Реплика от ложата (театър), брой 24 (2816), 26 юни 2009" /> Култура :: Наблюдатели :: <i>Сфумато</i> зададе мярката
Български  |  English

Сфумато зададе мярката

Може би най-често повтарящият се въпрос на 16 юни, по време на антрактите и след празничната програма на „Сфумато‛ по случай 20 години от създаването на театъра, беше: „Помниш ли?‛ Помниш ли „Чайка‛ в НДК? Е-е, нищо нямаме от това представление, само няколко снимки. Помниш ли ябълките, сред които дремеше в следобеден сън Красимир Доков в началото на „Вуйчо Ваньо‛? Нищо нямаме от Програмата „Чехов‛. Всичко изгоря. И т.н., и т.н. Всъщност, това беше целта на дългата поредица показани откъси от представленията на театъра - да събуди образите им и контекстите им в паметта на тези, които са ги следили. А не да ги покаже или възпроизведе. Нищо не се повтаря. Още по-малко представленията. За онези, които не са ги гледали, то бе повече забавно превъртане на лентата назад, допълване на гледаното, слушаното, разказваното. Но ако искат да знаят какво е било „Сфумато‛ през тези 20 години, или какво е „Сфумато‛ за българската култура от последните 20 години, е по-добре да четат, отколкото само да гледат. Да прочетат например „Театрална работилница „Сфумато‛ – 1989-2009‛ - книгата, чиято премиера се състоя в деня на честването. Авторите Мария Вандова и Никола Вандов са подредили в нея оставените от театъра следи през тези 20 г.

Тази красива, едра черна книга, върху чиято корица се движи белият „сфумато‛-човек и мъгливите „сфумато‛-букви на Венелин Шурелов, е създадена умно и изпълнена професионално-скрупульозно. Зад „архивния‛ й на пръв поглед вид внимателният читател ще открие, че тежката работа по събирането на документите от двамата театроведи, задълбочени познавачи на процесите в нашия театър, е последвана от организирането им в ясна и сериозно мислена концепция.

В началото на книгата е Студийното евангелие, манифестът на театъра, подбрани са текстове за значението на „Сфумато‛ през последните десетилетия, тоест, това е вертикалният поглед. След това се отваря хоризонталният поглед на летописа в централната част, показващ логиката на развитие на театъра, представленията му, представени с пълни досиета, снимки и с коментари към тях. В третата част на книгата авторите са представили „Сфумато‛ в медийната публичност – това са интервюта с режисьорите на театъра и техни текстове. Четвъртата събира в приложения движението на театъра по фестивали у нас и в чужбина, както и организираните от тях „малки сезони‛, съвместните им проекти. Никой, който се занимава с изследване, било на Работилницата, било на българската култура изобщо по време на Прехода, не може да мине без нея.

За 20 години стана ясно дори и на онези, които не споделят естетиката на „Сфумато‛, че не само последните две десетилетия не могат да бъдат мислени без този единствен по рода си театър. Без него не е възможно да мислим и бъдещето развитие на българският театър. Поне по две (само заради симетрията с двойката десетилетия) причини, изразяващи дълбоки ценностни нагласи.

Първата е обсебващата съзидателност на този театър в търсенето на основанията за съществуването на театралното изкуство, ерго на основанията за съществуването на човека в днешния свят. Тя не е възможна без етоса, върху който бе удържан през тези години театърът - без готовността на всички, които изграждаха „Сфумато‛, да му се посветят – някои по-кратко, други през всичките 20 години. Да поемат ударите, да не се боят от провалите, да не се самозабравят от блясъка на успехите. Тази обсебваща съзидателност палеше и привличаше съмишленици, автори, публика, които черпеха от кладенеца „Сфумато‛, но го и пълнеха. Така театърът и неговите спътници доказваха на всички, които твърдят, че в „тази загубена държава не е възможно да се създаде нещо свястно, камо ли изкуство‛, че е възможно. И то дълбоко, съвременно, сериозно изкуство. Затова го мразят. Но и затова го обичат. За учениците на Маргарита Младенова и Иван Добчев и за онези около тях, които имат своя различна представа за театър, „Сфумато‛ е мястото на изпитанието, където се разбира дали „ставаш‛, дали можеш да създаваш театър и „в тази загубена държава‛.

Втората е в развитието на естетика, захранваща се от модерния български и европейски театрален опит, положен в универсална перспектива. С всяко представление „Сфумато‛ доказваше, че българското изкуство не е просто задължителен орнамент към държавната политика, красива притурка на българската държава с надпис: „И ний сме дали нещо на света‛, а съучастие в разноликия театрален живот на Европа след падането на Стената. Доказваше, че е театър, дълбоко свързан с битието на българския човек през тези години, създавайки му алтернативен свят на хаоса, тревожен свят, в който да търси отговорите за собственото си място в него.

Убедеността в значимостта и отстояването на тези ценности е гаранция за бъдещето развитие на онези, които искат да се занимават с изкуство в България. „Сфумато‛ зададе мярата.
още от автора


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”