Български  |  English

Достойнството да протестираш

България е в криза. България е криза върху криза. Налеп от кризи, окаменели кризисни напластявания, отлагали се по време на целия преход. Криза на ценностите, криза на доверието, криза на институциите, криза на държавността – и най-вече криза във вярата, че можем да променим нещо, че сме субект, а не обект на властта, че бъдещето ни зависи от собствените ни усилия.

Именно за тази вяра става дума на окървавения площад пред сградата с надписа ‛Съединението прави силата‛. Защото хората, които се събират там, не искат само сигурност в Мафия-ленд, наричана кой знае защо ‛Студентски град‛, не искат само милост към българската природа и подкрепа за издъхващото фермерство. Те искат други, по-честни и по-достойни правила за общото ни живеене. Искат истина, а не лъжа, отговорност, а не безсрамие, справедливост, а не превръщане на полицията, съда и прокуратурата в присъдружни на мафията организации.

Сравняват техния протест с този от януари 1997-ма, но е реална и друга прилика – с 14 декември 1989-а. И тогава, и сега се иска не друго, а смяна на системата. За двадесет години псевдо-демокрацията е станала точно толкова омразна, колкото беше и Живковият режим. Както е вярно и другото – че властта също точно толкова мрази тези, които протестират – и постъпва спрямо тях по идентичен начин. Според Сергей Станишев протестиращите ‛нищо ново не са научили и нищо старо не са забравили‛. Пита се какво ново е научило и какво старо е забравило неговото правителство, по чиято заповед полицаите млатиха с палки невинни хора. Разликата между смазването на този протест от днешната власт и примерно на протеста пред ‛Кристал‛ през 1989 г. е само в количеството на протестиращите и на пролятата кръв – като по последния показател първенството на сегашното правителство е несъмнено.

Този протест е опасен за триглавата ламя на властта поради една единствена причина – защото събира хора, които не искат повече да бъдат унижавани. Които са готови да отстояват своето достойнство на свободни граждани независимо от цената, която ще платят за това. Които не искат да се примирят с унижението страната им да бъде сочена като най-корумпираната в Европа, докато управляващите сковават от отломките на държавността Троянския кон на Русия. И именно това достойнство ги прави опасни: управляващите знаят, че свободата е като бацил – и помнят колко бързо го прихванаха хората и в началото на прехода, и през 1997 г. Надяваха се да са имунизирали завинаги българския народ срещу този бацил – с ваксината ‛и едните, и другите са маскари‛, подпомагаща народопсихологическата имунна система, известна под името ‛няма смисъл да се прави нищо‛. И имаха основание за тези надежди, защото протестът изчезна за цели 12 години от българския живот. Толкова дълго го нямаше, че изчезна и от лексиката – и сега хората не знаят къде е ударението на тази дума.

Реакцията на управляващите може да се обобщи само с една дума: паника. Паника, защото не очакваха възкръсването на свободата; паника, защото съзнаваха достатъчно ясно опасността заразата на гражданското достойнство да се превърне в епидемия. Доловила достатъчно ясно напрегнатото жужене на гнева в интернет, властта се зае да разработи сценарий за обезсилването му – при това не единичен сценарий, а стратегия, която може да бъде използвана многократно. Бяха впрегнати всички ресурси: от откровената лъжа до също тъй откровеното насилие; от казионните студентски организации до Боян Расате. Схемата беше цинично елементарна, но работеща: създаваш слух; потвърждаваш слуха; създаваш лъжлив прецедент, за да оправдаеш собственото си насилие; упражняваш същото, за да създадеш страхов комплекс; подменяш смисъла на протеста със създадени от самия теб скандали при неговото случване.

Механиката на тази подмяна – и по-точно лъжите на властта, трябва да бъдат извадени на показ – роля, която би подхождала на българските медии. Вместо това обаче повечето от тях се втурнаха да обясняват как протестът бил ‛компрометиран‛. Затова нека припомним: не друг, а точно Боян Расате беше човекът, от който тръгнаха слуховете за подготвяни сблъсъци и насилия – и точно неговите хора бяха най-активното ядро в тези сблъсъци (не само те, разбира се – и футболни хулигани, двама от които си признаха, че са получили от гангстери по триста лева да участват в мелето). Струпаните над хиляда полицаи търпяха цял час да бъдат замеряни с ледени буци и изтръгнати ограждения от трийсетина чернокачулковци, скинари и футболни побойници. Защо? Ето ви отговорът на министър Миков: ‛Нямаме правно основание да предприемаме действия срещу "агресивни групи", които са компрометирали гражданския протест в сряда.‛ А имаха правно основание да бият и арестуват когото им падне, включително и случайно минаващи покрай мелето хора? Стана ясно, че организиращите са помолили по уредбата полицаите да отстранят т. нар. ‛ултраси‛; защо ли не са го направили? Ето съответният министерски отговор: "Никой не може да си представя, че ще отдава заповеди на състава с мегафон". Заповеди? Дали пък случайно вътрешният министър е пропуснал да прочете Закона за митингите и демонстрациите, където черно на бяло пише какви са задълженията на полицията в подобни случаи?

Следващи лъжи: официалното оправдание за попиляването на митинга бе сигнал за бомба, която можело да бъде взривена – легенда, често употребявана за прекратяване на неудобни за мафията процеси. В два поредни дни вътрешният министър лансира две коренно различни версии за този сигнал: първо, че информацията е подадена от някакъв анонимен администратор на интернет сайт, после – че е постъпила от също тъй анонимна "авторитетна международна организация, която работи от няколко години с правоохранителните органи в ЕС и в частност с МВР". Не е ясно обаче, ако наистина е имало такъв сигнал, защо никой и по никакъв начин не обясни на хората, че животът им е застрашен? Защо, вместо да ги предупредят, полицаите се нахвърлиха да ги бият? И ако те са просто без значение – защо не евакуираха народните избраници, наблюдаващи цинично побоя над своите избиратели през прозорците на Народното събрание? Каква е тази полиция, която при сигнал за бомба пред парламента пропуска да евакуира намиращите се в него депутати? В скоби казано, при фабрикуването на индулгенции, МВР не пропусна да залови и самия атентатор. Оказа се петнайсет годишен хлапак с две ‛миниумки‛ в раницата. Като дете съм правил такива ‛миниумки‛ – материалите за тях се купуват свободно от железарията, вдигат най-вече шум и пушилка, поради което са често употребявани по стадионите, и е абсурдна презумпцията да бъдат взривявани чрез GSM.

Струва ми се повече от очевидно, че става дума за матрица, която може да бъде приложена спрямо всеки бъдещ протест. Винаги може да се симулира сигнал за бомба, винаги ще се намерят и две-три дузини лумпени, които да провокират сблъсък. Ала това, на което се разчита, не е само универсалната приложимост на този сценарий: пробуденото гражданско чувство трябва да бъде не само възпряно, но и удушено в зародиш. Разчита се на страховия комплекс, дълбоко вкоренен в подсъзнанието на българина – и на това се дължи впечатляващата свирепост, с която бе смазан протестът на 14 януари.

Бях там – до самите заграждения, и мога да свидетелствам от първо лице. Видях как още преди масираната полицейска атака се размахваха полицейски палки – и как покрай мен преведоха едно слабо като щиглец хлапе с окървавена глава, което едва се крепеше на краката си. Как щурмуваха центъра на площада и биеха наред – включително падналите. Как след това последователно се разправиха с разделените на три протестиращи – с натиканите по ‛Цар Шишман‛ и околните улички, с изтласканите към университета и накрая - с тези откъм БАН, сред които бях и аз. Как арестуваха всеки, който не се е махнал достатъчно пъргаво от пътя им, как извиваха ръце и блъскаха лицата на заловените върху капаците на камионетките. Как блъскаха с щитове хората пред себе си, без да ги е грижа, че те просто няма как да се помръднат напред, защото тълпата ги притиска – или че сред тях има жени и старци.

Това, което видях в този ден, не е нещо, което може да бъде оправдано, отминато или простено. Нека отново припомня: при завръщането си от Киев Сергей Станишев благодари на полицаите за тяхната ‛въздържаност и професионализъм‛, а министър Миков ги поздрави за тяхната ‛дозирана употреба на сила‛ и подчерта, че МВР има "далеч по-сериозен ресурс". Това случайно да ви звучи като заплаха? Вероятно на студентите няма да направи впечатление – но дали някой възрастен човек, който има памет за такъв ‛по-сериозен ресурс‛, ще намери лесно кураж да дойде отново? На другия ден грижата за чистотата на протестиращите се изрази в КПП-та, на които полицаи обискирваха кандидат-протестиращите и записваха имена и ЕГН-та. Изглежда някой пак нещо не е прочел – този път Закона за защита на личните данни. Следващия път може би ще трябва да се подават предварителни писмени заявления за участие, одобрявани от специална полицейска комисия.

В допълнение се оказа, че един възрастен човек на име Методи Маринов е починал в ІV РПУ в нощта след протестите. Същият веднага беше обявен за автокрадец, а като причина за смъртта му бе посочен инфаркт. (Вероятно всички си спомнят, че това беше и първоначалната диагноза за смъртта на Чората.) Няма обяснение защо инцидентът бе премълчан, защо липсваше в публичните справки, защо арестувани заедно с него протестиращи си спомнят как е бил прибран от протестите и как многократно е искал от полицаите медицинска помощ, но те не са му обърнали внимание.

Но дори и да забравим този случай, останалите са предостатъчни като доказателство, че България отново е полицейска държава. А една полицейска държава не може да бъде променяна чрез обичайните демократични процедури, валидни в цивилизования свят. С нея не можеш да спориш, не можеш да убеждаваш властниците - дори и да става дума за очевидни неща; диалогът не съществува – в най-добрия случай е имитиран и непрестанно подменян. В една полицейска държава можеш само да протестираш – и протестът съвсем не е губене на време. Той е знак за достойнството да бъдеш човек, да живееш с истината, а не с лъжата.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”