Български  |  English

Как се прави спешна антропология (2) или за елитността на елитите

През последните два месеца в няколко броя на вестник Култура намериха място реакции на мой критичен преглед на наскоро публикуваното „изследване‛ Македония на кръстопът. Един от неговите автори – проф. Петър-Емил Митев – се опита да защити от „гнусни‛ нападки „елитността на елитите‛, окачествявайки статията ми като „пасквил‛ и (твърде често използвана дума) „донос‛. Последва по-уравновесена и отворена към евентуален дебат статия на доц. Антоний Тодоров, който изрази искреното си изумление, че някой е в състояние да обвинява авторите на книгата в национализъм. Паралелно бе публикувана реакция на популярния журналист Бойко Василев, който обясни, че черпя познанията си по темата „Македония‛ от „парижки кафенета‛ и „скопски книжарници‛. Трябва да призная, че съм бил на такива места и че не съм виждал г-н Василев нито в тях, нито – което е в случая по-важно – в Централния държавен архив на „Московска‛ 5 и в Народната библиотека на „Левски‛ 88 (въпреки че наскоро беше заснет там за кампанията „Голямото четене‛). Друг журналист – Петър Добрев – автор на множество анализи на теми от българската историческа памет, предложи смела и заслужаваща внимание критика на господстващите у нас схващания за съвременна Македония. Същевременно той диагностицира – спорно – започналия дебат като сблъсък на „по-млади изследователи‛ с „някогашната номенклатура‛.

Философът Стефан Попов също видя ситуацията като поколенчески конфликт, този път между „образовани на Запад хуманитарни учени‛ или „поколението на новата претенция‛, от една страна, и „стандартите на социална антропология, наложили се у нас през 90-те години на миналия век‛, от друга. В рамките на същия дебат Тодор Абазов, един от доайените на журналистическата колегия, представи свое гледище относно историческото развитие на македонската национална идентичност, което, въпреки наивизма си, има достойнството да не се вписва напълно в доминантната българска позиция. Същата историческа проблематика беше разгледана по много по-задълбочен начин от белгийския специалист по българска и балканска история Раймонд Детрез, който показа и цялата безизходица на днешните полемики между българи и македонци. Накрая, доц. Лиляна Деянова отмести дискусията към по-фундаментални проблеми, като фрагментираността на научното поле и кризата на критическата публичност в днешна България. Междувременно дебатът се „преля‛ и във вестник Дневник със статия на Димитър Бечев, изследовател в Центъра за европейски изследвания на Оксфордския университет и автор на издаден през тази година Исторически речник на Република Македония.

Очевидно темата „Македония‛ се радва на интерес и публикацията на Петър-Емил Митев, Антонина Желязкова и Горан Стойковски стана повод не само за полемичен сблъсък, но и за рефлексивно преосмисляне на редица родни стереотипи спрямо тази съседна страна, а и на научноизследователските норми отсам Гюешево. Самият аз бях обвинен, че не ги спазвам: във всички несъгласни с моята статия реакции се отправяше упрекът, че съм критикувал произведението, без да съм го прочел „от кора до кора‛. Бойко Василев написа, че си правя PR на гърба на „недочетена книга‛, а Тодор Абазов – че не съм се запознал добросъвестно с „труда‛ в „целостта му‛. Наистина, реакцията ми се основаваше на прочит на достъпните в Култура откъси. Не разбирам обаче какво искаха да кажат адвокатите на книгата: че вестникът е манипулирал читателите си, селективно публикувайки непредставителни отрязъци? Ако пък вината не е на вестника, в крайна сметка всеки е отговорен за това, което огласява в пресата.

Положението обаче е друго: в действителност, на няколко вестникарски страници в Култура е публикувана близо половината „книга‛. Става дума за цялата й антропологическа част с минимални съкращения, плюс глави от политологическата и почти цялото заключение. Осъзнавайки „грешката‛ си пред проф. Митев, трябва да призная, че произведението съдържа глава, в която са представени конфликтите между албанските партии в Македония, както и добър анализ на ситуацията около предсрочните парламентарни избори миналата година. Но моята реакция беше именно на практически препечатаното в Култура „антропологическо изследване‛. С извинение, че се самоцитирам, бих отпратил към заглавието на моята статия и към обобщението, че книгата показва за пореден път дефектите на практикуваната от Международния център за изследване на малцинствата (IMIR) „спешна антропология‛. Фактът, че имаме залепена след антропологическата политологическа част (неслучайно Стефан Попов не открива връзката между тях и се пита кой момент от политическия контекст „не може да се случи в една България, например‛), не променя нерефлексивното говорене за македонците и албанците в първата. Не променя и подвеждащото поставяне на българите до тях, нито пък проблематичните или направо неверни моменти в заключението. В случая обаче вземам думата не за да се защитавам: написаха се достатъчно похвали по мой адрес, и то със сигурност ирелевантни, имайки предвид, че става дума за „учен‛, който досега няма нито една публикувана монография. Бих искал единствено да изтъкна основните проблеми в Македония на кръстопът, по отношение на които не се чуха адекватни обяснения.

Всъщност, непубликуваните в Култура пасажи от „антропологическото изследване‛ дават само допълнителни поводи за критика. Доц. Антоний Тодоров може и да не вижда „нищо друго, освен едно задълбочено, обективно, цялостно изследване, чието етическо послание е това на етническата и политическата толерантност‛. Ето обаче как ръководеният от Антонина Желязкова екип иронизира респондентите си: „Един 75-годишен пенсионер, бивш работник в локомотивния завод във Велес, дори ни се скара по начин, който ни напомни за реплика от времената на соцреализма: „А вие, американците, защо биете негрите?!‛ 1. Повод за този сарказъм е въпрос относно „македонското малцинство‛ в България, за което отново „неутрално‛ цитиран респондент ни обяснява по-горе, че се състои от „шепа неграмотни хора‛. Питам се: това ли, според Антоний Тодоров, е „важната‛ книга, която ни извеждала „от нашия типичен провинциален дух‛? Защото аз съм сигурен, че никой професионален антрополог извън „провинциалния‛ ни контекст не би счел този подход и стил за антропологически. Интервюто с проф. Детрез добре показва как чужд, неангажиран с нашите научни лагери и идеологически битки учен, възприема подобни пасажи. А ако доц. Тодоров иска да научи чий е този стил, ето откъс от блог, в който се описва същата реакция: „Те си знаеха дежурната задача – чакат да се скупчат около Каракачанов и да го питат за правата на ‛македонците‛ в България, за ‛партията‛ им, дето не можа да събере подписи и други подобни глупости, които после да пуснат със злъчен коментарец. По повод тия постоянни въпроси Каракачанов им припомня познатия соцвиц ‛Ама вие пък защо биете негрите?‛.

Едва ли има смисъл да повтарям и другите примери за клиширана реторика и натежала българска гледна точка, посочени и от Стефан Попов, и от Раймонд Детрез. Вместо задоволително обяснение на тези моменти, от много места дойде упрек, че критиката ми била „невъздържана‛, „прекалена‛, „крайна‛. Но този упрек беше подкрепен не с конкретни опровержения, а единствено с наблюдение, формулирано най-директно отново от Антоний Тодоров. „Нелепо е‛, казва той, да се обвиняват в национализъм тъкмо тези изследователи. Доц. Тодоров се позовава на тяхната гражданска и етическа позиция в българския академичен и политически контекст. Тя е добре известна и, до голяма степен тръгвайки от нея, доц. Тодоров се опитва да привиди в Македония на кръстопът едно богатство на гледни точки и аналитична дълбочина, било недооценени, било тенденциозно изкривени от мен.

В случая обаче просто се подменя въпросът. Моето твърдение не беше, че Петър-Емил Митев, Антонина Желязкова и Горан Стойковски са националисти по принцип – което действително би било нелепо, а че възпроизвеждат клишета, тиражирани в българското националистическо говорене за Македония. Защо е така, мога само да предполагам. Уверен съм, че е станало до голяма степен несъзнателно. А е възможно да е несъзнателно тъкмо поради недостатъчната задълбоченост на авторите. Сигурен съм, че на добронамерен, но незапознат с проблематиката човек – да речем, Антоний Тодоров – моята критика изглежда твърде рязка и тенденциозна. Допускам, че на места съм проявил „прекалена‛ чувствителност към звученето на твърдения, които изглеждат на външен човек напълно приемливи. Но автори, които заявяват, че са специалисти в областта и по предмета на своето „изследване‛, би трябвало да имат подобна чувствителност. Те би трябвало да си дават сметка как отекват нещата, които пишат, на фона на всекидневните полемики между българи и македонци, в контекста на обществено и политически одобрената в България позиция по темата „Македония‛. Вместо това, опитвайки се да прецизира и затвърди своята гледна точка, Петър-Емил Митев трогателно не забелязва затъването си във все повече клишета. Наскоро публикуваната пак в Култура негова реч пред фондация „Балкански политически клуб‛ изобилства със свежи примери: от нерефлексивното сочене на европейска България, „преболедувала‛ македонската независимост, през убедеността в „незавършеното етноформиране в Македония‛, изискването същата да не „присвоява‛ културно-историческо наследство на съседни страни до неадекватното говорене на (неправилен) македонски.

Тук опираме до още един съществен въпрос, поставен от доц. Тодоров: той пита как да говорим за Македония днес, трябва ли да се цензурираме в името на криворазбрана политическа коректност. Ако, според неговите наблюдения, е „интелектуална мода‛ да се „деконструира‛ собствената национална идентичност, позволено ли ни е по същия начин да изтъкваме „въобразената‛ самоличност на съседа? Лично аз нямам никакъв проблем с анализа на македонската идентичност „като резултат от процес на социално конструиране‛. В критиката си аз дори апелирах за това, просто защото, според мен, авторите на книгата не го правят. В резултат тъкмо на недостатъчния социален (де)конструктивизъм избиват клишетата и се получават манипулациите, които описах. Няма социален анализ, има говорене „въобще‛, при това с експлицитни политически цели. Езикът на „спешната антропология‛ е силно есенциалистки, не конструктивистки – това е проблемът. Стефан Попов вероятно има предвид точно това, пишейки за „идентичностната метафизика‛ на авторите, за „субстратния‛ или „субстанциален‛ възглед за етнонационалното, неутрализиращ „разнообразните социологически измерения‛.

Ала би било прекалено лесно извинение да се каже, че слабостите на „изследването‛ се дължат на наивност. Предполагам, че са резултат и на твърде шарения състав на групата по „спешна антропология‛ (който може да обясни и разминавания в книгата по теми като „раждането‛ на македонската идентичност). Екипът включва например журналистката Таня Мангалакова, която междувременно се идентифицира силно с ролята на будител на българщината в Косово и Албания. Преди статията си, в имейл, доц. Тодоров ми заяви категорично, че „нито А. Желязкова, нито П.-Е. Митев са от отбора на Б. Димитров‛. Факт е обаче, че хора от екипа, разработил Македония на кръстопът, ходят на гости в предаването на същия2 и че поддържат връзка с лидера на ВМРО-БНД3. Нямам нищо против български министерства и държавни агенции да раздават стипендии и паспорти на българи или смятани за такива в Западните Балкани. Но защо хора, които участват в подобна дейност, се припознават като адекватни участници в научен екип? Боя се, че в дейността на IMIR има амалгамиране на взаимноизключващи се интереси и позиции, на научна критичност и на дейност на ползу роду.

Лишен от конкретни доводи беше и упрекът, че дописвам „произволно авторите, приписвайки им цели‛ под формата на съчинени от мен „внушения, каквито те изобщо нямат‛ (Тодор Абазов), че отдавам на изследователите гледища на техни респонденти (Антоний Тодоров). Наистина, както забеляза Раймонд Детрез, „не е ясно винаги къде свършва отговорът на респондента и къде започва коментарът на авторите‛. Но, както потвърди Стефан Попов, в много случаи става дума със сигурност за „твърдения на авторите‛. Сред тях намираме и следния пасаж, мисля пропуснат от Попов: „Интересни са признанията на няколко от открито заявилите своята идентичност българи в Македония. Всички те са достигнали до истината (подчертано от мен – Ч.М.) почти по един и същ начин: чрез случайни догадки от попадналата им литература...‛ и т.н.4? В случая не става дума за „неутрален‛ цитат – толкова характерния прийом на „спешната антропология‛ – а чисто и просто за изказване на изследователите. Според доц. Тодоров, обвинението ми, че те считали македонците за „криптобългари‛, е „несправедливо и невярно‛. Бих отвърнал, че те не смятат македонците за криптобългари: те ги смятат за объркани хора, които не знаят „историческата истина‛. Добре знам, че в България тази представа се радва на изключителен обществен консенсус, но тя не може да бъде позиция на безпристрастен изследовател.

Както ясно се вижда, противно на доц. Тодоров, в доста семплата концептуална рамка на Македония на кръстопът няма никакъв Бенедикт Андерсън – камо ли пък по-нови теории в nationalism studies, за които говори Раймонд Детрез. Всъщност, четейки Македония на кръстопът, можем да се усъмним дали авторите са се докосвали до такава литература въобще. Същото е впечатлението и от по-ранни публикации на IMIR: „Тенденцията е все повече хора в Мала Преспа и Голо Бърдо да осъзнават (Ч.М.) българския си произход... Голяма роля за това могат да имат неправителствените организации в България...‛5. И някои от тях, включително доста „либерални‛ (според терминологията на Бойко Василев), споделят подобно верую. Няма да забравя как на едно весело академично парти директор на фондация, бореща се с националните стереотипи и предразсъдъци на Балканите и разработваща проекти относно образа на „съседа‛ и т.н., ми описваше Македония с понятия като „сърбоманите‛ и „нашите хора‛. По принцип, би било абсурдно да обвиняваме такива експерти в националистически нагласи: та нали тяхната дейност се финансира от „Отворено общество‛? Ако пък в публикацията на Митев, Желязкова и Стойковски са намерили място схващания на членове на екипа, които тримата съавтори не споделят, защо техните имена стоят най-отгоре?

С това идваме и до още един проблем, по който и доц. Тодоров, и всички останали защитници на книгата странно мълчат: експлицитно формулираните в нея политически стратегии. Самата книга е предназначена не толкова за научен дебат, колкото за политическо обръщение: тя е policy paper. Както стана ясно, Македония на кръстопът е дори представена на конференция на „Балканския политически клуб‛, събрала бивши и сегашни президенти и премиери. В случая политика и „научно изследване‛ стават съвсем неразличими, имайки предвид, че въпросният клуб е създаден и оглавяван от Желю Желев, а координатор му е пак Таня Мангалакова. Едни и същи хора пишат извеждащото ни от провинциализма „антропологическо проучване‛, правят патриотични сайтове и работят за политически фигури, които със сигурност няма да се запомнят с неконфронтационна реторика по македонския въпрос, а единствено с допълнителното му усложняване. Политстратегиите, залегнали в книгата, са интересни и от чисто композиционна гледна точка: най-напред се появяват в интервютата с български националисти от Република Македония и веднага след това, в следващата глава, се превръщат в заключения на самия изследователски екип.

Сега, по примера на авторите, без много коментар ще направя няколко сравнения: 1а).Да се изработи ясна и твърда концепция за подкрепа на хората, които се афишират като българи (в Република Македония – Ч.М.)‛; 1б).Новата българска активност следва да бъде предварително подготвена с... една цялостна концепция за бъдещето на нашите отношения с народа... на Република Македония... Подкрепа на изявените културни, политически и медийни лидери на българската общност в Република Македония‛; 2а). „... да им се предоставят възможности, икономически, културни ниши и други (на българите от Република Македония – Ч.М.), за да се чувстват напълно интегрирани като част от българската нация‛; 2б).Ключова дипломатическа концепция следва да стане интегрирането... към българската нация на българите от Република Македония‛; 3а).За останалите македонци... свободни възможности за участие на трудовия пазар‛; 3б).да се намерят подходящите форми за поддържане по-нататъшните контакти между и с тях... като желани потенциални участници във все по-привлекателния български пазар на труда‛; 4а). Отново за македонците „...политика на зелени карти... на безвизов режим‛; 4б).да се намерят всички възможни улеснения за достъп в България на гражданите на Република Македония, като минимум българският визов режим за тях да бъде не по-малко либерален от гръцкия‛; 5а). „... и всякакви улеснения за образование в българските университети и гимназии‛; 5б).Да се създадат условията за запазване и разширяване мащаба на следването в български колежи и университети на студенти от Република Македония‛.

Да не би някой да си помисли, че към всяка точка съм дал почти идентични пасажи от книгата на Митев, Желязкова и Стойковски? Не бързайте: всъщност, в подточка а съм подбрал цитати от книгата, а в подточка б – откъси от произведението Българската политика към Република Македония (2008 г.) в авторство на специалисти, като Божидар Димитров, Евгений Еков, проф. Георги Даскалов и др. Ако някой се съмнява, че тенденциозно съм „вадил думи‛ от „контекста‛, свободен е да сравни препоръките, дадени от спешните антрополози, и, съответно, от водещите български националисти. Липса на въображение в екипа на IMIR? Или по-скоро закъсняла реакция: вярата, че със стипендии за македонци ще се постигне кой знае какво, беше характерна за 1990-те години. После пък дойде трескавото раздаване/продаване на българско гражданство. Междувременно нищо особено не стана: грубо казано, македонците дойдоха, взеха паспортите и изчезнаха на работа в Италия. Проблемът обаче не е, че Митев, Желязкова и Стойковски предлагат погрешни рецепти: това са най-нормалните и банални стратегии на една национална държава. Проблемът е, че те се чертаят от учени под маската на „експертността‛ и „професионализма‛. И докато колеги и приятели защитават с обезоръжаваща наивност елитните учени с техния символен капитал на бунтари, същите са се оказали твърде близо до „елитни‛ политици.

В тази връзка, бих искал да кажа две неща и относно насърчения от Култура дебат. Първо, не съм съгласен с интерпретацията, че той противопоставил поколения: от една страна, получих подкрепа от хора, които са от генерацията на Петър-Емил Митев или най-малкото на Антонина Желязкова, а от друга – интернет форуми за Македония са пълни със злъчни коментари по мой адрес, писани от доста по-млади от мен. Освен това, неколкократното напомняне на „младостта‛ ми (34 години!) е признак на сериозно застаряване на населението, но и на патерналистко-геронтократски подход: по-специално в двете редакционни бележки на вестника, които призоваваха „младия‛ изследовател „да осъзнае своите грешки; и да се научи да не ги допуска‛.

Второ, аз наистина научих нещо от дебата и то е свързано с начина, по който културните и научни среди в България си въобразяват собствената „елитност‛. След статията си, в личен разговор, доц. Антоний Тодоров ме предупреди отново, че се „целя‛ в погрешна посока, обясни ми, че с авторите сме от една „страна на бариерата‛ и ме посъветва да се науча да различавам „своите‛. Възражението ми, че става дума за принципни неща, не беше посрещнато с разбиране: придържането към алиансите на „нас‛ и стратегиите спрямо „тях‛ беше определено като по-важно, а и по-благоразумно с оглед моята кариера. Действително, много по-удобно е „злото‛ да се персонифицира в Божидар Димитров, а „ние‛ да си представяме, че сме от „готините‛. В своята реакция доц. Лиляна Деянова се опитва да защити или най-малкото проявява разбиране към всички, които лично познава (Петър-Емил Митев, Антонина Желязкова, Бойко Василев, мен). Затова пък е доста по-рязка към непознатия й Петър Добрев. Междувременно научих, че един от именитите ми критици се разкаял за нападателната си статия, след като разбрал „кой‛ съм: всъщност, че членове на семейството ми и мои приятели са негови добри познати. Показателен е и подборът на публикуваните във вестника пасажи от Македония на кръстопът. Те са предимно от текста на „скъпата ни приятелка‛ Антонина Желязкова (Култура, 6 февруари 2009) и по-малко от политологическата част, вероятно до голяма степен дело на „по-младия‛ Горан Стойковски.

При нормален академичен и културен контекст, всички тези роднинства, приятелства, спомени от общи купони и пр. етнологически фактори не би трябвало да играят определяща роля в преценяването на достойнствата или недостатъците на една или друга позиция. Много по-принципно от реакциите на „елитите‛ беше гледището на – този път – наистина младия Добрев (23 год.), който се застъпи за свой критик, с когото не е в близки отношения. Не може една негативна рецензия да е задължително „грешка‛ просто защото е срещу „скъпи приятели‛; и не може тя автоматично да придобива легитимност просто защото е в авторство на „наш‛ човек. А пък жаленето, че не „тече диалог‛ между познати хора от едната страна на „бариерата‛, е неприемливо в случай, че омаловажава фалшивите тонове в мечтаната хармония. Но в България е така. Знам ли: може би в тази солидарност се заключава „елитността на елитите‛. Като такава, заслужава си тя да стане и обект на специално антропологическо изследване.



1. Петър-Емил Митев, Антонина Желязкова, Горан Стойковски, Македония на кръстопът. Macedonia at a Crossroads, София: Изток-Запад, 2008, стр. 30.

2. http://www.focus-news.net/?id=f8444: „Таня Мангалакова: Първо да обясня защо аз отидох в Гора и Жупа, Косово... Божидар Димитров: Под влияние на ‛Памет българска‛, вероятно? Таня Мангалакова: Разбира се...‛. Приятелският разговор продължава в следния дух: „Божидар Димитров:... Трябва тази изкуствена държава нещо да се побарне. Красимир Узунов: Ще се посбогуваме с Македония... Таня Мангалакова: ... И аз искам да призова тази интернет–петиция, която върви, и която беше изписана тук на екрана, зрителите, които гледат, които се вълнуват от този проблем, моля присъединете се. Вече 650 души, и то много авторитетни интелектуалци, и ви призовавам вас, проф. Димитров… Божидар Димитров: Ще се подпиша. Като свърши предаването и като изляза, ще се подпиша. Таня Мангалакова:…да се подпишете, да. Вече е депозирана в Министерски съвет. Ако българското правителство има… Божидар Димитров: Ето, обявявам публично, пред два милиона зрители, че съм се подписал символично след като вече сте я внесли... Таня Мангалакова: Иначе за стратегии просто няма време.‛. Петицията за културна и административна автономия на „българите‛ в Косово за момента е подписана само символично от Божидар Димитров, но пък носи реалния подпис на Антонина Желязкова.

3. „За съжаление нито един български депутат, включително и лидерът на ВМРО-БНД, на когото се обадих и оставих визитната картичка на Рустем, не прояви интерес да установи контакт. След няколко месеца попитах лидера на ВМРО дали е влязъл във връзка с Рустем, но той ми каза, че от външно министерство гледали много ревниво на темата Косово и затова нищо не е предприел.‛: Таня Мангалакова, Нашенци в Косово и Албания, София: НИБА, 2008, стр. 40. Четивото е похвалено на задната корица от Антонина Желязкова.

4. Митев, Желязкова, Стойковски, пак там, стр. 28-29.

5. Проблеми на мултиетничността в Западните Балкани, София: МЦИМКВ, 2004, стр. 295.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”