Български  |  English

Иван Кръстев: В България интелектуалният дебат е като пумпал...

По създала се вече традиция , разговаряме по Коледа с известния наш политически анализатор и директор на Центъра за либерални стратегии Иван Кръстев за света през изминалата, за света през настоящата година. Условията за разговора сме уточнили преди години: Няма предварителни теми, не търсим систематизиране.


- Днес чета във в.“Сега“, че досега в световната криза Йейл и Харвард са загубили една четвърт от бюджетите си. Ние не винаги си даваме сметка, че може би кризата ще засегне и науката, и образованието, може би технологичното развитие...

- Навярно това, което ще кажа, звучи жестоко, но във факта, че най-големите американски университети станаха жертва на финансовата криза, има определена справедливост. Защото кризата, преди да бъде фалит на банки и вълна от безработни, е интелектуален провал. Харвард и Йейл бяха „наказани“ за това, че през последните двайсет години образоваха едно поколение, което повярва, че е победило икономическите цикли и няма нужда от познаване на историята. Поколение, за което историята беше сведена до колонки от цифри, удобни за регресия, а разбирането на историята беше подменено от систематизиране на информация. Едно безкритично поколение, което беше посетило най-добрите курсове по вземане на решения, но което беше изгубило усещането си за трагическото в историята. Това поколение и неговото виждане за обществото и света беше затрупано под развалините на инвестиционните банки. Днес популярните думи са алчност и регулация, но кризата не може да бъде сведена просто до институционални провали. Виждането на света като един безкраен Дисниленд, в който всеки има право да успее веднага, това виждане не издържа сблъсъка с реалността.

Но кризата е и шанс за Университетите, защото рухването на Уолстрийт прави университетската кариера добър проект за бъдещето. Хиляди талантливи и амбициозни млади хора, които в ситуация на икономически растеж се насочват към инвестиционните банки, привлечени от възможността да спечелят милионни долари в рамките на няколко години - в ситуация на криза залагат на една по-ниско платена, но много по-стабилна алтернатива, каквато е преподавателската дейност. По този начин кризата „изгори“ много от парите на Университетите, но ги направи по-привлекателни в жестоката борба за привличане на таланти. А именно в този момент повече от всякога Америка има нужда да запази превъзходството си в областта на научните изследвания. Не е тайна, че през последните години Китай инвестира в научни изследвания същия процент от бюджета си, колкото и ЕС.

Но ако говорим за големите губещи от сегашната криза, това не са Харвард и Йейл, а сериозната американска преса. Свиването на рекламните бюджети на компаниите и господството на интернет на практика убиват големите американски вестници. Преди седмици „Ню Йорк Таймс“ беше принуден да заложи сградата си, за да получи заем. Смъртта на сериозната преса в САЩ, но не само в САЩ, ще промени представата ни за публичност. Навярно това е симптом за възраст, но лично мен тази промяна ме изпълва със страх. Блоговете не могат да заменят професионално написаната статия. Сърфирането в Интернет има логика, различна от прелистването на вестника. Пространството на Интернет е по-свободно, но и разпиляно, поляризирано. То произвежда активисти, но не непременно информирани граждани. В литературата има различни произведения, описващи антиутопични светове, в които книгите са изгорени, но моето усещане е, че много скоро ние ще преживеем ужаса да живеем в свят, в който няма да има сериозни вестници. В този свят интелектуалният диалог ще бъде още по-невъзможен.


- Но ако се върнем към проблемите на Университетите и образованието...

- Кризата в комбинация с избора на Обама за президент най-вероятно ще провокира и един по-голям дебат за това какво е успех и как се успява в модерното общество. В края на миналата година на пазара се появи книгата „Outliers“ на Малкълм Гладуел (автор на прочутия бестселър ‛The Tipping Point“). Успехът на книгата е показателен за това, че Америка започва да си задава въпроси, които ни се виждат толкова стари, че вече сме забравили верните отговори. Книгата се занимава с проблема за успеха - какво определя успеха. В най-добрите традиции на марксизма (но без да познава това учение) авторът радикално отхвърля класическата меритократична идеология, така характерна за Америка, и твърди, че успехът не може да бъде обяснен единствено с фактори, като талант, индивидуално усилие и късмет. Успехът в много по-голяма степен може да бъде разбран като натрупване на скрити предимства. Примерите, които Малкълм предлага, са разнообразни и интересни, но ще посоча само един, анализиращ разликата в успеваемостта на учениците, идващи от семейства от средната класа, и ученици, идващи от бедни семейства. Тестовете в изследваните училища се правят в края на учебната година, през юни, и в началото, през септември. Оказва се, че на тестовете през юни, в края на учебната година, разлика между резултатите на учениците, идващи от различни социални групи, почти няма. Голямата разлика се появява през септември. Децата, които идват от семейства на средната класа, дават много по-високи резултати, отколкото децата, които идват от бедни семейства. Всъщност разликата между учениците е резултат не на това, което те са научили или могат да научат в училище, а на това, което им се случва през лятната ваканция. В семействата на средната класа лятната ваканция е част от образованието. Децата биват изпращани на летни училища, те биват карани да четат, с тях продължават да работят. При децата от по-бедни семейства ваканцията е време, в което не се учи. Нещо повече, това е време, през което децата забравят много от нещата, които са научили. Парадоксалният извод на автора е, че най-доброто, което можем да направим за учениците от бедните семейства, е просто да премахнем ваканциите... Привеждам този пример, защото този тип анализи ми липсва, когато в България обсъждаме една или друга реформа. Ние вече сме забравили да питаме кой печели и кой губи от една или друга политика.

В този смисъл изборът на Обама радикално променя американското обществото и аргументи като тези на Малкълм или като идеята на Thaler-Sunstain, че държавата има задължението да насочва своите граждани, без да пречи на техния свободен избор, в голяма степен ще определят облика на новата американска администрация.


- Как така държавата насочва, без да пречи на свободния избор?

- Класическата либерална позиция е, че човек най-добре знае какъв е неговият интерес и затова единственото задължение на държавата е да му осигури възможност за свободен избор. Thaler-Sunstain - двама автори, които имат силно влияние върху политическото мислене на новия американски президент, твърдят, че човек не винаги най-добре знае своя интерес, но държавата няма право да избира от негово име. Това, което те предлагат, е нещо като либерален патернализъм. Например държавата знае, че за да живее по-добре на старини, човек трябва да има пенсионно осигуряване. Държавата няма право да задължи индивида да спестява повече, но тя може да го „побутне“ в тази посока. Ако досега държавата само предлага на гражданина да се осигурява, то във визията за насочващата държава в момента, в който започнете работа, вие сте автоматично осигурен, но имате пълното право да се откажете да плащате тази осигуровка и да излезете от допълнителната пенсионна схема. Хитростта на този проект е в това, че държавата „национализира“ силата на статуквото. Психологическите изследвания сочат, че човек в повечето случаи избира статуквото, когато трябва да вземе подобно решение. И затова рядко прави нужното усилие да потърси допълнително пенсионно осигурявани. Докато в стратегията на Thaler-Sunstain допълнителното усилие ще е да излезе от пенсионната схема. И това е само един от примерите как действа насочващата държава.

Както виждате, кризата ни кара да виждаме света по различен начин.


- Проглеждане за неща, които не си виждал?

- Моето впечатление е, че в началото на всяка криза хората започват истерично да следят новините. Професори, брокери и сервитьори заспиват пред компютрите си, водени от желанието да разберат какво става. И в момента, в който лавината от информация започне да ги плаши, а не да ги успокоява, брокерите изпадат в депресия, сервитьорите изключват компютъра, а професорите започват да препрочитат стари книги. В момента тече такова препрочитане на Кейнс. Преоткриването на Кейнс е толкова изкуствено и скандално, колкото и начинът, по който той беше забравен през последните 30 години. Идеята, че това, което ще спаси света, е просто връщане към Кейнс, ми се вижда обидна със своята повърхностност. Моето лично препрочитане е не на Кейнс, а на американския социолог Даниел Бел и неговата някога широко дебатирана книга „Културните противоречия на капитализма“. В тази книга, писана в началото на 70-те години на миналия век, Бел твърди, че устойчивостта на капитализма като система се крепи на факта, че капиталистическата икономика е стъпила върху една некапиталистическа култура. Капитализмът, белязан от експанзиращата логика на капитала, за да оцелее, не трябва да завладява неикономическата сфера – политика, култура, религия. Протестантската етика е различна в своята същност от начина, по който мисли пазарът. Спестяващият човек не е потребителят, който е героят на новия капитализъм. Ако проблемът на социализма беше, че социализмът се мислеше за невъзможен, докато не бъде произведен социалистически човек (затова всичките неуспехи на социализма бяха обяснявани с това, че социалистическият човек не се случва) – по странен начин проблемът на капитализма е, че той е устойчив, докато няма капиталистически човек. Всъщност, некапиталистическият човек прави капитализма устойчив и възпроизводим. И ако проблемът на социализма беше, че не успя да произведе социалистически човек, сега, според мен, проблемът на капитализма е, че успя да произведе капиталистически човек. Успя да произведе потребител, който дотолкова пренесе логиката на пазара върху другите сфери на живота си, че ако преди средната класа беше спестяващата класа, сега средната класа се определя като кредитираната класа. В Америка достъпът до кредит, а не спестяването, определяше социалната йерархия, стратифицираше обществото. Културната революция, която модерният капитализъм преживя през последните 40 години, навярно може да бъде сравнявана по своята радикалност само с културната революция в Китай.

- И най-накрая доведе до кризата...

- Сега всички говорят: кризата, кризата, кризата. И всички говорят за две неща – за институции и за чисто финансовите измерения на кризата. А ключът за разбиране на кризата е как модерният човек мисли света? Как спестява, например. Икономистите са убедени, че колкото по-тревожни и по-финансово несигурни се чувстват хората за бъдещето си, толкова повече те спестяват, за да може да посрещнат по-спокойно старостта. Но резултатите от глобално изследване на нагласите за спестяване и инвестиране, повторено в продължение на пет години за периода 2004-2008 по поръчка на AVIVA (една от най-големите застрахователни компании в света), показа, че тревожността на отделния консуматор непрекъснато се повишава, но в същото време той не спестява повече. Много са факторите, които определят появилата се пропаст между растяща несигурност и липса на спестявания, но в анализа, който се опитахме да направим с Илиян Михов (българин, професор в INSEAD и икономически коментатор на СNBC), три ми се виждат особено важни. Едно от обясненията е, че границата между младостта и средната възраст е просто заличена в рамките на консумативното общество - то непрекъснато те кара да се чувства млад, да потребяваш като млад. Стратегията на пазара е да „подмладява“ обществото. В резултат на това подмладяване хората започват да спестяват много по-късно в сравнение с техните родители. Тези културни проблеми съществуваха и съществуват, коментирани са, но ние се държахме, като че ли те няма да имат никакъв ефект. Даже биваха разказвани и като победа, като триумф: ето, хората потребяват, вижте колко е лесно да получиш кредит; това разрушава социалното неравенство, защото, което не ти го дава като сигурност пенсионната система, дава ти го лесният достъп до кредит. Благодарение на тези кредити, благодарение на къщите, които закупиха всички тези хора без пари, те имаха усещането, че са много по-богати, отколкото всъщност са. Вие имате къща, която е оценена примерно на милион, на следващата година отивате, за да вземете кредит, те ви казват, че вашата къща вече струва милион и половина. И имате чувството, че можете да консумирате каквото искате единствено на базата на факта, че някак си вашата къща работи за вас. Всичко това днес се обръща с главата надолу и големият въпрос е какво следва от това обръщане, как ще бъде прочетено то. Какви ще са политическите последствия. Но не само ефектът на подмладяването и ефектът на богатството, произведен от непрестанно растящите цени на жилищата, обясняват отсъстващите спестявания. Анализът на данните показа, че в страни, в които хората не вярват на институциите, не вярват, че държавата ще се погрижи за тях, увеличаващата се тревожност води до намалено спестяване. Източна Европа е класически пример за такова поведение.

- Но кризата може да доведе до нови обществени нагласи, а и до прегрупирания...

- Голямата Депресия, която за мнозина днес е източник на прогнози за това, накъде върви светът, доведе до политическо преобръщане. Червеното десетилетие в Америка, Хитлер в Германия, популярността на Сталин и комунизма, всички тези епохални събития са свързани пряко с икономическата криза от 30-те години на миналия век. Но историята никога просто не се повтаря. И гласовете, че вълната от политически протести и насилие, която наблюдаваме в някои европейски страни през последните месеци, е предвестник за връщане към 30-те години, ми се виждат пресилени. Днес, както и всякога, има силни антикапиталистически настроения, но няма идеята или утопията за някакъв антикапиталистически ред. Нещо повече, ако през 30-те години Сталиновата империя се мисли като реална алтернатива на капитализма, то днес и Китай, и Русия са част от глобалната капиталистическа система. И дори не е ясно дали страни като Русия няма да бъдат най-голямата жертва на кризата. Докато през 30-те години на миналия век ситуацията е друга – тогава западните икономики влизат в криза и губят производство, а съветската икономика се индустриализира с много високи темпове, темпове, по-високи от тези, които виждаме в Китай в момента. Тогава алтернативата е много ясна: от една страна е провалилият се капитализъм с неговата сълзлива демокрация, от друга страна е възходът на тоталитарните икономики и техните готови за подвизи общества. Днес такава алтернатива, поне за момента, няма. Днес не е ясно не просто колко дълго ще продължи кризата, но и кои страни най-много ще загубят от нея. Защото демокрациите с по-добрата си обратна връзка и по-голямата си гъвкавост са като че ли по-добре пригодени да понесат натиска на кризата от централизираните авторитарни системи, в които всеки социален протест автоматично се превръща в политически.

- Да погледнем малко назад, към 2008-а?

- Годината, която си отиде, е една от годините, които навярно ще запомним. През тази година се проведе Олимпиадата, което накара света да усети, че Китай е другата голяма политическа сила в света. Това усещане беше легитимирано и в последния доклад на разузнавателната общност на САЩ (вж. в. „Култура“, бр. 43 от 12 декември 2008 - бел. ред.). В него за първи път Америка призна съществуването на многополярен свят, при който в следващите десет години САЩ и Китай ще имат почти еднакво влияние върху световната система. Поне до този момент глобалната икономическа криза ускорява, а не забавя издигането на Китай като другия голям в международната политика.

Другото събитие с историческо значение е избирането на Барак Обама за президент на САЩ – този избор промени не само властта в Белия дом, а самото ‛местоположение“ на Америка, тя престава да бъде ‛другата Европа“. Еуфорията на стария континент от избирането на Обама малко напомняше отношението към полета на Гагарин: не че ти искаш да излетиш, не че ти самият в твоето общество би гласувал за подобен кандидат, но е хубаво, че някъде това се случва. Но именно изборът на Обама ще направи видим залеза на Европа като световна сила. Икономическата криза ще направи много релефно прегрупирането на света. Европа се оказа големият губещ от разпадането на глобалната хегемония на САЩ. Ала Европа губи не само от промяната в геополитическото статукво, но и от промяната в интелектуалния климат. Постмодерните ценности на ЕС се оказват ненужни в един свят, в който конкуренцията за ресурси и влияние е политическата реалност. Преди седмица известен английски журналист ми разказа своите впечатления от посещението си в Китай. Когато в средата на интервю с един от китайските лидери журналистът попитал как Пекин гледа на идеята за разширяване на Г-8 и евентуалното включване на Китай в клуба, неговият събеседник го погледнал с ирония и попитал: А не е ли по-логично Г-8 да се сведе до Г-2 (САЩ и Китай). Този въпрос по-ясно от всичко друго показва радикалната трансформация в начина, по който промените се възприемат в различните точки на света. Днес това, което разделя „великите сили“, са не просто различни интереси или ценности, а радикално различната представа за природата на света, в който живеем.


- През 2008-а имаше и руско-грузинска война...

- ... И много интересно беше как в рамките на един месец икономическата криза погреба руско-грузинския конфликт. Той изчезна - освен за света, изчезна и за Европа. Ако го погледнем по-внимателно, това е класически конфликт от ХІХ век, проблем с граници и с идентичности. Но стратегически той повдига въпроса за бъдещето на периферията на ЕС – страните, разположени между Русия и ЕС. В рамките на последното десетилетие стана ясно, че Москва продължава да гледа на тези страни като на част от бившия СССР и, следователно, естествено принадлежащи към руската сфера на влияние. А за Брюксел тези страни или поне част от тях бяха естествени бъдещи членове на ЕС. По парадоксален начин и Москва, и Брюксел не мислеха тези страни като суверенни. Руснаците - защото за тях суверенитетът е капацитет. Европейският съюз пък, като постсуверенно общество - защото не може да мисли суверенитета на другите като абсолютен; той гледаше на тях като на кандидати, които още не си готов да приемеш. Изведнъж се оказа, че между Русия и Европейския съюз съществува нещо, което бих нарекъл „колективен Тито“. Кризата в Грузия открои параметрите на една суверенна периферия. Политическите елите в страни като Украйна и Азербайджан видяха своя шанс не във възможността да станат част от ЕС (нещо, което изглежда все по-нереално), или да се върнат в руската сфера на влияние, а във възможността да използват противоречията между Русия и ЕС като свой политически ресурс. И газовата война между Москва и Киев, на която България е жертва, е естествен резултат от появата на суверенна периферия и невъзможността на тази периферия да устои в условията на глобална финансова криза. Тук въпросът е дали суверенната периферия ще успее да се консолидира, или Европейският съюз и Русия просто ще се договорят, ще заложат на десуверенизация на тези територии (купуването на газопреносната система от едните или от другите, например).

Доскоро европейският ред се разказваше като непрекъснато и бавно настъпление на Европейския съюз, което стига дотам, докъдето може да стигне, изчаква и след това продължава. В един момент се оказа, че има страни, които не искат да влязат в този разказ. А сега пък изведнъж се оказа, че за страни, които претендират, че ще се чувстват много неуютно отвън, защото са в неясно положение (Украйна, Грузия и пр.), всъщност това е мечтаното им положение.

Защо казвам това? Защото в следващите две или три години много модели, с които сме свикнали да мислим в 90-те години, изведнъж ще се окажат неработещи. Мисленето в категориите на 90-те само обърква в настоящия момент. Опозицията демокрация-авторитаризъм не помага да разберем как функционира режимът в Русия, не помага да разберем колко стабилен в действителност е този режим и защо руското общество не иска или не може да предложи алтернатива. Ние знаем какво Русия не е. Тя не е свободна и демократична страна, но тя не е и издание на СССР в меки корици. Ако искаме да разберем режима в Москва, не е достатъчно да знаем, че Путин е бивш служител на КГБ, а трябва да се опитаме да разберем опита на Путиновото поколение, което в средата на своята кариера преживя разпада на Съветския съюз и което е парализирано от провала и на демокрацията, и на авторитаризма като инструмент за модернизация и съхраняване на руската държава. Това поколение има ужасяващо чувство за несигурност и непрекъснатата заплаха най-добре обяснява растящата агресивност във външната политика на Москва. Всяко падане на цените на нефта се изживява в Кремъл като екзистенциална заплаха за самото съществуване на Русия.

Днес е модно да се сравняват Китай и Русия, да се противопоставя прагматизмът на Пекин на агресивността на Москва, но това, което отличава Китай от Русия като участници в международната политика, не е, че китайският режим е по-либерален или че китайската култура е по-демократична. Това, което ги отличава, е участието им в разделението на труда, но също усещането на Китай, че времето работи за него, и усещането на Русия, че времето работи срещу интересите на Москва. За Китай годините след края на Студената война бяха край на „века на унижението“, за Русия 90-те години бяха векът на унижението, концентриран в едно десетилетие.


- А България във всичко това?

- България постепенно изпада в политическа безтегловност. Разказите на прехода са мъртви, а нови разкази няма. България постигна това, което искаше да постигне, но в същото време мнозинството от хората са уверени, че страната върви в погрешна посока. И това кара интелектуалният ни дебат в степента, в която го има, да прилича на пумпал, който непрестанно се върти около оста си. В този контекст по необходимост ще започне ревизия на прехода и критика не на резултатите, а на целите на промяната. Защото досега имаше идеята за цел, постигане/непостигане на цел, модернизация, европеизация (всички тези познати ключови думи); и се мислеше, че въпросът е да направим еди-какво си, да го направим по-бързо, да го направим по-добре. Според мен, този тип едномерност на политическото говорене ще изчезне бавно, то ще бъде първо атакувано от радикални позиции, а консенсусите на прехода ще бъдат заклеймени. Но това ще бъде противоречив процес, защото никой не е готов да се раздели с...

- ... едномерността...

- ... която дава стабилност. Проблемът е същият като с еднополюсния свят. Еднополюсният свят не харесва на никого, но той дава стабилност на всички. Многополярният свят дава много обещания на различни играчи, но не е ясно до каква степен тези обещания ще се случат. Та, един от проблемите на нашето интелектуално развитие, струва ми се – може и да греша - е, че в последните 10-12 години ние си забранихме всички опасни мисли. С идеята, че като не мислим опасно, опасностите изчезват. А когато опасните мисли изчезнат от дебата и бъдат заменени от магически заклинания и клишетата на политическата коректност, то в такава интелектуална среда в момент на криза се раждат чудовищни идеи. Чудовищни със своята разрушителност или, в българския случай - със своята фарсовост. Има нещо обидно, че най-смелата идея, към която политическият ни елит се връща непрестанно, е да отворим отново трети и четвърти блок на АЕЦ Козлодуй. Изглежда АЕЦ е единственото място в България, в което е останала някаква енергия. Това, което в България днес се дебатира като промяна на политическия модел, поразява не със своята радикалност, а с липсата на въображение. В света се случват неща, които до вчера бяха просто немислими, а в България призивът за политическа промяна не е нищо друго, освен тайното желание на президента да се случи нещо, което да му позволи да остане президент още един мандат. Един мандат, в който той ще ходи тайно на лов, ще се сърди на медиите и ще се надява, че може да се случи нещо, което може да му даде още един мандат. В това импотентно въображение за политическа промяна има нещо, което е много по-обидно от България, изобразена като турска тоалетна в инсталацията на някакъв чешки художник.

- Е, когато с помощта на медии, с помощта на публични личности и т.н. не се допуска обсъждането на въпроси, които са извън mean stream-а, извън общоприетото, това води до изсушаване на въображението и до едномерност на погледа.

- Липсата на интелектуална енергия е истинската енергийна криза в Европа. Ако сравняваме интелектуалните пейзажи на Западна Европа и Русия, ще видим, че Западна Европа страда от прекалена структурираност, докато Русия страда от хаос. В Западна Европа има много силен mean stream. Този mean stream е достатъчно голям, достатъчно добре регулиран, той успява да пресее хората в себе си, да пресее смислено от безсмислено. А в Русия няма такъв mean stream. В Русия има модни идеи, има официални идеи, но няма main stream. Това е част от очарованието, но и част от проклятието на руския дебат. Този дебат е хаотичен, непродуктивен и често безумен, но в него има някаква енергия. Например, имаше период, в който евразийците, мислители като Александър Дугин, изглеждаха пълни маргинали. Изведнъж обаче се оказва, че част от основните хипотези, с които те работят, са част от рамката, в която руското общество и руската власт мислят себе си. Това създава, разбира се, една еклектика, в която няма интелектуален уют и никога не можеш да знаеш точно къде стоиш. Но това създава, от друга страна, достатъчно много енергийност; прави дебата много по-нецентриран, но много по-интересен.

Гледан отдалече, българският дебат е едновременно еклектичен и лишен от вътрешна енергия. Това не значи, че в България няма интересни идеи или интересни публични фигури, или интересни групи. Това значи, че тези идеи, хора или групи не мислят, че техните идеи имат значение.


- Оказва се, че Западния свят, най-общо казано, в момента на криза е без достатъчно натрупани резервни идеи?

- Лесният отговор е, че тези идеи ги има в интернет. Това обаче е не просто лесен, но и подвеждащ отговор. Интернет създаде усещането за някакъв тотален плурализъм, но този плурализъм е неработещ. За да се обсъжда една идея, има нужда все пак от определен тип институционалност и структурираност. И, разбира се, работещите идеи ще изскочат на повърхността... Но си мисля, че това, което беше загубено в последните 20 години, беше идеята за някакъв смислен dissent, в хубавия смисъл на думата интелектуално дисидентство, но в рамката на определен mean stream. Дисидентът е бивш вярващ. Значи, задължително ти приемаш някакви ценности на определена общност, за да можеш да ги отречеш. Това в някакъв смисъл изчезна. И когато изчезне фигурата на дисидента, остават две фигури. От едната страна стои силно конформистки mean stream, от другата страна стои някаква тотално маргинализирана интелектуална опозиция. Която присъства в някакво интернетно пространство, но не е част от дебата. И понеже не е част от дебата, започва да живее в напълно паралелни светове; започва да функционира много повече като секта или като троцкистка група от 30-те години, отколкото като реална алтернатива. Така че това, което беше силно нарушено, е идеята за смислено критично говорене в едно по-плуралистично пространство, в което биват непрекъснато атакувани едни или други идеи, биват разработвани повече от един сценария...

- В тази ситуация какви ли дебати ще се водят тази година на българските избори или на европейските избори...

- България не дефинира нито един от политическите си проблеми като интелектуален. България разказва всичките си проблеми или като морални, или като психологически, или като административни (‛те не са компетентни“), или като криминални. Това, което се наблюдава у нас от 1990-91 г. насам., е тотална деинтелектуализация на обществения живот. Наистина, всяка демократизация носи със себе си опасността от деинтелектуализация, демократизацията предполага достъпност на посланията, желание те да стигнат до всички. Но у нас наблюдаваме много по-радикална форма на деинтелектуализация, която най-общо се обяснява с четири фактора. Първият е голямата емиграционна вълна, случила се през последните 20 години. България на практика се лиши от най-активната и предприемчива част на обществото. Отварянето към света донесе огромен опит на България, но днес тук липсва критична маса от хора, които да искат да мислят и действат заедно. Вторият е провалът на образователната система. България е страна, която се раз-образова. Обществото ни като че ли загуби интелектуален и институционален капацитет да образова. Третият фактор са медиите. Българските печатни медии едновременно загубиха и влияние, и читатели. А електронните медии никога не са имали желание за интелектуално влияние. През последната година това, което високомерно наричат жълта преса, се превърна в политически влиятелната преса в България. Тези вестници в много отношения са по-свободна преса, но тези вестници наистина отговарят само на два въпроса: кой и колко. Всичко се разказва или като светски, или като криминален разказ. Там някак си въпросът не е в истинността, а в правдоподобността. Хората ги четат не защото това, което пише в тях, е вярно, а защото това, което пише в тях, е правдоподобно. От тая гледна точка те напълно са разрушили границите между литература и преса. И четвъртият фактор за изчезването на интелектуалния дебат е езикът на експертността, който допълнително отчужди хората от политиката като интелектуален проблем.

- Значи не очаквате никакви по-същностни промени на изборите?

- Не. За мен тези избори навярно ще изчерпят нещо, навярно нещо ще свърши на тези избори, но нищо истински ново няма да започне. Големият политически проблем, с който ни предстои да се сблъскаме, е, „разочарованието от демокрацията“. Разочарованието от демокрацията не е синоним на търсене на авторитарни решения, то е по-скоро симптом за появата на публични протести, които представляват смес от пасивност и екстремизъм. На единия полюс са действията на гръцките анархисти, а на другия са действията на героите от антиутопията „Проглеждане“ на португалския нобелист Жозе Самараго. В неговия роман, в една неназована демокрация, гражданите масово отиват до урните и почти 90 процента от тях гласуват с бели бюлетини. Мнозина в сегашното правителство си мислят, че и на нашите избори хората просто няма да отидат до урните и сегашните управляващи ще продължат да управляват. Истината е, че те могат да спечелят изборите, но няма да могат да управляват.

6 януари 2009

Разговаря Христо Буцев


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”