Български  |  English

Хъшове в повече

Когато гледаш телевизионната версия „Хъшове“ по Българска национална телевизия, инстинктивно си изкушен от две неща: да сравняваш сериала със спектакъла, който се рекламира като най-гледания, най-успешния, най-награждавания, най-аплодирания и т.н. - както на Народния театър, така и на Александър Морфов. И да правиш аналогии с повестта „Немили-недраги“ на Иван Вазов, по чиито мотиви е както пиесата, така и вариантът за малкия екран. Всичко те тласка в тази посока: режисьорът Морфов, който стои зад двете начинания, актьорите (с добавки и леки изменения), музиката (във филма тя е на композитора Мартин Любенов, но лайтмотив на музикалното оформление е отново песента на Влатко Стефановски „Бял кон“, която звучи и в театралната постановка). А репликите, които се запомнят, са все същите крилати фрази на Иван Вазов: от най-баналното „Да живей България!“ през „Хъш значи мъченик“, „Може да сме простаци, но не сме глупави“ до финала с „Весело време настана“ (а героите отиват на война и смърт?!).

Напук на предполагаемото, намирам, че основното качество на сериала е в движението му в обратната посока: не назад към сравнението, а напред към гледането и четенето. Дощя ми се отново да видя спектакъла на Народния театър (в моята памет с тригодишна давност) и отново да отворя творението на Вазов (в моята памет с трийсетгодишна давност). Телевизионният вариант отваря апетита, а не го засища. Нахвърля възможности и посоки, а не дава отговори. Той е обещание за повече. На учениците например няма да им замести запознаването с първоизточника, но ще ги заинтригува как Вазов е казал едни такива актуални неща, като „Ако ние тук сме скитници и страдалци, нашите хора в България са хиляда пъти по-зле. Ние поне сме свободни“, „В България има цял народ от роби – нека има и няколко мъченика днес“, „Ще се размири политиката“. А също ще придаде плът и кръв на представите за митологизираните фигури на Странджата (Руси Чанев), Македонски (Петър Попйорданов), Бръчков (Валери Йорданов), Владиков (Валентин Ганев).

В сериала се долавя почти сетивно усещането за вихрената магия на сцената и почти детското удивление колко хубав и богат езиково и смислово е текстът на Вазов. Това някак винаги се е знаело, но от стотиците театрални запалянковци и стотиците, които не по ученически задължения са прочели „Немили-недраги“. А сега е достояние на милионната телевизионна аудитория. И ако наум ми идват асоциации, те не са със спектакъла или повестта, а с един скромен филм от 13. София Филм Фест – чешко-полския „Карамазови“ на Петр Зеленка. Чешка театрална трупа отива да изнесе спектакъл по Достоевски пред полски работници (за да усвои едни пари по европейски фондове – колко познато!) в Нова Хута. Актьорите са нелепи и подозрителни палячовци, не знаят езици, мислят за халтури и т.н. Но когато репетират, в тях проблясва другото – извисеността, силата, страстта и духовността. Както казва Дмитрий: „Лъгал съм, пил съм, пилял съм, грабил съм - но не съм убиец!“ И с такава искреност и енергия го казва, че не само му вярваш – а и неистово искаш ти да си оня работник от Нова Хута, който гледа репетициите и ги съпреживява докрай, те са адресирани към него във всеки един смисъл. Макар накрая да се самоубива.

Така е и с телевизионните „Хъшове“ – има енергия, има искреност, има полет и падение. Никой грях не подминава героите – пиянство, съблазняване и комар; прахосничество, мошеничество и кражби; фарфаронщина, самосъжаление и лъжовност. Но и никое вдъхновение не ги загърбва – любов, приятелство, щедрост, артистизъм и най-вече свободата, за която не на думи, а на дело са готови на саможертва. И Морфов е ренесансово скроен режисьор – при него всичко добива мащаб и значимост.

А който си иска - нека спори в посока „българщината“. Мнения бол, например: „Очаквах много, но страшно се разочаровах. Познавам отлично текста, познавам и идеалите, които вълнуват героите и които са вълнували поколения българи, подарили живота си за свободата на България. Но видях на екрана познати лица, които сякаш излизаха от вертепите на Зола. Защо г-н Морфов набляга на лекото, пиянското и повърхностното поведение? Защо руши образите на Вазов, възпитали стотици поколения българи? Трябваше ли до такава степен да се принизят тези, които са българският идеал? Вазов ги описва с уморени нозе, измършавели тела и болни гърди, а не пияници и разтурници. Срамувам се, пак нещо не стана, както трябва.“ (интернет, Ирина Заркова) Впрочем, подобни коментари могат да се срещнат почти след всяка екранизация на литературно или друго произведение, което се е превърнало в „свещена крава“ – то не трябва да се докосва с „мръсни ръце“, а само нежно (и повърхностно) да се гали, да се визуализира митът за него. Нищо бунтарско, само „вярно с оригинала“.

Всъщност, какви хъшове очакваме да видим на екран: светци или размирници? Романтици или шмекери? Бунтари или празнодумци? В какъв жанр: комедия, трагедия или драма? В какъв стил: висок или нисък? В крайна сметка, нали предимството на Вазов, а и на Морфов, е, че вечно прозират и другата страна на медала, и двете лица на Янус. След старовремската патетика идва обрат, сякаш намигане – да възприемаме идеята за свобода сериозно, но не и самите хъшове, да имаме идеали, но не и да идеализираме. За нас „Хъшове“ са това, което за хъшовете е „Изгубена Станка“ – начален тласък за развихряне на фантазии, хумор и национално самосъзнание и апотеоз на свободолюбието, което гъмжи от противоречия, болка и страдание.

Защо все пак сериалът не може да има мощта на театралния спектакъл? Морфов като никой друг умее да препълни сцената с актьори така, че те да не са масовка, а всеки да има своя партия. Възприемаме героите и техните чувства и мисли едновременно с целия им плам на много висок градус. В общ план. Неслучайно Морфов е сред малцината, които си позволяват дълги спектакли над два часа, с рисковете и плюсовете.

На телевизия (съ)преживяванията се нареждат на редичка: чувство след чувство. В едър план. Натъртват се едри планове на лица - те като герои и мимика са едро скроени. Могат не да те заразят, а да те стреснат с пресиления си грим, с кресливостта на емоцията си. Театралната условност заплашва да премине в телевизионна бутафорност. Същото е и с декора, с ходенето по тънкия лед на Дунава, с опърпаността на убежището на Странджата и неговата смърт. Всичко е в повече: актьорската игра, задкадровият текст, спектакловостта. Но според мен „в повече“ – това е тъкмо мярката на Морфов. Както „в повече“ е мярката на Вазовите хъшове. Така че просто са се намерили – като гърнето и похлупака.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”