Български  |  English

Осем стъпки към по-справедлива държава

Електорални утопии


Едва ли има читател на Култура, който да смята състоянието на нашето общество и функционирането на държавата за задоволителни. В подобна ситуация публичният дебат има нужда от нестандартни предложения. Без да ги споделяме в тяхната цялост, публикуваме идеите на Александър Мануилов в рубриката «Електорални утопии». Може би ще се появят и други предложения?

К




В средата на януари се случиха няколко важни политически събития. Поискана беше поправка в системата на политическият живот в България. Първо за нов обществен договор спомена президентът Георги Първанов на лекцията си от 16 януари, а два дни по-късно подобни призиви се чуха и от група представители на гражданското общество, организирали протестите пред Народното събрание. Може би най-накрая става въпрос за верен сигнал, тъй като той идва от две толкова различни страни в обществения живот, а и не е догматичен: и президент, и граждански организации изглеждат отворени към дебат, дават някои отговори, но също задават и въпроси, на които самите те нямат в момента решение.

Живеем във време, когато отчаянието и песимизмът сред повечето граждани в България преобладават, а корупцията е част от държавата; и това не се отрича от никого. Може би има смисъл най-накрая да се попитаме: дали пък грешката не е системна? Сигурни ли сме, че ако дойдат нови хора в политиката, нещо ще се промени. Или трябва да се опитаме да изработим такава система, че който и да дойде, вероятността за грешка да е по-малка?

Сегашната система на страната е изградена върху предпоставена добронамереност у управниците. Държавата би могла да действа чудесно, ако всички бликаха от морал. За жалост, това не става вече 20 години. Ако предположим обратното - че властта винаги ще има възможност да корумпира - тогава би следвало да изградим устройство, което да има достатъчно защитни механизми, непозволяващи никому да получи неограничена власт. В момента Парламентът на драго сърце я предоставя на Правителството и ще продължи да го прави, защото това е залегнало в начина, по който избираме народни представители. В момента имаме държава, която фаворизира политиците пред гражданите, дава привилегии на едните и ограничава другите до степен, че разликата в статуса поражда изначално недоверие между двете групи. Ето затова се иска нов обществен договор, при който винаги да има възможност за гражданска намеса, въпреки че г-н Първанов едва ли точно така е мислел нещата. Естествена цел на евентуалните промени е всеки един политик или гражданин на висш административен пост да има повече задължения за отчетност, повече отговорности и малко по-малко права.

Дълбоко вярвам, че работата на интелектуалците или интелигенцията, на хората на словото не е да посочват кой политически път да се хване, но когато става въпрос за фундаментално отчаяние, за съмнения в самата концепция как да действа държавата, тогава всеки от тях би трябвало да се опита да помогне с каквото може.

Най-неочакваното събитие при последните протести беше как малка група недоволни граждани бяха поканени да влязат в Парламента, връчиха конкретни свои искания и народните представители взеха, че незабавно ги гласуваха (разбира се, не точно така, както искаха протестиращите, но все пак направиха крачка под натиск отвъд Бялата сграда). Излиза, може би, че словото не е мъртво; и че ако достатъчно хора подкрепят разумни идеи, може би нещата не са загубени - и интелектуалците имат какво да направят. Това става в момент, когато повечето от големите партии са се простили с усещането си за пряка връзка с хората, а реципрочното явление в нашата страна твърде отдавна е също вярно.

Част от силата на изявилото се през януари движение е в това, че то не задава въпроси от рода на „какво щеше да стане, ако...?“, не пита за вината на десницата, на левицата, на центъра, нито за това дали наистина има десница, левица и център; имена на политици също не се споменават, за да не влезем в разговори, в които съгласие не може да се получи. Погледът е отправен напред, към онова, което можем да променим всички заедно, ако успеем да погледнем отвъд собствените си лични, групови или партийни интереси - за да има държава, в която всички тези личности, групи и партии да имат смисъл да съществуват.

Част от нещата, които трябва да променим, за да върнем доверието в дискредитираната държавна система у нас, според мен, са следните:

1. Сърцето на една демокрация би трябвало да е нейният Парламент, а системата, по която досега са избирани народните ни представители, нарушава основната философска предпоставка в модерната демокрация – че всички граждани имат равен глас на изборите. Проф. Михаил Константинов обяснява чисто математическите измерения на закона за изборите в съчетание с териториалното делене така: „В момента, за да станете депутат от 23-ти избирателен район в София, са ви нужни 62 000 гласа, а ако се кандидатирате от Ямбол, ви стигат около 7,000.“ Как тогава да накарате образован и информиран жител на София да отиде на изборите, ако той знае, че гласът например на тъща му от Ямбол ще тежи девет пъти, колкото неговият собствен? Дали подобен дисбаланс са търсили българските политици през последните 20 години? В Парламента преди избори винаги се заговаря за прерайониране, но никакво прерайониране не може да бъде справедливо, ако не се спазва правилото, че всеки гражданин има точно един глас и този глас има еднаква тежест с всички останали.

2. Попитайте някой, гласувал на миналите парламентарни избори, дали може да изброи първите десет имена от листата, която е пуснал. Не може. Не защото ги е забравил, а защото още при самото гласуване не ги е знаел: известните имена там са били две-три. Това е и същината на проблема – гражданите не знаят кой точно е техният народен представител и по тази причина не могат да му търсят отговорност. Сега у нас партийните лидери (и малка група лица около тях) притежават огромната власт да подреждат избирателни листи. На обществото не е ясно защо даден кандидат е сложен едновременно в листите на София и Ямбол, например, нито пък по какъв критерий някой е първи във Варна, а друг десети другаде. Никоя политическа партия никога не информира избирателите как точно са били съставени листите. Появяват се закономерни подозрения, че система, която оставя толкова голяма безконтролна власт в ръцете на лидерите, може да корумпира и лидерите, и техните подвластни. Кандидати от всички политически партии често са били подреждани не според заслугите им към нацията, а спрямо лоялността им към лидера на собствената им партия.

Ето как една малка група партийни звезди чрез избирателния закон си е присвоила правото да избира кой да бъде избран. Преди да пуснем бюлетината, някой преди нас вече нещо е решил.

Решението на ситуацията на теория е изненадващо просто – всички избирателни райони да излъчват по един народен представител и всяка партия да може да има по един кандидат в район. Само когато се гласува за едно място в Парламента, ще знаем кой точно е нашият народен представител, дори да сме гласували за опонента му. Именно тогава най-накрая в България ще се гласува за личности, а не за пожелания. Политическите партии ще са принудени да предложат по-добри кандидати в отделните райони - не просто имена в листите - а живи хора, които ще трябва да имат качествата да убедят гражданите да гласуват за тях.

Питаме се как така се създават авторитарни партии? С избирателния закон. Той има невероятната сила да корумпира дори още прохождащи политически образувания, защото кара лидерите им да се усетят с власт.

Всъщност, най-големият проблем на Парламента ни досега са били тъкмо монолитните анонимни мнозинства и това, че чрез тях правителствата са получавали почти неконтролируема власт. А когато Парламентът се превърне в поддържащ орган на Правителството, той престава да е Парламент. Навярно всички биха се съгласили, че страната има нужда от истинско Народно събрание, където всеки народен представител да е представител преди всичко на хората, а не на лидера си. Но затова трябва да сменим системата. Изборът между пропорционалния и мажоритарния вот е всъщност избор дали ще гласуваме за анонимни мнозинства или за истински народни представители, в чиято дума Правителството ще трябва да се вслушва. Нищо половинчато между тези две системи не би премахнало възможността лидерите да се обграждат с лакеи в Парламента.

Това е тема с изключително сериозни последствия за нашия обществен живот и с много скрити детайли – като например този, че според сегашната система при предсрочно прекратяване на пълномощията на народен представител (ако някой депутат стане министър, например) лицето, което ще заеме неговото място, е просто поредното име в листата на партията. И това е човек, за когото собствено никой никога не е гласувал, освен неговият лидер, разбира се.

3. Ако българите решат, че имат нужда от повече мислещи хора като депутати, тогава независимите кандидати би трябвало да получат реална възможност да се кандидатират. В момента (според района) те трябва да съберат няколко хиляди подписа на поддръжници заедно с всичките им лични данни и адреси. Подобно изискване означава, че държавата на практика кара хората да напишат и да се подпишат за кого ще гласуват, а никой няма право да събира такава информация. Улесняването на процедурата за независимите кандидати само ще направи конкуренцията с партиите още по-продуктивна и би следвало да се мисли за конкретни мерки в тази насока. Сега един независим кандидат трябва да внесе 5 000 лева депозит за участие, а една партия с всичките й стотици кандидати – 20 000.

4. Изборите в страната ни се провеждат през твърде големи периоди от време. През деветнадесети век, в някоя друга страна, може би четири години са били разумен период, но в нашето динамично общество това е равносилно на скъсване с желанието Народното събрание наистина да отразява предпочитанията на хората. Всички знаем, че нашите политици работят по-добре преди избори. Нека ги държим пред избори винаги. Ако изборите са на всеки две години, правителствата няма да могат да си позволят комфорта да скъсат диалога с обществото, което се опитват да управляват.

5. Повече пряка демокрация. „Кога беше последният път, когато участвахте в референдум?“ – ме попита наскоро един френски колега журналист. „Никога.“ – казвам. „О, не ме разбрахте, исках да кажа: кога беше последният път, когато имаше референдум в България?“ Именно. Никога. Българските политици в последните 20 години взеха много важни решения, но не посмяха да се допитат пряко до народа и това сериозно ги дискредитира. На никого не му харесва да го нямат за нищо. Държавата има спешна нужда от нов закон за референдумите и допитванията, където да се дава възможност на достатъчен брой граждани сами да изискат допитване. Скъпо? Нищо, което е свързано с упражняването на демокрацията, не може да е скъпо.

6. Проблемът с негласуващите. През годините хората, които не искаха да пускат каквато и да е бюлетина, бяха наричани по всякакъв начин. А имаше и много случаи, когато политиците не направиха нищо, за да доведат повече хора пред урните. Простите сметки, предоставени им от социологическите агенции, често показваха, че колкото по-малко гласове, толкова по-добре за тях. Парламентът винаги се състои от 240 депутати – независимо колко хора гласуват за тях.

Нека обаче доведем нещата до крайност. 2067 година. Избори за 55-ото народно събрание. Гласуват 240 човека. В Парламента влизат 240 човека. По сегашния закон това може да се случи.

Наистина ли можем дори тогава да кажем, че останалите четири милиона и половина (или колкото там са останали) ще са национално безотговорни? А ще имат ли тези 240 човека моралното право да ги управляват? Настоящите правила са смешно категорични в отговора си на тези въпроси.

От друга страна, има информирани и действително ангажирани с политиката хора, които имат прекалено много разумни основания да не гласуват. Как обаче негласуващите да имат представителство в Парламента? Просто, като се приеме, че техният не-глас е активен и в заседателната зала останат празни места. Нима един Парламент не може да функционира със 125 депутати? Така дори бихме спестили разходи на данъкоплатците, сериозни разходи. А политиците от своя страна ще са принудени да работят така, че да убедят повече хора да гласуват.

Зная, че е идеалистично да се мисли как в България обществото ще приеме държавническа идея, която все още не е приложена никъде в света. Ние твърде дълго сме очаквали друг да измисли най-добрите практики.

7. Защо приватизационните договори, договорите за доставка на газ или многомилионните поръчки за построяване на магистрали са секретни? Щом засягат публичен интерес, всички подобни текстове би следвало да са достъпни за всички – не само за депутатите. В някои не толкова отдавнашни случаи Правителството криеше такива документи дори от Парламента. Всеки по-нататъшен коментар в тази насока означава да навлезем в детайлите на гигантски измами, които се случиха полу публично пред очите на всички нас.

8. Забогателите чрез измами всъщност са истинските идеологически противници на каквито и да било промени. Те имат интерес статуквото да не се променя, а гражданите имат интерес незаконно забогателите най-накрая да почнат да си плащат за греховете.

Данъчната проверка на богатите хора е много трудно нещо, защото най-наглите представители на сивата икономика са имали много време и варианти да съставят каквито си искат документи, за да изглеждат нещата на хартия чисти.

Данъчните експерти обаче могат да започнат проверките по обратен ред - като отидат например при нечия къща за един милион, построена за пет години, и попитат собственика й какви са му били доходите за последните пет години. Защо обаче такива обратни проверки, които са практика и в Германия, и в САЩ, не са започнали у нас?

Защото от това биха могли да имат интерес само гражданите – не и управниците, каквито сме ги произвеждали през последните 20 години.

---

Нека махна за малко маската на наивността и кажа, че не вярвам политиците да се съгласят да въведат правила и закони, които да ги изравнят с гражданите, нито пък че ще дадат на хората достатъчно власт да извършват контрол върху институциите. Единствената партия, която има заложена в програмата си толкова радикални искания, е новосформиралата се „Зелените“, но вероятността те да получат решаващо мнозинство в следващия парламент е, меко казано, минимална.

Никои от промените, които некорумпираните българи биха искали да се случат, няма да им бъдат подарени - хората трябва сами да си ги извоюват.
още от автора
Александър Мануилов се занимава с икономическа журналистика от 2002 г. насам, като през това време работи за Reuters, вестник „Пари‛, вестник „Банкер‛ и BusinessWeek Bulgaria. Автор е на две книги: „Филм‛, взела награда „Южна пролет‛ за най-добър дебют за 2004 г., и Language Ideas, наскоро публикувана на английски.


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”