Български  |  English

Отлагане, откази, липси

Късните дебюти, особено когато иде реч за лирика, винаги поставят въпроса защо сега. Който е с двойно острие, понеже във всяка конкретна ситуация може да означава или защо чак сега, или защо изобщо.

Очевидните качества на книгата, за която пиша, слава Богу, светкавично и категорично зачертават възможността да се питаме защо изобщо. А евентуалното ни чудене защо чак сега е предусетено и нежно потушено още от автокоментарното, самонаблюдателното заглавие на сбирката.

То не само елегантно, с красивоиронично самохвалство обявява-обяснява самата й къснина като реализиране на определена естетическа кауза.

То заедно с това защитава характерна идеология на човешкия избор, характерна техника на живеенето, в чиито норми всичко – и писането включително – прави смисъл най-вече закъснявайки, отмествайки се от уж правилното, полагащото му се време.

Би било изкушение, струва ми се, за всеки интерпретатор на тези стихове да ги види като говор за разполовеността ни между съществуването и битието, между емпириите на ежедневието и онова отвъд тях. Книгата като че ли дава достатъчно основания за подобно разчитане – тук ще срещнем дихотомии (очевидното и другото, бита и надфизичното, храната и философстването, заедностите и самотата, тялото и душата), които май извеждат точно при усета за свят, поделен между дълбина и повърхност, между истина и привидност. Едно от физиономичните, задаващите самоличността на този макротекст решения обаче е да постулира липсата на граница между „едното“ и „другото“, да съзерцава постоянното им преливане, взаимната подмяна, стичането им в объркана, неразтрогваема цялост („Ежедневието като ски бягане“).

Ако тук можем да усетим някакъв вид трагедийност (скришна, антипатосна, негероическа, не-висока), тя без друго произлиза именно от невъзможността да обособиш същинското и същностното от всичко останало, поражда се от принципната непостижимост на гранична ситуация, която да доведе пределното прозрение.

Реакцията спрямо тази невъзможност-непостижимост, тихият подмолен бунт срещу нея е не просто отлагането – отлагането на всеки окончателен избор, на всяко последно обяснение, на всеки категоричен акт на волеизявата, равна на поемането на отговорност. Книгата би могла да се казва и „Изкуство на отказа“. Или пък „Речник на липсите“. Малко са пишещите на български, които след Яворов, след Лилиев работят толкова настойчиво с образи на няманото, несбъдналото се, отсъстващото, които толкова настойчиво използват модуси на речта, разчитащи на без- и не-конструкции: тук прицелът е без цел, говорът – без думи, мисълта – без умисъл, тялото – без чужди тела, август е без език, без небце, гласът – несретник без камила насред пустиня без оазис, чувствата са птици без криле под небе без хоризонт, мислите – кораби без екипаж насред море без острови, и Моби Дик го няма; програмата е без гвоздей, без пунт и поанта, гърдите – без лебеди в тях. Тук реки изливат сокове, без да са усетили моите ласки, вълни пръскат камшичета, без да са ми дали щастие. До „чак сега разбирам защо все отсъствам“.

Книгата така екстремизира отказа, че в края на краищата стига до отказ и от отказа. Наистина, отменена е възможността за ново сътворение (в „Егоистично“ един евентуален демиург, можещ да забърка в джезвето си време и пространство и да основе нова вселена, в края на краищата решава, че понеже е свикнал с тази, няма да играе Господ). Обаче е отменена и възможността за катастрофа, за край – Апокалипсисът също се отлага.

И понеже не ни е писано да имаме – дори или поне – финала, пустота, пейзажът се оказва свръхнаселен с наличности: като че ли ги нароява самата непостижимост на изключителните първи и последни неща. Въпросните наличности може би не побират най-важното, най-желаното, но пък пъстри и много на брой, те постоянно възраждат илюзията за собственото ни присъствие, илюзия толкова плътна, че дали е илюзия (в стихосбирката има силни етюди с любовни или безлюбовни трапези, в нея тялото постоянно заявява и пита за себе си, а разговарянето с другите – в епиграф, посвещение, литературна отпратка, лирически сюжет – укрепва театъра на аза-като-действителност, на собственото участие в какви ли не житейски и други случки).

Заради това преобличане на липсващото като присъстващо, заради това размиване на чертата между илюзорно и висока битийна реалност – по-скоро заради начина, по който е представено, заради интонирането на „разказа“ за тази събитийност „Изкуство на отлагането“ е и ведра, и иронична книга.

Някой бил рекъл, че иронията е естетическият компонент на мисленето. Можем да се съгласим, четейки „Изкуство на отлагането“ – записките на един красив ум, който няма да получи Нобел, нито Оскар, но пък толкова съблазнително и помиряващо ни със самите нас показва това, което обикновено наричат провал, като изящество, и това, което някои смятат за победеност, като сърцевина на странната ни хубост, на неустоимостта ни.

Друг бил рекъл, че иронията е дъното на разочарованието. Тази книга наистина идва от раз-очароваността, от свят, в който магиите рядко сработват, любовите не могат да са достатъчни и пребиваващи в истината, приятелствата не утешават, а писането винаги има предел, отвъд който чака безсмислица („Колко чини римата“).

Според трети иронията била и началото на свободата. „Изкуство на отлагането“ е текст, който знае как да бъде свободен от прекомерната въвлеченост в караниците между бита и битието, от която и да било роля (понеже винаги идва следващата), от принудата непременно и непрекъснато да се отгатва непременно и непрекъснато дълбокият „смисъл на нещата“. Именно през този тип артикулация на ироническото отказът от всичко се оказва вид виталност, превръща се в потвърждаване на правото да бъдеш, бидейки несъвършен и закъсняващ, несръчен и живеещ в страха…

Харесвам тази книга и защото е кинематографична. Казвайки това, не казвам, че е наративна, а визирам за мене изумителното боравене с кадъра, с по филмово моделирания епизод в рамките на стихосбирката. Тя сигурно ми изглежда кинематографична и защото по някакъв начин се скачва със собствения ми спомен за „Есенен маратон“, филм на Георгий Данелия от далечната 1979 г. Понеже са кротко и скришно превземащи те, сигурна съм, че ако у мене тези страници будят памет и за умореното лице на Олег Басилашвили от речената лента, у друг ще ивикат Господ знае какво точно, но нещо също важно, също много специално за конкретния човек.

Една книга за безкрайното бягане оттук дотам и обратно, за онова, което имаме, без да сме желали, и онова, което нямаме, въпреки че го желаем. Една много лична като портретистика книга, която в същото време възприемам като поколенческа и съсловна. Защото нима някой от нас, леко отвъд 40-те и работещ с думите, не е стигал дотук: „Няма да тълкувам. И ще спра да се надявам. Може просто да са искали да ги опиша“.

Какво друго да направим за себе си и за околните, със себе си и с другите, освен просто да изписваме буква след буква, просто да продължим със словата.
още от автора


Любомир Терзиев, "Изкуство на отлагането", ИК „Алтера‛, С., 2008
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”