Български  |  English

Относно стратегическата изненада

Стратегическите изненади се умножиха през последните няколко десетилетия както в политиката, така и в областта на техниката, икономиката, финансите и военното дело. Трябва да свикнем с факта, че стратегическата изненада – и понякога дори стратегическият разрив, подобно на онези през 1989 и през 2001 - се превръща в неизменна част от международния контекст. За да се справят с този нов контекст, Франция и Европа трябва да усъвършенстват своите способности да предвиждат. Заедно с това те трябва да подготвят обществото и институциите си да понасят структурните шокове и да се адаптират към бързите промени в световния климат.

Б. Т. и О. Д.




„Изненадите се случват толкова често, та изобщо е изненадващо, че все още могат да ни изненадат.‛ По този начин бившият заместник-секретар на отбраната Пол Уолфовиц, обсебен от прецедента „Пърл Харбър‛ и подобно на своя учител Албърт Уолстетър, бе предупредил своите подчинени само няколко седмици преди 11 септември.

Ако изразът „стратегическа изненада‛ все още сравнително рядко се използва във Франция, то в самото понятие няма нищо ново. Промяната се състои в това, че отсега нататък стратегическата изненада щe представлява структурен елемент на нашия политически и военен климат. Парадоксалното е, че в момента, когато държави и индивиди имат почти мигновен достъп до огромно количество информация, изненадата рискува да се превърне във все по-често срещано явление. Как да се подготвим за нея по най-добрия начин?


Стратегически изненади и стратегически разриви

За какво става дума? За настъпването на непредвидимо или привидно малко вероятно събитие със значителни последствия както за международната политика, така и за стратегиите на отделните държави. Две необходими условия, които обаче нямат едно и също значение и стойност.

Бихме могли да разпределим тези събития в няколко големи категории:

- Мощна и внезапна военна атака: тук става дума за „стратегическа изненада par excellence‛. През последния век примерите изобилстваха: началото на операция „Барбароса‛ (1941), бомбардирането на Пърл Харбър (1941), нападението над Южна Корея (1950), нахлуването в Унгария (1956), нападението на Йом Кипур (1973), нахлуването в Афганистан (1979), нахлуването в Кувейт (1990). Към това трябва да прибавим и големите джихадистки атентати: в Ню Йорк и Вашингтон (2001), в Бали (2002), в Мадрид (2004).

- Откриването на нова военна мощ, способна да промени стратегическата ситуация: изстрелването на „Спутник‛ (1957), разполагането на ракетни комплекси в Куба (1962), разработването на ракетите SS-20 (1975) и на бомбардировачите „Бекфайър‛ (1977) от СССР; снабдяването на Саудитска Арабия с китайски балистични ракети (1988); пробната противосателитна стрелба от страна на Пекин (2006); задействането на сирийски ядрен реактор (2007).

- Рухването на един режим или изчезването на ключова държава: падането на Берлинската стена (1989), разпадането на Съветския съюз (1991).

- Настъпването на катастрофа – независимо природна или промишлена – която има значими политически последици: катастрофата в Чернобил (1986), епидемията от птичи грип (2003-2005), ураганът „Катрина‛ (2004), цунамито в Азия (2004).

Някои от тези стратегически изненади изобщо не бяха предугаждани, но техните последици останаха относително ограничени поне в краткосрочен план: снабдяването на Саудитска Арабия с балистични ракети, задействането на сирийския ядрен реактор, китайската противосателитна стрелба... Обратно, други бяха предусещани и предвиждани, но това не намали размера на тяхното влияние: какъвто беше случаят с изстрелването на „Спутник‛ или с разполагането на съветски ракетни комплекси в Куба. По-точно казано, в тези случаи изненадата е „тактическа‛, но заради нейните последици заслужава да бъде наречена „стратегическа‛.

Според нас, в някои от случаите, заради влиянието й върху международния климат, изненадата заслужава дори определението „стратегически разрив‛: ясно е, че няколко дни, дори няколко часа по-късно, светът вече няма да бъде същият. Такива бяха атаката над Пърл Харбър, падането на Берлинската стена, разпадането на Съветския съюз и, разбира се, атентатите от 11 септември 2001 г., превърнали се в архетип на стратегически разрив поради техния внезапен характер и тяхното мощно и устойчиво влияние върху международния пейзаж.

Тези събития са редки: повечето от стратегическите изненади не са стратегически разриви. Но е вярно и обратното: не всички стратегически разриви са истински стратегически изненади. Така например, разпадането на Съветския съюз беше предвиждано от мнозина доста месеци, преди то да се случи.

Понятието стратегическа изненада е било обстойно анализирано много повече в САЩ, отколкото в Европа. Това се дължи не само на изключителния интелектуален капацитет на американските тинк-танкове и изследователски центрове, а и на географската изолираност на САЩ, която ги е направила особено чувствителни към тази проблематика. В действителност събития като Пърл Харбър, изстрелването на „Спутник‛, ракетите в Куба и терористичните атаки от 11 септември всеки път им напомнят, че естествената защита, която се дължи на тяхното географско разположение, може лесно да бъде заобиколена от дързостта и сръчността на техните противници. В една малка, но задълбочена книжка - Surprise, Security and the American Expеrience, историкът Джон Люис Гадис показва, че стратегическата изненада е играла съществена роля в американската външна политика.

По една невероятна ирония на историята атентатите в Ню Йорк и Вашингтон изненадаха тъкмо онези екипи, чието интелектуално и политическо образование бе насочено именно към идеята за стратегическа изненада. В администрацията на Буш последователите на Албърт Уолстетър, един от най-известните американски стратези от времето на Студената война, бяха особено добре представени. В началото на 50-те години на ХХ век Уолстетър работи най-вече върху уязвимостта на американските ядрени сили при изненадваща атака от страна на Съветския съюз. Той се вдъхновява от изследванията на неговата съпруга - Роберта, която е автор на едно централно проучване за слабостите на американското разузнаване точно преди японската атака през 1941. Това означава, че американците все още не са усъвършенствали своите средства за стратегическо предвиждане.

Стратегическата изненада може да има множество различни причини. В единия случай информацията, необходима за предвиждането на конкретно събитие, просто не съществува. Такъв бе случаят с изстрелването на „Спутник‛. Във втория случай необходимата информация е налице, но е замъглена или заглушена от „шума‛ наоколо. До това заключение стига Роберта Уолстетър в своята книга за Пърл Харбър Warning and Decision. В третия случай информацията също е достъпна, но бариерите между отделните мрежи и институции пречат на тяхното необходимо сътрудничество. Такъв бе случаят с атентатите от 11 септември 2001 и липсата на комуникация между ФБР и ЦРУ, докато през цялото време „всички аларми са светели червено‛.

Накрая, в последния случай, „когнитивните филтри‛ на анализатори и политици попречиха наличната информация да бъде взета насериозно: тук се сещаме за нахлуването в Афганистан през 1979 г. и за иракската атака над Кувейт през 1990. Това е най-често срещаният случай: безбройни са примерите за големи исторически грешки, направени с аргумента, че „те не са способни на това‛, че „те никога не биха се осмелили‛ или че „не би било разумно да се действа по този начин‛.

Следователно, в зависимост от случая, стратегическата изненада може да се дължи на проблем в разузнаването, на проблем в анализа, на проблем във функционирането на администрациите или на проблем на въображението. Фактически съществуват малко истински стратегически изненади или по-скоро тях изобщо не би трябвало да ги има, след като разузнавателните средства са задействани, а данните, които те произвеждат, са правилно анализирани и разпространявани.


Да се подготвим за най-лошото

Ние смятаме, че, от една страна, стратегическата изненада се превръща в структурен елемент на международния стратегически контекст, а от друга, че стратегическите разриви рискуват да се умножат. В това отношение забелязваме, че три от споменатите по-горе четири разрива се случиха през последните двайсет години.

До това заключение стигаме благодарение на множество факти:

- Увеличаването на броя на държавите след 1990 и обръщането към една по-флуидна стратегическа ситуация след 2001, белязана от съревнование между силови полюси (Робърт Каган говори за „завръщане към нормалното състояние‛), благоприятстват националните стратегически инициативи; още повече, че вече не е налице нито една структура, аналогична на двуполюсната система Изток-Запад, за да ги ограничава.

- Все по-голям брой актьори, както държавни, така и недържавни, разполагат със средства, чиито характеристики са особено добре пригодени за стратегическа изненада, дори за разрив. Такива са например балистичните ракети - заради времето на техния полет, ядрените и биологичните оръжия - заради ефектите, които биха имали върху населението, както и съвременните технологии, които съкращават пространството и правят възможна една кибер война...

- Съвременните общества са все по-нестабилни. Развитието на международните мрежи създава нови уязвими места. Урбанизацията на света и развитието на въздушния транспорт увеличават риска от бърза и масова пандемия. Крайбрежните градове се развиват бързо и са в голяма степен изложени на природни бедствия. Днес е размито разделението между сферата на държавата и изключителните й права в управленческите дейности и частната сфера на социалните и икономическите активности, особено що се отнася до различните видове мрежи (телефонни, електронни, банкови). От това следва, че една стратегическа изненада може незабавно да засегне цялото общество. Живеем в една социална и икономическа вселена, която е изцяло базирана върху управлението на потоци (от данни, стоки, население...) и почива на експлоатацията на технологии, чиято сложност и нестабилност масово се подценяват. Ако стратегическата изненада успее да внесе смущения в тези потоци и парализира тези технологии, тя може до такава степен сериозно да разстрои обществото, че да предизвика системни катастрофи.

- Накрая, развитите общества – и особено европейското – като цяло са загубили паметта си за войната. Благодарение на ядреното сдържане (което действаше като свръхопределител за стабилизирането на един международен ред, ползващ държавите, предпазвани от него) призракът на конфликта в нашите общества бе изтласкан извън хоризонта на обичайното. Това води до усилване на влиянието на изненадата и на нейните ефекти; днес, в сравнение с преди половин век, нашите общества са много по-слабо подготвени „да функционират в разстроено състояние‛. Психологическата им уязвимост от конфликт, дори от най-отдалечения, е изключително голяма, а изненадата – още по-голяма, тъй като тя преобръща един порядък, в който за по-голямата част от населението състоянието на нестабилност отдавна не е ежедневие.

Влиянието на бъдещите изненади и възможността някои от тях да се превърнат в истински разриви ще бъде и още по-голямо, защото глобализацията създава чудесна резонаторна кутия за най-големите стратегически събития. Нарастващата взаимосвързаност на пазарите разпръсква по целия свят финансовото и икономическото влияние на кризата от един конкретен регион. Развитието на средствата за информация дава на стратегическите събития незабавен медиен и политически отзвук, който никога досега не е бил толкова силен.

Следователно, утрешните стратегически изненади и разриви може би ще бъдат много повече на брой, но и много по-разнообразни и опасни в сравнение с тези от миналото. За да илюстрираме възможните изненади, можем да се обърнем към едно неочаквано разработване на ядрена програма от регионална сила (Индонезия, Бразилия) или към евентуална масова информационна атака срещу САЩ или Европа с цел да се реагира на западната „намеса‛ в някой чувствителен регион. Колкото до размислите за бъдещите стратегически разриви, те трябва да бъдат колкото се може по-мащабни и отворени. Както споменахме по-горе, някои от тях биха могли да не бъдат изненади или във всеки случай, не би трябвало да бъдат: една китайско-американска война за Тайван, например, или един нов 11 септември, но този път със средства за масово унищожаване. По същия начин разбиване на ядреното табу, направено от някоя държава (Китай, Пакистан, Северна Корея, Иран), би било събитие със значима символна и стратегическа важност, без дори да споменаваме неговата евентуална човешка цена. Внезапната мутация на някой особено заразен вирус би могла да провокира много дълбоки социални и икономически неравновесия. Падането на китайския комунистически режим, придружено от възможното разпадане на тази ключова страна, би било събитие от световен мащаб, както от политическа и икономическа, така и от стратегическа гледна точка. Разрушаването на региона около Сан Франциско или на този около Токио в резултат на масивно земетресение би имало значими последствия в икономически и финансов план. Накрая, възможно е в дългосрочен план климатът да претърпи бързи и сериозни промени; ако трябва да бъдем предпазливи по този въпрос, трябва да вземем под внимание възможността за преобръщане на течението Гълфстрийм или на бързото покачване на нивото на световния океан.


Последици и препоръки

За да се адаптираме към свят, в който стратегическата изненада ще бъде все по-често срещано явление и в който последиците ще бъдат още по-сериозни, е необходимо да адаптираме към него не само инструментите, с които разполагат държавите, но и тези на социалния живот.

Трябва да се опитаме да ограничим рисковете от изненадата, но и да се подготвим да ги посрещнем, когато тя настъпи. Комисията за Бялата книга по въпросите на отбраната и националната сигурност, назначена от френския президент през юли 2007, потвърди важността на ядреното сдържане с оглед най-вече на един евентуален обрат в стратегически контекст. По темата за изненадата обаче тя произведе много по-новаторски размишления. Извършваните в продължение на десет месеца изследвания доведоха до дефинирането на методология, позволяваща третирането на стратегическата изненада според определените по-горе пунктове.


Как да предварим и да избегнем стратегическата изненада

Най-напред е необходимо да бъдат усетени, събрани и анализирани т. нар. „слаби сигнали‛ и да бъдат извлечени препоръки, които да са полезни за политическата власт.

В това отношение много от приоритетите вече бяха дефинирани от комисията за Бялата книга. Първият приоритет поставя акцента върху засилването на разузнаването и оптимизирането на координацията му с другите инструменти за събиране на информация (търговска и дипломатическа мрежа, изследователски центрове). Бе направена препоръка за мощно увеличаване на бюджета на самото разузнаване (удвояване на военния бюджет за космическо наблюдение) и за цялостно преструктуриране на неговия човешки капитал - както в областта на привличането на кадри, така и в областта на неговото разгръщане и функциониране в стратегическите за Франция зони на интерес.

Втори приоритет е усъвършенстването на анализа на получените данни и на циркулиращата информация между различните звена, участващи в неговото провеждане.

Започна да се осъществява координацията между вътрешните и външните служби за разузнаване, търговските и дипломатическите мрежи и изследователските центрове.

Комисията за Бялата книга препоръча тази координация да се провежда системно – като се запазят, разбира се, разпоредбите, отнасящи се до конфиденциалността на сведенията, събрани от службите – и да доведе до синтез, упражняван от два органа: от една страна, националният координатор на разузнаването, който да се прикрепи към президентството, за да подобри работната координация между службите и да осигури незабавната им оперативна връзка с президента; от друга страна, това е Националният съвет за разузнаване – структура, подчинена на Съвета за национална сигурност и отбрана, където да бъдат обсъждани важните опции на приоритетите в областта на разузнаването и анализа. Към това усъвършенстване на процедурите по обмен и проверка на информацията, получена от административни източника, трябва да бъде добавен и един трети приоритет, а именно - ефективната употреба на „отворените‛ изследвания, провеждани в специализираните центрове в рамките на този подход. Това позволява обогатяване на съвкупността от конфиденциални източници, доколкото „отворените‛ източници представляват непренебрежима част от наличните данни относно развитието на международните отношения и на стратегическия контекст. Освен това, ефективната употреба на „отворени източници‛ позволява поддържането на контакти с университетските и изследователските среди, които, в определени случаи, дават полезни приноси към рефлексията, осъществявана от публичните власти, дори и когато те единствено превръщат службите и техните интерпретации и интуиции в „адвокати на дявола‛.

Накрая е абсолютно задължително да се прибегне към изработването на визия за бъдещето, за да „бъде мислено немислимото‛ и за да се развие подход към основата на администрацията и в контакт с изследователските центрове, който да има за цел от време навреме да поставя под въпрос придобитата сигурност. Изработването на тази визия за бъдещето не е сред привичките на френската администрация; тя изисква специфична организация и най-вече - интегриране на този подход в оценките и начина на планиране в областта на отбраната и сигурността. Американският опит може да се окаже интересен в степента, в която води до учредяване на специализирани бюрократични структури, чиято квалифицирана дейност се подчинява на най-високите нива в държавата.

Никога няма да бъде напълно възможно да се избегне „тактическата‛ изненада, т.е. да бъде установен с точност моментът, мястото и модалностите на едно очаквано значимо събитие.

Способността за точно предвиждане на бъдещите събития си има граници; футурологичните техники позволяват тези граници да бъдат отместени, но не и изцяло премахнати. В същото време, ограничените по природа ресурси на държавните апарати не позволяват да се подготвим за всички възможни хипотези. В този смисъл, нашата амбиция не би трябвало да има за цел да предвиди всички страни на стратегическата изненада с произтичащите от нея последици. Областите, в които западните политики могат да се усъвършенстват в способността си да предвиждат и следователно да реагират, се разполагат „по границите на неправдоподобното‛. Трябва да знаем как да предвиждаме невероятните събития и да се подготвим за техните немислими страни. Но, преди всичко, трябва да концентрираме нашите усилия върху онези събития, които са предвидими и влиянието им би било голямо, като в същото време увеличим гъвкавостта и адаптивността на държавните апарати и тяхната способност за взаимодействие с частния сектор с цел последиците от стратегическата изненада да бъдат взети под внимание колкото е възможно по-бързо и ефикасно. Трудността е, че развитите общества се характеризират с постоянно нарастващ обмен на информация и че модерните правителства трябва да се справят с все по-сложни и по-многобройни проблеми. Както резюмира ситуацията един от съпрезидентите на американската комисия за 11 септември: „Политиците, натоварени с вземане на решения, се сблъскват с ужасни дилеми. Информацията е непълна. Разполагаме само с 24 часа на денонощие. Изборите са трудни. А най-трудният от тях е да се вземе решение относно това кое е приоритет и кое – не1.‛

В тази връзка, за комисията за Бялата книга британският опит и създаването на Joint Intelligence Committee представляваха по-уместен пример от американската организация на събиране, анализ и употреба на сведения, от една страна, поради приликите между двете страни – въпреки че бюджетът на британските разузнавателни служби е близо два пъти по-голям от този на френските, а от друга, поради приликите в рисковете, с които те се сблъскват.


Справяне със стратегическата изненада: адаптивност и съпротивление

Веднъж идентифицирана потенциалната стратегическа изненада (която в такъв случай престава да бъде собствено казано „изненада‛), на публичните власти се пада задачата да подготвят страната за нейните последици. Тази задача предполага еволюция – някои биха казали дори революция – на бюрократичния апарат и разработване на подходи за работа както в самата администрация, така и между администрацията и частния сектор.

Комисията за Бялата книга по отбрана и национална сигурност дълго обмисляше какви средства да задейства, за да подобри начините за справяне със стратегическата изненада и да редуцира, колкото е възможно, нейното влияние върху обществото. Оформиха се два приоритета.

Първият се състои в увеличаване на адаптивността на държавния апарат и в неговото реорганизиране, за да може стратегическата изненада да се вземе под внимание и да бъде посрещната. Става дума за това справянето с изненадата да се превърне в дейност, която да залегне в конкретни задачи, да се работи върху нея всекидневно и по компетентен начин, който да бъде улесняван от подходяща организация. Това означава, че административните структури трябва да придобият гъвкавост, основана на: 1). премахването на преградите между отделните институции (в този контекст „войната между службите‛ е още по-неуместна, отколкото в предишните); 2). системен обмен на анализи, обсъждане на планове и опит в критичните области; 3). все по-голяма координация между държавните и общинските администрации, за да може при подготовка за справяне с кризите последните да бъдат в служба на първите; 4). изработване на практически ръководства и най-вече на упражнения, които да позволяват проверка на надеждността и пригодността на плановете към конкретните хипотези.

На второ място, става дума за подобряване на взаимодействието между администрацията и гражданското общество и на техните умения да работят заедно, за да увеличат съпротивителните сили на държавата и на обществото, което да съумява да „понася‛ шокове и да се връща в кратки срокове към нормално или полу-нормално функциониране, без социалният и икономическият живот да бъдат извънмерно разстройвани. В тази връзка обстоятелството, от което трябва да се поучим, е хаосът в американската администрация и социалната дезорганизация по време на урагана „Катрина‛ през 2005 - ако тогава бе избухнала международна криза, американското правителство щеше да бъде в много лоша позиция, за да може да се справи с нея.

Последният катастрофичен пример за ситуация от този тип е случилото се във Франция по време на „отстъплението‛ през 1940. Организацията но отбраната, задействана през 1959 г., имаше за цел тъкмо предотвратяването на повтаряне на тази ситуация. Комисията за Бялата книга установи, че вече не е достатъчно да се организира ответен удар срещу заплахите, с които днес френското общество се сблъсква. Фактически днес живеем в общество, в което отговорност за значителна част от жизненоважните функции носи частният сектор: водоснабдителни мрежи, пречиствателни станции, телекомуникации и интернет, снабдяване с гориво, хранително разпределение в градските зони, поддръжка на пътните мрежи, управление на летища и пристанища и т.н. До голяма степен социалните грижи също са в сферата на отговорността на частния сектор. Заедно с това модерната икономика е широко базирана върху управлението на потоци; принципът „точно на време‛ е особено уязвим при системна криза, т.е. криза, която поставя на изпитание фундаментални елементи на социалния живот.

Така например, ако европейският или френският банков сектор станат обект на масирана информационна атака, от това бързо и сериозно ще бъде засегната икономиката поради парализираните финансови потоци. По същия начин сериозно е опасението, че ако някоя голяма терористична атака срещу водоснабдителните мрежи се увенчае с успех, ресурсите, с които понастоящем разполагаме, биха се оказали недостатъчни не само за да се справим със самото разпределение на питейна вода (което преди всичко е задача на частни фирми), те биха се оказали недостатъчни и за да се погрижим за евентуалните жертви на химично или биологично замърсяване.

И на последно място, едни евентуални атентати, извършени едновременно срещу предприятията на химическата индустрия, концентрирани най-вече в долината на река Рона; срещу фирми, свързани с хранителни продукти, предназначени за големите вериги магазини; и срещу ядрени електроцентрали, могат да хвърлят страната в катастрофична ситуация, при която капацитетът, с който държавата, общините и частните предприятия могат да реагират, да се окаже изключително недостатъчен.

Следователно е необходимо да се организира предварително взаимодействието между администрациите и частния сектор, за да се осигури ефективна реакция по време на стратегическата изненада. По този пункт британският опит може да се окаже извънредно полезен: от 1968 до 1991 Великобритания функционира в обстановка, при която Студената война се наслагваше върху постоянната опасност от терористична атака, която често заплашваше да предизвика оставката на лидера на британското правителство. Организирането на съпротивителните сили на обществото - както срещу терористичната заплаха, така и срещу пандемията от „луда крава‛, която дискредитира износа на британско телешко месо за близо шест години – бе направено прагматично, дискретно, но в същото време решително - и въпреки някои несъвършенства, резултатите са обещаващи.


Европейското измерение

Очевидно е, че едно от основните измерения на усилията, които трябва да се положат в областта на откриването, превенцията и реакцията срещу стратегическата изненада, е европейското. Днес Франция се намира в ситуация, в която всяка заплаха за нейните европейски партньори и съюзници поставя пред непосредствено и пряко изпитание нейната сигурност, ако не и нейното собствено оцеляване. В епохата на интернет, на масови миграции, либерализация на международната търговия и на глобално влияние на всяко колебание на световните пазари и на всеки конфликт, посредством ехото, което им осигуряват средствата за масова комуникация, стратегическата изненада и справянето с нейните последици вече могат да бъдат мислени само в континентални рамки.

В такъв случай, въпросът е не толкова да се разбере дали европейската институционална рамка позволява формализиране на сътрудничеството в тази област, колкото да се определят условията за едно прагматично сътрудничество между основните разузнавателни служби, независимите изследователски центрове, университетите и публичните власти, както и предприятията, чието влияние се простира върху целия континент, що се отнася до общите проблеми и усилията, насочени към тяхното решаване.

По този пункт комисията за Бялата книга е на мнение, че повечето от действителните и потенциалните заплахи срещу европейските държави изискват координиран отговор, мобилизиращ ресурси на повече европейски страни. Първият пример в тази връзка бе даден при пожарите през лятото на 2006, които засегнаха Балканите и Средиземноморието. Тогава помощта, предоставена от много европейски държави, позволи – въпреки трудностите – да се ограничи разпространението на огъня, заплашващо цели региони. По същия начин, малко по-отдавна, но все пак в близкото минало, през 2005, европейското сътрудничество в борбата срещу разпространението на „птичия грип‛ позволи мащабът на епидемията да се ограничи.

В областта на космическото разузнаване, например, Франция и Германия, които имат различни, но взаимно допълващи се компетенции, се договориха за обмен на „продукти‛ и след известно време той би могъл да доведе до по-структурирано сътрудничество. По същия начин, в областта на борбата срещу тероризма дискретното сътрудничество между европейски правителства и полиции посредством структури като Европол и Евроюст позволи да се разбият международни терористични мрежи, чиито членове се бяха внедрили в много европейски държави.

Днес стратегическата изненада придобива ново измерение - а именно на глобална и много по-разнообразна заплаха. Силовите линии, които структурираха нашия стратегически климат в продължение на повече от половин век, днес отстъпиха мястото си на параметри, които са едновременно много по-неясни, по-нестабилни, по-непредвидими и по-опасни.

Следователно средствата, необходими, за да се изправим срещу тях, трябва да бъдат едновременно диверсифицирани и координирани - както във вътрешен, така и във външен план, както в национален, така и в международен мащаб. Концептуализирането и задействането на тези средства са предизвикателство пред, нека го кажем най-общо, по-малко консервативните, отколкото обикновено се казва, бюрокрации (особено що се отнася до разузнаването), но някои от техните елементи трябва да бъдат „адаптирани‛ за търговския частен сектор и за институциите на знанието и изследванията. През следващите години целта е мобилизирането на тези три групи в услуга на общата сигурност. В Европейския съюз това мобилизиране би могло да доведе до образуването на област от общи инициативи, в която „икономиките в сферата на сигурността‛ да бъдат увеличавани. Това би показало, че Европа, която често е критикувана заради отдалечаването й от всекидневните занимания на нейните граждани, би могла да играе реална роля на закрилник.


сп. Commentaires, № 124/ Зима 2008-2009


Превод от френски Момчил Христов


1. Цитирано по: Philip Shenon, The Commission. The Uncensored History of thé 9/11 Investigation, New York, Twelve Books, 2008, p. 294
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”