Български  |  English

Родилното петно на душата

Родилно петно от Николай Коляда, моноспектакъл на Мимоза Базова, режисьор Иван Добчев, Театрална работилница „Сфумато‛, премиера 14 ноември 2008 г.







Това е спектакъл, който (ако е възможно днес) ни принуждава да мислим за основните истини. Те са като високоволтова дъга, породена от вибрациите между крайности, които имат вкус на кръв и мечти. ‛Родилно петно‛ на Коляда, Добчев и Базова стига отвъд оптимизма или песимизма, защото достига до точката, където за болката вече няма скрити тайни.

Символите са оголени – вътрешността на подземие, разлагащ се труп, сянка на омагьосана котка на перваза на прозорец, зад който лудешки танцуват тъмносиви, виолетовочерни облаци (никога дори късче синьо небе), кръв върху белия сняг, мирис на изгорели снимки от разпадащи се спомени, звук на зъболекарска машина. Оттук нататък ще бъдем раздробени на хиляди частици, ще преминаваме неусетно от една възраст в друга, от един живот в друг. Чрез думите. Въпреки думите. В думите.

Защото в този спектакъл езикът служи на живота, който не се случва, точно толкова, че да може героинята да остане в него. Иначе не би могла. Заедно с Юлия (Мимоза Базова) ще изрязваме от себе си приятелства-предателства, ще се слеем с кръвта на умиращо животно, ще бъдем животното, ще почувстваме недостиг на въздух при спомена за мъртвото дете. Чувството е като да вървиш нощем по неосветена улица и леден клон да те удари силно през лицето.

Сълзите капят в мръсната пяна на неизмити чинии и правят дълбока дупка в мечтата.

Вътрешно и външно се сменят.

Не! Не си тръгвайте! Аз съм много добра актриса и ще ви изнеса чудесен спектакъл! – казва Юлия.

(Да! Мимоза Базова е покъртително добра в тази роля.)

Така се появяват текстове от Чехов и Пушкин. И в този сдъвкан и пепеляв свят, с угаснала луна, прелита чайка, която носи на крилете си мечтата, но винаги обитаваща отсрещния бряг. Тя оставя странна светеща следа по пътя си, като да гледаш дълго в запалена лампа с полуотворени очи. Лазурните плажове на Буенос Айрес, пурпурното слънце и музиката на Шопен са конците, които съшиват парцаливата картина на съществуването на героинята, съставена от цветовете на болката и раздялата. Мечтата е търсене на дом, на неосъщественото ни Аз на фона на хаоса. Когато сме умирали толкова пъти, колкото Юлия, не ни остава друго спасение, освен това ‛другаде и някъде‛, защото ние сме всичко, което съществува, но не сме цялото. Съставните ни части са по-тайнствени и големи, отколкото можем да си представим.

Този яростен лиризъм не е фалшива кръпка към тялото на спектакъла. Той е замах нагоре и напред. Слово и движение се превръщат в плът, достигат до корените.

Моето разбиране за стойностната творба на изкуството е самата тя да изчезне от погледа, да бъде смляна и усвоена така, че реалност и фикция да се прелеят в едно, за да не ни оставят и място за съмнение, че всичко, което се случва, е животът.

‛Родилно петно‛ е точно такова късче изкуствo.

Антоанета Дончева

Спектакълът започва във фоайето, където млада жена кани групата туткащи се театрали: „Елате, ще вървим надолу!‛. „Долу‛ се оказва малката зала в мазето на „Сфумато‛, където те ще бъдат водени през плътно човешкото. През живота с претенциите му за възвишеност. И с всичката му смрад, когато се окаже крива на разпадa.

Тогава е безразлично дали този живот е спектакъл или вътрешен монолог на самотата, дали ставащото в него се случва или само се изговаря, дали го има или не. Каквото и да става в него и с него, той е болезнено сгърчен, а прекрасното му „друго‛ е отвъд. Не обаче в някакво трансцендентно отвъд, а върху страница от телефонния указател на мястото, в което не съм и няма да бъда. Един живот, дамгосан по рождение. Живот чернова, смачкана и захвърлена някъде между кревата и скрина.

Точно от там: от дупката между кревата и скрина тръгва и там слага точката грандиозното взривяване на Мимоза Базова. Величествено толкова повече, че идва след многолетно премълчаване, пренебрегване, подценяване. В този си взрив актрисата демонстрира перфектна синтетичност. Не тази, която спектакълът взима на подбив, а онази, която я прави способна да положи в главата и душата на зрителя всичко драматично човешко с някаква невъобразима естественост и простота. Само който не е влизал в театър, не знае каква концентрация на талант, опит, умение и дързост са необходими за постигането им. Само той няма да се удиви от виртуозните преходи, шеметно плътни в движението по кървящите ръбове на ранената душа. Юлия на Мимоза Базова е осъдена да се превърне в норма, да влезе в кръга на няколкото десетки роли-образци, с които големите актьори на българския театър са се вписали в неговата история и чрез които измерваме неговата величина.

Не по-малко страховит е взривът на Иван Добчев. Ровенето в човешкото, разшифроването на метафизичната му фактура е негова запазена марка. Факт е обаче, че в последно време той проведе серия разнопосочни експерименти, незадължително успешни, опитвайки се да привлича инструменти, не очевидно присъщи на театралното. Работите му напоследък даваха основания да се мисли, че новите натрупвания отиват към избистряне, което в „Родилно петно‛ кристализира по радикален начин.

Категоричният отказ от външното, редуцирането на средствата само до текста (доскроен от режисьора), семплият музикален фон, непретенциозният декор и светлината, превърната от Добчев в персонаж, води до упорно, лице в лице заставане срещу актрисата. До отиване отвъд театралното, разбирано в общия му смисъл. Добчев достига простотата на бялото, мислено обаче като сбиране на всички цветове.

„Родилно петно‛ на Добчев/Базова е завършено дотам, че всяко отнемане или добавяне ще го накърни. Такъв риск поемат и думите, изказвани за него. То просто изисква съпреживяване. Което не може да не е талантливо.

Георги Каприев
















още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”