Български  |  English

Криза - депресия – криза1

Никой вече не знае къде е дъното на кризата и дори перспективата да се повтори ужасната 1929-а, повлякла след себе си тоталитарни метастази, почна да изглежда по-успокояваща от неизвестността. Не помогнаха данъчните подаръци, пращани от Буш на гражданите, та да си купят нещо и да се завърти машината. Кой мисли за харчене на пари, когато го грози уволнение? Не помогнаха и стимулите за производството на Саркози, защото кой поръчва автомобили във време на криза? Около Коледа в Обединеното кралство имаше бум на продажби на сейфове, разбирай: хората се връщат там, откъдето ние идваме, а именно системата „бурканбанк‛.

Колкото повече пари се изливат в банките, толкова по-силно сякаш става убеждението, че нещо наистина сериозно не е наред: песимизмът се засилва, а той задълбочава кризата. Схемата на тези помощи сега е такава: понеже гражданите са загубили доверие в системата и не инвестират, държавата прави това с публични средства, като по този начин пак задължава тях, макар и вече като данъкоплатци. Защото доверието в държавите остава по-високо от това в частните финансови институции. Но докога, това никой не знае. Тук, в постсъветското пространство, помним как в миг се сриват държави и символните им капитали се обезценяват в настъпилата полит-борсова паника.

Песимизмът се рационализира в различни фигури. Едната е изчерпването на ресурсите. Били сме станали твърде много на планетата и затова наближава обръщане на малтузианския цикъл*. Аргументът на англиканския пастор не е много променен: когато твърде много население седне на глобалната трапеза, тя рухва. Виж, ако Индия и Китай си стоят там, където са били, ако не купуват коли, не строят небостъргачи, не консумират нашите 2000 калории на ден, тогава всичко ще е наред.

Не знам колко точно човека може да побере планетата ни. В моя личен живот се родиха повече хора, отколкото в цялата човешка история до раждането ми – и условията на живот за същите тези хора се подобриха фантастично. Но обърнете внимание на преобърнатото отношение към децата. Доскоро населението се мислеше за ценен ресурс, а една от утопиите на старата модерност беше, че ще се разселим в космоса, ще го колонизираме, както сме направили с Новия свят. Във времето на вярата в прогреса да сме повече, изглеждаше по-добре: днес все по-често ни се внушава, че няма място за всички.

Проблемът не е, че няма място на глобалната трапеза, проблемът е, че почти всички сътрапезници вече са влезли в логиките на капитализма. А здрав капитализъм има, докато съществуват пространства на не-капитализъм: семейство, приятелства, морални ценности, предмодерни страни, не-монетаризирани икономики. В момента, в който всичко може да се продава и купува, вече няма спирачки пред пазара, което води до стихийни процеси като сегашния.

Вижте какво се случи. Едни хора продаваха дълговете, които други имаха към тях. Купувачите на тези дългове ги преопаковаха в нов тип ценни книжа и ги препродаваха на четвърти. Колкото повече дълг, толкова повече кредити, колкото по-малко пари имаш, с толкова повече разполагаш. В последна сметка фиктивната стойност, която процесът генерира, надвиши многократно реалните активи на всички банки в света. Изобщо, оказа се илюзия разбирането, че пазарите автоматично се уравновесяват. Както писа (не Ленин, а Джордж Сорос), оставени сами на себе си, те имат тенденцията да се радикализират, да водят към криза. Представете си сега свят, в който от всичко може да се генерира фиктивна стойност отвъд всякакъв контрол и разум. Да речем, същата спекулативна пирамида, основана върху препродаването на човешкия геном. Върху ескалацията на военни технологии…

Че опитват да лекуват дефицита с още по-голям дефицит, за много икономисти е стъпка към глобален катаклизъм. Престъплението на следвоенните поколения, нека кажа – нашето престъпление - е, че потребявахме над възможностите и с това натоварихме бъдещите поколения с дългове. Представете си го в личен план: да оставиш на детето си не наследство, а дългове! Но точно това направихме и някак си без неудобство. Вярно, че България няма дълг като американския или френския, но това е за сметка на тотално ликвидираната инфраструктура, природа, образование. Ако трябва да възстановим тези неща до нивото на една Унгария например, ще задлъжнеем далеч повече от тази закъсала страна.

Как се освобождават младите от непосилното бреме на дълга? Примерите са все катастрофични - война, революция, хиперинфлация. Първото, което правят болшевиките например, е да откажат да плащат дълговете, уж взети от друга, експлоататорска държава, с която не искат да имат нищо общо. В такава перспектива катастрофата е дори желана за новите поколения, от стария свят се прави табула раза и можеш да почнеш начисто.

Усещането за обреченост се дължи и на представата за самата глобализация, която двайсет години ни се представяше като безалтернативна като метеорологически процес. Ако е рекъл глобалният господ, просто ще си отидем като цивилизацията на маите. Двеста различни теории има за края на великата Римска империя, но дори тя не е успяла да спре разпада си. Шпенглер пък сравнява цивилизациите с организми, които се раждат и умират (началото на агонията ни, според неговото предвиждане, вече е настъпило през 2000-та). Но как да разберем колко живот ни остава? Защото и тук, както на борсата, сме в клопката на собственото си отражение: състаряваме се в момента, в който решим, че сме стари.

Има и друго. Икономиката остана единствената сфера, от която черпим смисъл. А икономика значи интереси, егоизъм. В други епохи икономическата рационалност е била балансирана от „ирационални‛ неща, като грижата за безсмъртието на душата, славата или бъдещето на децата. Днес единствената обяснителна схема е икономическа, ерго егоистична. Не зная дали сте забелязали, но егоистите са нещастни, потиснати хора. Просто техният хоризонт е така устроен, че непрекъснато обедняват, доколкото животът, така или иначе, е движение към финалната катастрофа и загубата на всичко. По същия начин цивилизация без трансцендентност няма как да не е втренчена тъжно в неминуемия си край.

За да се излезе от омагьосания кръг „Криза - депресия - криза1‛**, трябва да възникнат мощни групи, които да пренесат центъра на живота си извън тясно икономическата сфера. Политиците все по-често опитват да бунят такива енергии. Най-нелеп отново беше Буш младши, който в един момент опита да пренасочи общественото внимание към покоряването на Марс. Периодически напред излизат каузи, като справедливостта, борбата с тероризма, глобалното затопляне, религиозните или национални фундаментализми. Но всичко бързо се връща в нормализиращата машина за смисъл: растежът, печалбите, макропоказателите. Дори гръмко назовалата се „Нова антикапиталистическа партия‛ във Франция мери света с пари, само дето иска те да се разпределят по-равномерно. Подобна нагласа ни прави много по-уязвими към икономическите трудности, защото бягаме само в една писта и когато не печелим – губим всичко.

Не искам да подценявам сериозността на това, което се случва, като онези, които твърдят, че цялата вина идва от черногледите медии. Тъкмо напротив, искам да подчертая, че кризата е много повече от икономическа – тя е криза на доверието, на политическата легитимност, та дори - на смисъла. Ако я мислим само като икономически феномен, рискуваме да потънем още по-дълбоко в нея.

Най-показателен за този свят без трансцендентност днес е експертът. Той върши прекрасна работа, докато колелцата на машинката се въртят, но когато настане авария, се оказва съвършено безпомощен. Наблюдавам няколко неолиберални икономисти: те са не просто стреснати, те са обидени от срива на света им. Всичко правехме както трябва, точно както ни го бяха написали в учебниците, а виж какво стана! Ако бяха виновни някакви бандити в Москва или Пекин, пак да знаеш какво да говориш, а то грабежът тръгна от пазара на пазарите, Уолстрийт… Такава беше драмата на комунистическите идеолози в началото на 90-те - и те не разбираха как при цялото им старание всичко отиде по дяволите. „Комунистически‛ наричам хора, които вярват, че бюрократичният разум може съвършено да овладее действителността и да я управлява научно обосновано. А „неолиберални‛ - които смятат, че винаги частното е по-добро от общественото, пазарното несъзнавано – от политическата воля, късият срок - от дългия. И в единия, и в другия случай ударението е върху „идеолози‛. Идеологията е един вид технология на мисленето; вярата, че ако правиш А, после Б, ще постигнеш еднакъв резултат - и в Магнитогорск, и в Тирана, и в Сиатъл, и в Лагос.

Защо комунистите будеха насмешка още тогава, въпреки диктатурата, а неолибералите до преди няколко месеца изглеждаха толкова безалтернативно сериозни, въпреки свободата на мислене – по това остава да размишляваме.


* Според „Опит върху принципа на населението“ (1798-1826) увеличаването на благосъстоянието води до ръст на населението, който пък по необходимост предизвиква някаква криза (глад, мор, войни), която води до демографски спад и връщане в изходно положение. Малтус не взима предвид нито развитието на техниката, нито практикуваната днес контрацепция, в известен смисъл той говори не за разумни човешки същества, а за популация.
**. По марксовата формула от „Капитала“: пари – стока – пари прим.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”