Български  |  English

Пътят към НАТО И ЕС като политическа рационалност

На 21 и 22 февруари т.г. в град Охрид се състоя ХІ конференция на Балканския политически клуб на тема „Македония на пътя към НАТО и ЕС“. Домакин на конференцията беше Министерството на външните работи на Република Македония. Взеха участие премиерът на Македония Никола Груевски и министърът на външните работи Антонио Милошоски, експрезидентите на България Желю Желев, председател на Балканския политически клуб, на Турция Сюлейман Демирел, на Румъния Емил Константинеску и на Македония Киро Глигоров, експремиерите на България Симеон Сакскобургготски и на Македония Люпчо Георгиевски, депутатът М. Иванич от Босна и Херцеговина и други политици – членове на Клуба, общественици и експерти. Модератор на една от сесиите беше македонският политолог д-р Горан Стойковски.

На участниците в конференцията беше предоставена възможност да се запознаят с книгата Македония на кръстопът. Macedonia at a Crossroads.

Тук публикуваме изказването на проф. Петър-Емил Митев.




Чувствам се свързан с Македония. Моят дядо, Илия Стефанов, е от град Велес. Бил е македонски комита. По-късно става противник на всяко насилие, толстоист. След войната направи следната равносметка: „За Македония е най-добре сама да решава съдбата си, самостоятелно, отделно и от Сърбия, и от България“. Не се съмнявам, че би приветствал Република Македония.

Основната идея, която искам да предложа на вниманието на конференцията, е: пътят на Македония към НАТО и ЕС изисква двойна рационалност – и в отношенията с Балканските съседи, и в отношенията между етническите общности в самата страна. Имам предвид както отношението на Македония към своите съседи, така и тяхното отношение към Македония. Става дума следователно за нова степен на политическа рационалност в региона.

През 1989 година, непосредствено след началото на промените в България, се ангажирах с движението „Български път към Европа“. През 1990 това понятие влезе трайно в политическия език, получи консенсусно признание. Проличаха и нюансирани тези. Пътят към Европа минава през Вашингтон. Според друга теза –минава през Истанбул. Според трето разбиране – през Москва. Днес Македония е пред вратите на НАТО и ЕС. И в двата случая пътят й минава през Атина. През 90-те години можеше да изглежда, че е през Белград. Или през София. Сега е видно, че е през Атина. Илюзорно е да се смята, че има някаква, например юридическа, пътека, по която може да се заобиколи гръцката столица. Или да се смята, че до Атина има бърз и лесен път през Вашингтон. Ситуацията не е толкова необичайна, колкото изглежда. Пътят на Румъния към НАТО и ЕС минаваше през Будапеща. Румъния трябваше да отговори на две взаимосвързани условия – вътрешно и външно. Да нормализира етническите отношения между румънското мнозинство и унгарското малцинство и съседските отношения с Унгария.

Същото се отнася и за България. Българският преход беше твърде разрушителен, съпроводен с масова безработица, декласация и обедняване. Доста хора се съмняваха, че изобщо ще ни приемат в „клуба на богатите и заможните“. Налице обаче бяха две основни предпоставки, които позволиха българската евроатлантическа интеграция. Първата: отношенията между българското мнозинство и турското малцинство се нормализираха. Втората: България няма претенции към своите съседи; тя преболедува македонската независимост.

Проблемната ситуация в Македония по друг начин, но не толкова позитивен, показва значението на същите предпоставки.

Етноформирането преминава през различни фази с отчетлива социално-психологическа специфика:

- Национално самосъзнание. Етническата група „открива“ себе си.

. Национална еуфория (съпроводена с виртуална и/или реална експанзия).

- Приземяване, редукция, освобождаване от илюзии.

- Нормално и стабилно самочувствие.

По един или друг начин балканските народи преминават през тези фази. Никой не е избягнал националната еуфория. Руският учен Гумильов я означава с понятието „пасионарност“ (от passion – страст). Българският класик Иван Вазов я описва като „Пиянството на един народ“. Илюстрира я с вярата, че със самодейни черешови топчета и „Туркия ке падне“ може да се срази редовният турски аскер. (Има и съвременни примери за еуфорична дързост: „С рок срещу ракетите“.) Националната еуфория ражда Мегали-идеята, великосръбски и великобългарски амбиции, представата за Романия маре. На следващия етап – приземяването, става ясно, че Византия не може да се възстанови, че Целокупна България няма да има, че Югославия – като свръхреализация на сръбската държавност – е несъстоятелна.

Ако се признава, че изграждането на македонско национално съзнание става през последните сто години и особено интензивно след Втората световна война, то резонният въпрос е: докъде е стигнал този процес? Македония оставя впечатлението, че не е доизживяла втората фаза. Македонската идентичност се покрива неадекватно с „македонизъм без граници“. В такава обстановка твърдата позиция на Гърция започва да играе ролята на приземяване, на редукция, на освобождаване от илюзии. Онази роля, която за България изиграха две национални катастрофи, за Сърбия – разграждането на Югославия и „ударът“ на НАТО.

Македонски идентитет или НАТО и ЕС? Това е фалшива дилема. Принципният въпрос не е „или-или“. В Европа всеки влиза със своята идентичност и с това обогатява общата европейска култура. В това многообразие е уникалността и силата на Европа. Дилема поражда неадекватното разбиране на идентитета. В този смисъл изборът е между политически реализъм и илюзорна самодостатъчност и капсулиране. Няма нищо по-лесно от това да се заиграва с емоционалната карта на идентичността. Но няма правило, според което достойнството може продължително да се измерва с въображение. Такава игра може да се окаже губеща, ако не води до реално решаване на първостепенните структурни въпроси пред нацията-държава.

Въпросът има и друга страна. Спорът между Атина и Скопие се корени в незавършеното етноформиране в Македония и незавършеното асимилиране на славомакедонското население в Гърция. Незавършеното етноформиране съдържа (потенциален) стремеж към обединяване на земите с население, което декларира (или може да декларира) същата идентичност. Незавършеното асимилиране е историческо наследство, което обяснява повишената гръцка чувствителност. Три гръцки провинции носят в името си съществителното „Македония“. Само по себе си, измерено с европейски критерии, това не би трябвало да е проблем. Великото херцогство Люксембург граничи с белгийската провинция Люксембург. Люксембург граничи с Люксембург. И не като „Южен Люксембург“. Нито със „Северен Люксембург“. Дублирането на името не само не влоши отношенията между двете съседни страни. Тъкмо Белгия и Люксембург направиха първата крачка към интеграция чрез митническа уния, към която по-късно се присъедини и Нидерландия.

Дезавуирането на македонския език не означава, че се оспорва изобщо македонската идентичност: тя се признава, но като локална, а не като национална. Вероятно би останала локална, ако историята беше протекла по друг начин. Но разделянето на историческите пътища създава и етнически вододели. Историята е разделила хървати и сърби, дори бошнаци и сърби, въпреки техния еднакъв етнически корен и общ език. Босна е друг пример за неравномерно протичане на етноформирането на Балканите. Едва след разпадането на Югославия бошнаците намериха своето име. В Титова Югославия те бяха Мюсюлмани с главна буква. Парадокс, който беше надминат само от официално наложеното име на Македония като „Бивша югославска република“.

Пътят от локална към национална идентичност е нормален исторически път. Своеобразието на Македония е в закъснението, с което го изминава. Важното за самата Македония е не да търси виртуални компенсации, а пътят реално да продължи. Условията на ХХІ век и улесняват, и усложняват това.

Пътят, за който става дума, не е само колективен път, в който фактори са училището, медиите, институциите. Той е и индивидуален път, който се изминава от личността, въпрос на съвест, на лична осведоменост и преценка. Оптимални условия за лично решение създават демокрацията, свободното движение на хора, свободният достъп до информация. Тъкмо такива условия предоставя Европейският съюз.

Балканските проблеми на трудното разделяне произтичат от особената близост. Ние обогатихме политическия език с термина „балканизация“. Но всъщност Балканите имат пулсираща история, в която се редуват и преплитат интеграционни и дезинтеграционни процеси, балканизация и дебалканизация.

Първата балканизация е средновековната, именно тя улеснява османското завоевание. В условията на Пакс Отомана протичат процеси на хомогенизация. Липсата на граници улеснява мобилността. Демографските, социално-психологическите и културните връзки създават предпоставки за формиране на своеобразна Балканска общност. Първата интеграция е османската. Втората балканизация противопоставя получилите самостоятелност балкански държави една на друга. Тогава е изкован – на Запад – и самият термин балканизация, за да означи регионална фрагментация, наситена с враждебност и липса на сътрудничество. Дебалканизация, макар и частична, е създаването на Кралство на сърби, хървати и словенци, Югославия. Югоинтеграцията е последвана от трета балканизация – разпадането на СФРЮ и войните през 90-те години. На изхода от поредната дезинтеграция се открива перспективата на нова – европейската интеграция.

Пулсиращата балканска история съдържа двоен парадокс. Близостта разделя. Далечният сближава близките.

Колкото и да е важна ролята на геополитическите сили в нашата съвременност, тя не е достатъчна. Във вътрешен план пътят на Македония към НАТО и ЕС започва от Скопие и минава през Тетово.

Сложността на македонския казус е в това, че македонското раждане съвпада с албанско възраждане, както много точно се изрази българският учен доц. Антонина Желязкова. И двете етнически групи се стремят към своето самоутвърждаване. Главният въпрос е мултиетническото бъдеще на Македония. Изглежда с повишена трудност, но има европейско решение: гражданска нация. Не етническата определеност, а гражданското участие е държавно-творческият елемент, основа на демократичното общество. Това е стандартно решение, което изисква голяма доза добронамереност и политически разум, за да се приложи към нестандартна обстановка.

Албанският етнонационален процес започва със закъснение в сравнение с гръцкия, сръбския и българския, но има значителна преднина в сравнение с македонския. Би могъл да стане разрушителен за македонската нация-държава. Шансът това да не се случи е отново европейската интеграция. Синхронизирането на албанския и македонския етнонационални процеси не може да се осъществи чрез формирования от типа на „малкия Шенген“, които ще дадат нови предимства на албанската страна. Това може да стане по оптимален начин само в обединена Европа.

Идентичност е широко понятие, което има и по-ниски, и по-високи равнища от националното. Всички ние се раждаме в град или село, в област със свои особености, с локална идентичност. Придобиваме съзнание за национална идентичност. Но също така – и съзнание за принадлежност към европейската цивилизация. Европейската идентичност ще става все по-важна през ХХІ век, така както националната идентичност стана по-важна от локалната през ХІХ – ХХ век. И най-важното – ние всички сме хора, членове на човечеството. Имаме идентичността на вида Homo sapiens sapiens. Какво по-важно от това да изживеем нормално своя човешки живот и да разширим възможностите на своите деца и внуци да живеят в мир и благоденствие? Тъкмо затова не трябва да допуснем конфликт на идентичности.

Присъединяването на Македония към НАТО и ЕС е не само национален, но и регионален въпрос, важен за стабилността на Югоизточна Европа.

Балканските страни са заинтересовани от съществуването и развитието на самостоятелна, неразделена и просперираща Македония.

Пътят на Македония към НАТО и ЕС е общ път към политическа рационалност. Балканските съседи могат и следва да улеснят този път, като признаят формирането на нова националност със свой език и самостоятелна църква. От своя страна, Македония следва да покаже, че подобно признание не е предпоставка за териториални претенции или присвояване на културно-историческо наследство на съседни страни.

Най-важното е да се разбере, че става дума за равнището и отговорностите на балканските и преди всичко на македонските обществени и политически елити.

Нека да се надяваме, че Македония ке си найде патот.
още от автора


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”