Български  |  English

Благодаря ти, Климе!

Климент Денчев (26 май 1939 – 31 март 2009)

С Климбо се запознахме в Канада.С Росица Вълканова бяхме там на Монреалския фестивал с нашия филм „Писмо до Америка‛. Самолетът ни закъсня и изпуснахме първата си прожекция. Почти всички българи, които видяхме на следващата, казваха: „Климбо ни се обади‛, „Климбо ни изпрати‛, „Климбо ни задължи‛. Ние не го познавахме лично. Взехме телефона му от някого и му звъннахме, за да благодарим за сърцатия РR, който ни беше направил. Оказа се, че е в къщата си във Вермонт, но че е готов веднага да се върне и да се види с „непознатите българчета, които така са зарадвали старото ми емигрантско сърце‛. Монреалският фестивал е много престижен и ние бяхме настанени в един от най-тузарските хотели в града. Поканихме го в ресторанта на хотела, за да бъдем на ниво – все пак щяхме да се срещаме с най-видния представител на българската емиграция в Канада. Беше груба грешка. Климбо се появи на това луксозно място, взривявайки го, обезсмисляйки го. Приличаше на позастаряващ рокер или каубой, дошъл за една бира след дневното си родео. Не си спомням нищо повече за това място, където никой от нас не беше на мястото си... Последваха три дни на сгъстено и ненаситно общуване. Климбо ни подари „неговата Канада‛ – заведе ни в един индиански резерват. В смесения магазин го знаеха. Това е мястото, от което можеш да си купиш всичко най-необходимо: пушено месо, евтино уиски, цигари и индианско изкуство. Оттам той си купуваше дузини меки моливи за неспирното си рисуване. Купи ни по една пощенска картичка с портрети на стари индиански вождове и ни ги надписа. Пазя си моята и винаги ще я пазя, Климе. Част от пожеланията ти към мен се сбъднаха, други, за жалост, няма да успеем да осъществим в този живот, но нали твоите вождове са абсолютно сигурни, че един ден пак ще бъдем заедно...

Една вечер в поредната кръчма го попитах защо не се връща в България. Нещо ми отговори, нещо заразказва, но всъщност усетих, че се страхува. Страхува се от разочарование, от разбиване на негови илюзии и спомени. Спогледахме се с Росица и си спомням как без дума се разбрахме. След няколко минути го попитах би ли дошъл, за да изиграе една роля във филма, който тогава подготвяхме, и той веднага каза: „За това - да!‛. Благодаря ти, Климе, че изпълни обещанието си. Знам, че беше хубаво и важно, дето се върна и видя как те помнят хората и колко те обичат...

Вече си бяхме казали довиждане, когато той позвъни на Пипата (актрисата Венелина Гяурова) и поиска да се видим за няколко минути преди тръгване. Даде ми един страхотен колан - дебела здрава кожа, с красива каубойска катарама. „Преди да дойда в Америка, винаги съм искал такъв колан. Имам го от много години. Моля те, предай го на младия актьор от „Писмо до Америка‛. Той е страхотен, а един истински мъж има нужда от истински колан.‛ Сигурна съм, че Филип пази твоя колан, Климе, и се надявам, че един ден, като стане на твоята възраст, ще има мъжкарлъка да го подари на някой млад, талантлив актьор...

С обич:
още от автора


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”