Български  |  English

Джармуш и духът на независимото кино

Хората, които финансират, разпространяват, рекламират и показват филми, не са кинаджии. Те нямат интерес да позволяват на киндажиите да диктуват или определят бизнеса им, ето защо те не би трябвало да им позволяват да диктуват по какъв начин един филм ще бъде направен. Носете си оръжие, ако е необходимо.

Също така, на всяка цена избягвайте подмазвачите. Наоколо винаги се навъртат хора, които искат да влязат в правенето на кино, за да станат богати, известни или просто да се изчукат. Като цяло те разбират от кино толкова, колкото Джордж Буш разбира от ръкопашен бой


Джим Джармуш (лично правило № 2)




Десет години преди Кан да посочи новия си „независим‛ американски фаворит Куентин Тарантино и да легитимира избора си със „Златна палма‛ за станалия култов за една нощ „Криминале‛, през май 1984 Джим Джармуш е удостоен на Лазурния бряг с Camera d'or за „По-странно от Рая‛.

Това, че една от най-престижните награди в света на киното е връчена на малко известен американски режисьор, е сигурен знак, че в Новия свят отвъд Атлантика се е родил истински автор, който със сигурност няма много общо с добре смазаната индустриална машина за entertainment на Холивуд. Етикетът „независим режисьор‛ в средата на 80-те е по-скоро присъда, отколкото признанието, което ще е за всеки различен от Холивуд през 90-те.

В началото на 80-те Холивуд влиза в последната голяма битка за глобалния кинопазар. Кинематографиите на стара Европа са в творческа криза. Американските заглавия в световния киноафиш настъпват за сметка на всички останали национални кинематографии. Масовият зрител е жаден за холивудско „кино‛, а MTV е новото лице на поп културата. Наградите „Оскар‛ на Американската филмова академия започват да се налагат като основния стандарт за „качествено кино‛...

Повече заинтересован от маргиналните типове, отколкото от ултраамбициозните юпита, Джим Джармуш дебютира в самото начало на това десетилетие. Той не вярва в сюжета, защото в живота, според него, „няма такъв‛. Съответно във филмите му липсва всякаква фабулна конструкция. Той не пропуска да подчертае безкултурната диващина на Дивия Запад. Творческата му ирония неведнъж е била квалифицирана като „антиамериканска‛.

И докато другите независими дебютанти през 80-те - братята Джоуел и Итън Коен, Майкъл Мур и Спайк Лий - намират своя общ език с американската филмова аудитория, Джармуш остава някак встрани със своите очевидно силно повлияни от европейския art филм послания.

Роденият в провинциалния Ейкрън Джеймс Джармуш пристига в Ню Йорк през 1971, за да учи американска и английска литература в Columbia University. В последния си семестър решава да се посвети на френската литература в Париж, където е чест гост на Филмотеката и е буквално „обладан от духа на киното‛. Малко след завръщането си в Голямата ябълка за кратко се присъединява към no wave бандата Del-Byzanteens и междувременно записва кинорежисура в NYU. За студентските години по-късно споделя: „Опитах да се отуча от повечето неща, на които ни учеха тогава.‛ По същото време среща легендарния филмов режисьор Никълъс Рей („Бунтовник без кауза‛) и оператора Том Ди Чило, който по-късно застава зад камерата в „Постоянна ваканция‛ (1980) и „По-странно от рая‛ (1984). През студентските години Джармуш възприема от своя голям идол Джон Касаветис принципа да пише ролите специално за актьорите, които подбира за филмите си. Преди процеса на снимките те репетират сцени, които не са включени във филма, за да могат да постигнат триизмерен образ на персонажа.


Най-бавният филмов режисьор след Кубрик (според Аки Каурисмаки)

Джим Джармуш финансира своя дебют „Постоянна ваканция‛ със 120 000 долара – парите от стипендията му в NYU. 80-минутният филм е черно-бяла антитеза на американската мечта – героите му се носят по течението в общество, обсебено от консуматорска треска и рационалистичен позитивизъм.

Следващият му пълнометражен филм - абсурдистката комедия „По-странно от рая‛ (1984) продължава по същия път - този на обикновените неудачници, чиито големи амбиции се ограничават в това да избутат и „този ден до следващия‛. Най-голямата изненада за всички обаче идва от фестивала в Кан, където филмът е удостоен със ‛Златна камера‛. Джармуш е впечатлил журито със своята „запазена марка‛ - дългите протяжни кадри, черно-бяло изображение, непомръдваща камера и минималистичен декор. Съзерцателната естетика на младока съвсем уместно е припозната като пряко влияние от филмите на майстора Ясуджиро Одзу, когото Джармуш боготвори.

Някак в съзвучие с героите от собствените му филми, младият режисьор не може да си позволи размера на митото за наградата (която е буквално „златна камера‛) и тя престоява на митницата няколко месеца, докато Джармуш събере пари, за да я прибере. След признанието на най-големия кинофорум идват наградите от Ротердам и на собствена американска територия – Сънданс, който набира авторитет като филмовата indie институция в САЩ.

Третият му филм e необитническата-мастиленочерна комедия „Извън закона‛ (1986) с главни роли за Том Уейтс, Джон Лури и Роберто Бенини. „Те тримата са истински неудачници. Това, което получавате, е аутсайдерската гледна точка за Америка, която не сте очаквали. Всичко опира до аутсайдерите тук‛, споделя Джармуш за филма. „Извън закона‛ продължава в редиците на онези, които не се вписват в пейзажа на американската мечта, и остават чужди на заразителния амбициозен холивудски позитивизъм. Филмът е post punk и много rock’n roll. Тоталната анти-MTV естетика този път е допълнена от статичната камера на Роби Мюлер (операторът на Вим Вендерс и Ларс фон Триер).

Джармуш завършва еуфоричното десетилетие на 80-те с „Мистериозният влак‛ (1989) като водещo име сред независимите американски режисьори. С този филм той навлиза още по-дълбоко в наративната структура на филмовата новела. Героите му не излизат извън пределите на pulp fiction-а. Приликата между ‛Мистериозният влак‛ и „Четири стаи‛ на Алисън Андърс, Алекзандър Рокуел, Робърт Родригес и Куентин Тарантино е поразителна.


Черно-белият епизод от Бонанза и кучето самурай след нощта над Земята

Противно на всякаква логика, десетилетието на поколение X не изстрелва звездата на Джим Джармуш в култовия indie филмов небосклон. Ултрапродуктивният Тарантино, с активната помощ на Харви Уайнщайн и Miramax, му отмъква трона, короната и палмата на първенството в това, което Холивуд налага като етикет за „американското независимо кино‛.

През 90-те позитивизмът на американското общество е заменен от депресиите, неврозите и психопатиите, съпроводени от неизбежния soundtrack ‛Nevermind‛ и Nirvana. Самоубийството на новия антигерой Кърт Кобейн кара Холивуд да преосмисли маркетинговите стратегии и прегърне „депресарските сюжети‛ на независимите продуценти.

Три години преди триумфа на „Криминале‛ в Кан, на екран излиза „Нощ над Земята‛ (1991). Структурно двете произведения много си приличат – действието е разбито в няколко новели, актьорският състав е многоброен, драматургията е потопена в антихоливудска ирония. Джармуш обаче не изневерява на своя бавен темпоритъм. Тарантино, от своя страна, спира само в моментите, когато трябва да отреже ухо или да пръсне някой и друг череп. Проблемът на Джармуш е, че той не флиртува толкова усилено с попкултурата, както г-н Криминале, и отказва да ускори камерата в MTV-ритъм. „Моят ритъм е моят ритъм и как да ви обясня? Не съм амбициозен и не преследвам кариера по такъв начин. Ако преследвах, щях да правя по-различни филми.

И докато Тарантино, в разстояние на две години, успешно пласира „Истински романс‛, „Родени убийци‛, „Четири стаи‛ и незабелязания дебют „Глутница кучета‛, Джармуш успява да заснеме само „Мъртвецът‛ (1995). В този филм той се връща към черно-белия кадър, изоставен след „Извън закона‛, в един психиделичен антиуестърн, осмиващ всички познати архетипи от филмовата митология за Дивия Запад. „Ако го бях заснел цветен, щеше да прилича на епизод от „Бонанза‛ – добавя Джармуш елегантен сарказъм по адрес на най-известният тв уестърн сериал. След премиерата в Кан режисьорът подписва договор с Miramax за американското разпространение на „Мъртвецът‛. От това време е и краткият конфликт на режисьора със студийния бос Уайнщайн, който иска от Джармуш да премонтира филма. Miramax вече са в позицията на законодатели на пазара сред независимите компании. Джармуш обаче отказва да се съобрази с този факт. Сблъсъкът между двамата е кратък и, макар че режисьорът открито официално заявява, че не мрази студийния бос, отношението му към него рефлектира в гореспоменатото лично правило № 2.

След премиерата на „Мъртвецът‛ митът на филмовия уестърн е завинаги развенчан. Иги Поп, Гейбриъл Бърн, Робърт Мичъм, Били Боб Торнтън, Джон Хърт, Алфред Молина и никому неизвестният Гари Фармър (в ролята на индианеца Никой) правят едни от най-запомнящите се роли в пределите на жанра. „Мъртвецът‛ комбинира в едно култовия статус на набиращия скорост актьорски талант Деп (който вече се е разписал в „Защо тъгува Гилбърт Грейп‛, „Хенри и Джун‛ и „Едуард Ножицата‛ - поредица любими филми на X поколението) и незаслужено отсъстващият такъв на водещия през 80-те американски indie кинаджия Джармуш.

Голямото признание за него е само на един самурайски меч разстояние и идва в края на 90-те с поетичния gangsta шедьовър „Дух Куче: Пътят на самурая‛. От една страна, филмът е любовното обяснение на Джармуш към големите японски филмови модернисти Куросава и Одзу. От друга - иронично намигване към натежалите италиански „стари момчета‛, които трябва да отстъпят място на новото време по един различен източен кодекс на честта. Филмовото повествование е увито в няколко пласта взаимосвързани цитати и препратки към японските литературни класики „Рашомон‛ и „Хагакуре‛, брилянтно обвързани с драматургията. „Дух Куче‛ е висок филмов постмодернизъм (ако въобще може да го категоризираме така), на който Куентин Тарантино не е способен, въпреки че положи големи усилия с „Убий Бил 1 и 2‛.

С този филм изгря звездата на чудовищния актьорски талант Форест Уитакър.


Кафе, цигари, прекършени цветя и отвъд

В новият милениум Miramax са голямо филмово студио, Харви Уайнщайн е абонат за наградите ‛Оскар‛, а всеки холивудски мейджър си има „независим‛ клон. Джим Джармуш е там, където винаги е принадлежал – под короната на единствения истински независим американски режисьор, който продължава да гледа на Америка иронично.

Първото му творение в новия век „Кафе и цигари‛ (2003) е най-доброто от черно-бялото Джармъш ретро – маргинални персонажи, чешити, Роберто Бенини, Том Уейтс, кофеин, никотин, утайка, Иги Поп, Кейт Бланшет и значимостта на Елвис за съвременната попкултура. Всичко това е отново отвъд маркетинговите планове на студийните босове, холивудски пазарни принципи и критически очаквания.

Джармуш не изневерява на своя бавен темпоритъм. Филмите му продължават да са арена за всички онези актьори, които за малко искат да напуснат персонажите-клишета или характерните си екранни превъплъщения и да опитат сили в кожите на някой „обикновен образ‛.

Така в последния му завършен филм „Прекършени цветя‛ (2005) – цветна и много бавна американска абсурдистка комедия Бил Мъри играе само с поглед, Тилда Суинтън е в най-нетипичната си роля от ерата Дерек Джармън насам, а Шарън Стоун и Джесика Ланг канибализират образа на не една филмова блондинка, понякога изиграна от самите тях.

Не искам да съм мейнстрийм. Харесва ми да съм с маргиналните типове. Щастлив съм там, където съществувам. Това, което ме вдъхновява, го намирам сред маргиналите. Не се опитвам съзнателно да съм маргинал или нещо такова, просто винаги завършвам там сред тях и там живея. Там е моята дарба и съм щастлив с нея.

Това е Джим Джармуш...
още от автора


13. София Филм Фест, съвместно с посолството на САЩ, за първи път у нас показва пълна ретроспектива на Джим Джармуш – иконата на американското независимо кино. След Дома на киното, можете да видите филмите му и в кино ‛Одеон‛.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”