Български  |  English

Трапеза за убийствени ритуали

Следващите редове са резултат от срещата ми със стихосбирката на Мария Калинова ‛В подножието на вечерята“, чиято премиера се състоя на 3 февруари в Централната библиотека на Софийския университет. Удачно място за премиера на книга, която сочи своите прераждания и своите учители и същевременно надмогва собствената си ерудираност.

Професионалната хирургическа употреба на свободния стих в тази книга би могла да подведе, че имаме работа с хладна аналитична поезия. Ако някой би мислил така, той едва ли би обелил най-повърхностната й ципа, сляп за ‛двойното було“ на тези думи. Но ако все пак от тях лъха хлад, то е заради смразяващата интензивност на един преработен романтизъм, определен миналия век като ‛леден къс, вътре в който гори пламък“. Този пламък е ослепително черен и нищо чудно, че владетелка му е ‛самата сляпа“.

Това тук е някакъв интровертен канибализъм, казах, след като слушах и четох тази книга. Не е за всекиго трапезата, безукорно подредена за убийствени ритуали.

В друго време и на друго място една друга нарисувала собственото си раждане, а също и плода си, разчленен от природата още в утробата й.

Тук пък някоя преглъща храната ‛хапка по хапка наобратно“. Тук някоя вгъва наобратно света в утробата си, служейки си с езика като с негатив на онзи (казват вече отречен) акушерски инструмент за вакуумно извличане на плода.

Но не е само това.

Императивът й е да изяде собствения (си) език, подобен на злокачествено заболяване, чието единствено мислимо лечение е пълното му консумиране. Единственото мото в тази книга е прецизно вдигнато на степен. Consumptum et consummatum est. Свърши се. Това е. Край.

А иначе употребата на стиха в тази книга не е хирургическа, нито патоанатомическа, тя не отстранява болното, нито търси причината за смъртта, а по-скоро търси да я причини. Текстовете й са именно и до крайност аналитични: те разчленяват орфеевото тяло с вакхическа страст, обременена обаче ‛с най-голяма строгост“, увенчана с ‛лаврови бръчки“, престъпно недостъпна за Музагета, метаморфирала в Laurus Nobilis.

Едното и първично ‛тъй ужасно Р“ прорязва ad reversum времевото тяло, разрязва книгата, но ‛вътре няма никакво спасение“. Понеже - няма как – инструментът за разчленяване на езика е самият език, изострен, изтънен, почти прозрачен – ала неизличим, т.е. нелечим. Радикалното консумиране неминуемо признава възвишения си (в строгия смисъл на възвишен) провал.

Посети са конците в кожата й, зашита е пъпната й връв с бод зад игла , ала везбата се прокъсва, късат се ‛червените нишки“ на времето, оглозгано до скелет – и, едва издигнато, разпада се стоическото скеле на думите.

Тя все ги написва едни – и ‛после“ съжалява, разтерзава майстора, който е тя самата, предварително престъпила първичния си обет да не ражда, в никакъв смисъл, по никакъв начин, никак, не.

Намерих дневника й, mea culpa.

Познавам я, тази сестра.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”