено наричаме цинизъм, ще опитам да го представя накратко.

В зората на Просвещението цинизмът се е състоял в дръзкото показване на глупостта на вярващите пред самите вярващи. Пример за това би могъл да бъде циник, който обявява, че зад привидното чудо на плачеща икона се крие механизъм, устроен от свещениците, за да използват глупавите вярващи. Или циник, който показва, че не вижда в ритуалите на романтичната любов нищо повече от зле прикрит нагон.

Просвещенският цинизъм се е оказал толкова ефективно оръжие в борбата срещу суеверията и вярванията на другите, че е започнал да се употребява масово. В резултат на това той е изгубил блясъка, изключителността и подривната си сила, защото, докато преди е подкопавал общоприети норми, сега сам се е превърнал в норма. Този масов цинизъм може да бъде дефиниран по-скоро като просветено нещастно съзнание, поробено от самото себе си, осъзнаващо робството си и неспособно да го промени (Хегел, 1957). Пример за такова нещастно съзнание могат да бъдат случаите, в които някой смята, че не е редно да прави нещо, но въпреки това го прави, защото е убеден, че то е нужно, не може да не се направи и ако не го направи той, ще го направи друг.

Циничното обявяване на извънредно положение става възможно, когато мрежите на представителство са достатъчно сложни, за да може обявяващият го да каже, че не иска това, но не може да не го направи, защото е нужно и защото друг на негово място би сторил същото. Този начин на обявяване на извънредно положение увеличава сигурността му, защото, за да бъде оспорено, трябва да се докаже, че то не отговаря на действителна нужда и че може да се направи друго. Но тъй като извънредните положения обикновено се оправдават с нуждите на икономиката, сигурността, здравеопазването или управлението, оспорването им изисква скъпи и трудно достъпни експертни знания.

Циничното обявяване на извънредно положение има допълнителното предимство да позволява на онези, които упражняват суверенна власт, да застават на страната на подвластните си, да споделят тяхното неодобрение, да изразяват съчувствие. Освен това циничното извънредно положение намалява рисковете на народния суверенитет, с които политическите дейци понякога се сблъскват на избори: управлението в ситуации на извънредна нужда изисква изключително знание, с което суверенният народ не разполага; поради това той може да упражнява суверенитета си само като го делегира на елити, способни да произвеждат и използват такова изключително знание; тъй като властта на тези елити се корени не толкова във волята на народа, колкото в извънредна ситуация на нужда, тя възвестява възцаряването на един нов суверен – нуждата.

---

Ще опитам да изясня как работят описаните механизми на увеличаване на сигурността на суверенната власт с два примера. Първият от тях е свързан с т.нар. техники на усилен разпит.

Тези техники включват практики на разрушително насилие, които много юристи смятат за мъчения: симулирано давене, излагане на извънреден студ, дълготрайна изолация, лишаване от сън, сетивна депривация чрез дълготрайно възпрепятстване на зрението или слуха, поставяне в болезнени пози, сетивни бомбардировки чрез силен шум и ярка светлина, принудително разголване, сексуално и културно унижение, активиране на фобии.

Да си представим, че искаме да кажем „не“ на подобно насилие. Няма да е достатъчно да го кажем пред телевизора си, защото това не би променило нищо. Тъй като прилагането на техники на усилен разпит е направено възможно от поставянето на обектите им извън защитата на закона, посредством обявяването им в извънредно положение, за да променим нещо, трябва да кажем „не“ по начин, променящ този конститутивен перформатив.

Да вземем следните примери: ако свещеникът попита младоженка дали е съгласна да вземе младоженеца за съпруг и тя каже „не“, това би провалило обявяването им за съпруг и съпруга; но ако след това тя казва „не“ на брака си, не би променила състоянието на нещата, дори да го прави всекидневно и с убеждение; ако при обявяването на присъдата осъденият каже „не“, това не би променило състоянието на нещата, но перлокутивните ефекти на присъдата биха били отменени, ако й каже „не“ по-висша апелативна инстанция. Можем да обобщим тези примери, като кажем, че едно „не“ променя състоянието на нещата, когато прави несполучлив конституиращия го перформатив или негов перлокутивен ефект. В такъв случай да кажем „не“ на техниките на усилен разпит, би означавало да предизвикаме известна несполука в обявяването на извънредното положение, което ги е направило възможни.

Тъй като това извънредно положение е обявено от представители на държавната власт, за да му кажем „не“, също е необходима власт. С такава разполага съдът и ние можем да опитаме да го привлечем на своя страна. Но за да може да каже „не“ на техниките на усилен разпит, той трябва да разполага със знание.

На първо място, съдът трябва да знае кому да каже „не“. Но техниките на усилен разпит са обявени за допустими от съветници на департамента по правосъдието, отговарящи на въпрос, поставен им от правителството, на свой ред поставен на правителството от службите за сигурност, породен от нуждата да се изясни как да упражняват властта, делегирана им от правителството. На кого от тях трябва да каже „не“ съдът?

На второ място, съдът трябва да знае на какво да каже „не“. Техниките на усилен разпит са обявени за допустими с писма на президента и секретаря по отбраната, писани от съветници на департамента на правосъдието. Върховният съд има правомощията да казва „не“ на закони или съдебни решения. Но дали има право да казва „не“ на писма?

Нещо повече, споменатите писма интерпретират международните договори, подписани от съответната държава, а президентът несъмнено има право да разбира и следователно да интерпретира тези договори, което трудно може да бъде атакувано в съда. Накрая, както писма за техниките на усилен разпит, така и самите техники са свързани с националната сигурност и поради това са секретни.

Тъй като съдът не разполага с достатъчно власт, за да знае на кого и на какво да каже „не“, с разследването на техниките на усилен разпит се заема специална комисия на Конгреса, която в крайна сметка решава да препоръча на главния прокурор да се самосезира. Той обаче обявява, че службите за сигурност са действали добросъвестно, а съветниците от департамента по правосъдието са изразили искреното си мнение, че завеждането на дело е нецелесъобразно, защото би смутило агентите на службите за национална сигурност и би ги направило неспособни да изпълняват своите служебни задължения. Неговото мнение е подкрепено от съдии от Върховния съд, които изразяват мнение, че макар конституцията да забранява жестоки и необичайни наказания, усиленият разпит няма за цел да накаже и следователно не попада под тази забрана, че героят от сериала ‛24“ Джак Бауър е спасил стотици човешки животи чрез техники на усилен разпит и не би било редно да бъде съден за това, че обектите на усилен разпит не са войници, а бойци извън закона, и следователно не попадат под защитата на Женевската конвенция.

Освен това комисията не успява да установи на кого трябва да се каже „не“, защото извънредното положение в крайна сметка е било обявено от съветници, които не могат да бъдат държани отговорни за него, доколкото властта да го обявят им е била делегирана от държавния секретар и секретаря по правосъдието, на които е била делегирана от правителството, отговарящо на запитване на службите на сигурност за това как да упражняват властта, делегирана им от самото правителство и потвърдена от президента и вицепрезидента, а също и защото междувременно службите за сигурност са унищожили видеозаписите от усилени разпити, за да не могат да бъдат разпознати участниците в тях.

Тъй като комисията на конгреса, сама по себе си, не разполага с достатъчна власт, за да каже „не“ на техниките на усилен разпит, да си представим, че сега с това се заема върховният представител на изпълнителната власт, президентът. Той би се сблъскал на първо място с недоволството на службите за сигурност, заплашващо да подкопае националната сигурност, и с нежеланието на конгреса да отпусне средства за затварянето на най-известния център за задържане.

Но дори да преодолее тази съпротива, президентът би се изправил пред аргумента, че усиленият разпит е необходим за националната сигурност, че не може да се направи друго, без да се застраши тя, и че всеки би сторил същото. Сблъсъкът на върховния представител на държавната власт с този аргумент, основан върху суверенната нужда, досега е довел до следното: възстановяването на военния съд в качеството на извънредна мярка, въпреки обявяването му за противоконституционен от Върховния съд в делото Хамдън срещу Ръмсфелд; разделянето на задържаните на пет групи, последната от които включва лица, които не могат да бъдат съдени поради липсата на достатъчно основания, но са смятани за опасни и поради това трябва да останат в центрове за задържане временно, докато бъде създадена нормативна база, оправдаваща затварянето им; гарантиране на имунитета на агентите на службите за сигурност, участвали в усилени разпити; забрана на публикуването на снимки или видеоматериали от усилени разпити; отлагане на затварянето на прочутия център за задържане до по-щастливи времена, когато съотношението на силите го направи възможно.

---

Да си представим, че политик обявява, че в качеството на наш представител ще работи за това да обеднеем и да изгубим социални права от рода на безплатното здравеопазване и образование.

Вероятно бихме отказали да го признаем за свой представител. Но сега да си представим, че той казва: аз също не искам да изгубите социални права, но това е неизбежно, защото се намираме в извънредната ситуация на икономическа криза. За да кажем „не“, трябва да знаем, че не се намираме в ситуация на икономическа криза. Но това предполага скъпи и труднодостъпни икономически знания, с каквито през 1989 г. не разполага дори правителството.

Да си представим обаче, че политикът обявява серия кризи, включващи, освен икономическата, също и селскостопанска, технологична, социална, духовна, политическа, парламентарна, правителствена, етническа, всеобща и дори криза на доверието в българския народ (за да спомена само онези, които са били обявени на Кръглата маса от 1990 г.). За да кажем „не“, трябва да знаем, че такива кризи не съществуват, но това предполага разнородни и разпръснати знания, надхвърлящи всяка индивидуална експертиза.

Но да речем, че макар да не разполагаме с достатъчно знания, все пак сме решили да кажем „не“ на споменатия политик. Тъй като той не нарушава закони, не можем да разчитаме на намесата на съда. В такъв случай единственото, което можем да направим, е да му кажем „не“, гласувайки срещу него на следващите избори.

Но сега да си представим, че всички политици обявят същото: че се намираме в извънредна ситуация на криза, следователно трябва да изгубим социални права и те ще работят за това. Защото тъкмо това са казвали всички политици през 1989 г. - от известния доклад на Петър Младенов ‛За състоянието на страната“ до опозицията и международните експерти.

Понеже демокрацията позволява да казваме „не“ на един само политически деец, казвайки „да“ на друг, ако не се откажем да гласуваме, сега бихме били принудени да кажем „да“ на политик, който казва същото като този, на който искаме да кажем „не“. Но какъв смисъл би имало да казваме „не“, щом с това казваме „да“ на същото?

Не искам да кажа, че през 1989 г. всъщност не е имало криза или че е било възможно да запазим социални права от рода на безплатното здравеопазване. Самият аз не разполагам с достатъчно експертни знания, за да твърдя това. Но обявяването на кризата през 1989 г. предлага добра илюстрация за силата на суверенния цинизъм. До края на 90-те много от международните експерти, които препоръчваха политики, предизвикващи свиване на социалните права и обедняване на значителни социални слоеве, все още очакваха тези политики да доведат до избухването на конфликти, породени от опитите на населението да им каже „не“, включително със средствата на насилието. Сега можем да кажем, че тези очаквания са подценявали суверенния цинизъм. Поради това опровергаването им предлага отлична илюстрация на неговата сила.

Бих искал да завърша с теза и въпрос. Тезата се състои в това, че цинизмът представлява опасно предизвикателство пред съвременната демокрация, тъй като позволява да бъде оправдавано лесно и ефективно ограничаването на правата и изключването на населения, подкопавайки ключовото предимство на демокрацията.

Въпросът се състои в това как да критикуваме политическия цинизъм? Как да критикуваме тези, които обявяват, че макар да ни съчувстват, ще ограничат правата ни, ще ни изключат, ще упражнят насилие върху нас, защото това е необходимо и друг на тяхно място би сторил същото?

Цитирани източници:

Агамбен, Дж. 2004. Homo Sacer. Критика и хуманизъм: София

Фуко, М. 1993. Волята за знание. Плевен: ЕА

Хегел, Г. 1957. Феноменология на духа. София: Наука и изкуство

Agamben, G. 2005. State of Exception. Chicago UP

Butler, J. 2004. Precarious Life: The Powers of Mourning and Violence. Verso

Butler, J. 1997. Excitable speech: a politics of the performative. New York: Routlegde

Horton, S. 2005. Through a Mirror, Darkly: Applying the Geneva Conventions to a New Kind of Warfare. In: Greenberg, K. (ed.) 2005. The Torture Debate in America. Cambridge UP, p. 138-9

Schmitt, C. 1985. Political Theology: Four Chapters on the Concept of Sovereignty. MIT Press

Sloterdijk, P. 1988. Critique of the Cynical Reason. London: Routledge
още от автора
Тодор Христов е доктор по теория на литературата и социологията, преподава теория на литературата в СУ ‛Св. Климент Охридски‛. Автор е на книгите ‛Литературността‛, ‛Легитимирането на държавната власт и селските бунтове от 1900 г.‛ и ‛Отвъд идентичността‛.


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”