Български  |  English

Работилница на света

Като оставим настрана Испания от XVI век и може би Холандия от XVII, то Великобритания - от средата на XVIII до средата на XX век - и след това Съединените американски щати са единствените примери за наистина глобални империи. И двете системи притежаваха един политически хоризонт, който беше обусловен глобално, а не регионално; и двете разполагаха с един глобално действащ инструментариум на властта: Великобритания от XIX век с нейната ненадмината флота; САЩ от XXI век с техните превъзхождащи всичко военновъздушни сили. И двете се облягаха на една уникална мрежа от военни бази, разположени по целия свят.

Но военните победи или сигурност все още не са доказателство за империя. Великобритания от XIX век и Съединените щати от XX век доминираха както никоя империя преди това индустриалната световна икономика (преди модерната икономическа глобализация това изобщо не би било възможно). И то не само благодарение на техния индустриален производителен капацитет, който ги правеше „работилница на света‛. Превъзходството на двете империи се дължеше и на тяхната техническа и организаторска водеща роля, както и на централната им позиция в системата на глобалните парични и стокови потоци, на които в значителна степен определяха силата и посоката.

И двете империи упражняваха освен това едно непропорционално голямо културно влияние – не на последно място, благодарение на глобализацията на английския език. Но културната хегемония все още не е индикатор за имперска власт. Ако това би било така, то разкъсаната, безсилна и обедняла Италия не би могла да определя международния музикален и художествен живот от XV до края на XVIII век. Трябва да разграничаваме културните въздействия на едно имперско упражняване на власт от онези на една икономическа хегемония, а и двете тези неща – от независимите постимперски развития.

Между двете империи има значителни различия, които ние ще разработим по-подробно тук. Първата очевидна разлика се открива в териториалната големина на двете страни. Като остров Великобритания имаше твърди граници, а с това й липсваше frontier в американския смисъл на тази дума. Действително, в продължение на известно време тя беше включена в континентално-европейските граници – например по времето на римляните, след завоюването от норманите и за кратко време след сключването на успешния брак между Мария Стюарт и Филип II Испански през 1554. Но страната никога не е била основа за една такава империя в териториален смисъл. Когато в отделни региони се получаваше излишък от население, хората се преместваха в друга област или основаваха селища отвъд океана.

Британските острови се превърнаха във важна страна, произвеждаща емигранти. В противоположност на това, Съединените щати бяха и по същество са страна, приемаща имигранти. Празните й пространства бяха запълвани с нарастващо местно население и с имигранти, които чак до 80-те години на ХIХ век идваха предимно от северозападната и западната част на Централна Европа. Освен Русия (с изключение на нейното еврейско население), САЩ са единствената важна империя, която никога не е създавала значителна диаспора от емигранти.

От тази гледна точка американската империя е логическият съпътстващ продукт на този вид експанзия на територията на цял един субконтинент. Младите Съединени щати разбираха своята република като териториално идентична с цяла Северна Америка. За заселниците, които от Европа си носеха мащабите за голяма гъстота на населението и висока ефективност на селското стопанство, голяма част от новата територия изглеждаше безкрайна и неизползваема. И тя скоро стана точно такава – благодарение на бързия, непреднамерен квази-геноцид срещу коренното население чрез донесените отвън инфекциозни болести.

САЩ никога не са се приемали – отново за разлика от Великобритания и другите страни в Европа – като държава, участваща в международна система от конкуриращи се политически сили. Смисълът на доктрината Мънро1 от 1823 се състои именно в това - да не се позволи появата на една такава система в западното полукълбо. За САЩ следователно не съществуваха конкуренти в това полукълбо на бивши колонии. Самите те не се стремяха към колониални придобивки, по-скоро всички области на Северна Америка трябваше рано или късно да станат част от Съединените щати; това се отнасяше дори до Канада, която те искаха – макар и напразно – да разделят от британската империя.

Това обяснява защо американската империя, като не смятаме ядрото в североамериканския субконтинент, не прие формата на британското колониално царство или на британския Commonwealth. За САЩ не можеше да има доминиони, а следователно и постепенно откъсване на области с бели заселници (със или без коренно население), като Канада, Австралия, Нова Зеландия или Южна Африка, защото те нямаха заселници за експортиране. И поне от времето на победата на Севера в Гражданската Война (1861–1865), отделянето на една част от Обединението беше станала юридически и политически невъзможна, както и идеологически остаряла.

Типичната форма, в която силата на САЩ се организира отвъд тяхната територия, беше не онази на колонии или квази-колониален непряк контрол, а система от доброволно следващи ги сателитни държави.

Втората разлика между Великобритания и САЩ е в това, че последните бяха родени от революция. И то – според Хана Арендт – от най-трайната от всички революции от Новото време, които бяха вдъхновени от секуларните надежди на Просвещението. И ако САЩ следваха някаква имперска мисия, то тя бе месианското убеждение, че свободното им общество превъзхожда всички останали и е призвано да бъде пример за целия свят. Ето защо политиката на тази империя, както това беше предвидено още от Токвил, трябваше да бъде популистка и антиелитарна.

Великобритания имаше своите революции – в Англия и в Шотландия – още през XVI и XVII век. Но техните последствия бяха абсорбирани от един модернизиращ капитализъм, който, разбира се, беше положен върху едно йерархично определяно общество, доминирано чак до по-голямата част от XX век от познатите мрежи на класата на едрите земевладелци. Колониалната империя беше добре съвместима с тези политически рамки, както показва примерът с Ирландия.

Британците също бяха убедени в превъзходството на собственото си общество, но те не подхранваха нито някаква месианска вяра, нито пък особеното желание да конвертират други народи към британската управленческа система или дори само към нейния протестантски антикатолицизъм.

Една трета разлика: от самото си начало английското – а от 1707 британско - кралство беше конституирано от един силен център: единна правна система и суверенна държавна власт под формата на king in parliament. В противоположност на това, в САЩ се гледа като на враг на едно централно правителство и дори на всеки държавен авторитет, който и без това е ограничен чрез значително разделение на властта.

Съвсем накратко, още една важна разлика: възрастта на двете нации. Освен от национално знаме и химн, националните държави се нуждаят и от един мит за основаването им, който по правило бива създаден въз основа на историята на народа. Но САЩ, за разлика от Англия, не могат да се облегнат на една по-стара история – на тяхната територия няма подходящи предшественици, по-стари от първите английски заселници. Защото пуританите дефинираха себе си точно като противници на индианците. А другите американци, като например робите, разбира се, отпадаха от „народа‛ – по определението на отците основатели. И тъй като САЩ бяха основани чрез революция срещу британците, то като единствено непокътната приемственост от старата родина им оставаше културното измерение или по-точно езикът.

Националната идентичност на САЩ следователно не може да бъде изведена от едно общо английско минало дори още преди масивния наплив от не-англосаксонски емигранти. Те трябваше да се облягат преди всичко на своята революционна идеология и на новите републикански институции. САЩ, чието съществуване до този момент не е било застрашавано от война (освен Гражданската), имат само идеологически врагове: като такива биват възприемани всички, които отричат „американския начин на живот‛.

За британците империята беше – във формален и неформален смисъл – един централен фактор на тяхното икономическо развитие и на международната им мощ. За САЩ това не е валидно. Определяща за тяхното развитие беше много повече съществуващата от самото начало решителност да не бъдат държава като всички останали, а по-скоро един огромен континент. Определяща за тази перспектива е земната маса, а не океанът.

Още от самото си начало САЩ бяха настроени експанзионистки, но по един друг начин в сравнение с класическите отвъдморски империи, като кастилската и португалската от XVI век, холандската от XVII век или британската, за които една държава със средна големина и брой на население бяха напълно достатъчна база. Тази Америка напомняше по-скоро за Русия, която се разширяваше от един централен регион в посока „от едно море до друго‛: от Балтийско море до Черно море и до Тихия океан в Далечния изток. И дори и да не бяха империя, САЩ бяха с най-голямо население в западното полукълбо и трети в света. За разлика от тях, без своята империя, Великобритания беше просто една средно голяма икономическа сила сред останалите – и това беше добре известно в Лондон още по времето, когато оттам се управляваше една четвърт от населението на земята.

Още по-важно: британската империя беше решаващ фактор за формирането на световната икономика през XX век, и то защото британската икономика функционираше като важно звено във веригата на глобалните търговски отношения – а не, погледнато формално, защото тя беше империя. До края на 1950-те години поне три четвърти от огромните английски инвестиции се вливаха в развиващи се страни и дори във времето между двете войни повече от половината от британския износ бе предназначен за настоящите или бивши британски колонии.

Действително, чрез индустриализацията на останалата част на Европа и на САЩ, Великобритания изгуби ролята си на „работилница на света‛; тя обаче си остана водеща при изграждането на международните транспортни връзки. И тя се утвърди като водеща търговска сила, като глобален банков център и като най-големия износител на капитали в света.

Икономиката на САЩ не е имала и няма такава органична връзка със световната икономика. Най-голямата индустриална сила в света продължава да живее от континенталната големина на своя вътрешен пазар и от изобретателността си в областта на технологията и организацията на производството, което я превърна от средата на 70-те години на ХIХ век в образец за останалия свят и особено през XX век, когато САЩ се превърнаха в първото масово консуматорско общество.

Чак до времето между войните силно изолираната американска икономика се облягаше почти изключително само на собствените си суровини и вътрешния си пазар. Тя внасяше, за разлика от Великобритания, чак до края на XX век малко готови продукти, докато изнасяше непропорционално малко стоки и капитал. Икономическото проникване на Новия в Стария свят беше проведено едва по времето на Студената война. И това, че то ще продължава още дълго време, е нещо, което в никакъв случай не е гарантирано.

Гледайки ретроспективно, е доста съмнително дали САЩ, без политическото си господство над „свободния свят‛, а единствено благодарение на мащабната си икономика, биха успели да въведат специфичните си бизнес-практики, монопола на своите рейтинг-агенции и одиторски фирми, американското търговско законодателство и не на последно място - „Вашингтонския консенсус‛, задал световните стандарти за международни финансови операции.

Ето защо старата британска империя не е модел за американския проект за глобално господство и не може да бъде такъв. Освен в едно-единствено отношение: Великобритания познаваше собствените си граници, включително и онези на военната си сила. Като средна сила, която осъзнаваше, че няма да бъде в състояние да запази завинаги титлата в свръхтежката категория, тя беше предпазена от манията за величие - професионалната болест на всички, които мечтаят да завоюват света. Британците бяха завзели и владееха по-голяма част от света и неговите обитатели, отколкото всяка друга държава преди или след тях – но те знаеха, че нито упражняваха, нито пък можеха да упражняват световно господство. Затова те изобщо не се опитваха. По-скоро правеха, каквото могат, за да запазят в света толкова стабилност, колкото беше нужно за техните собствени сделки. Но те не се опитваха да дават предписания на останалия свят.

Когато към средата на XX век епохата на отвъдморските западни империи отиваше към края си, Великобритания разпозна политическата смяна на епохите по-рано от останалите колониални сили. И защото нейната икономика се основаваше не на имперска сила, а на търговия, то за нея политическото справяне с териториалните загуби се оказа сравнително лесно. Още повече, че в по-ранната си история тя вече беше преглътнала един много по-силен удар: загубата на американските си колонии.

Големият въпрос е дали САЩ разбират този урок. Или ще продължат да се изкушават и да се опитват да запазят крехката си позиция на водеща световна сила само с политико-военни средства.

Le Monde diplomatique, Deutsche Ausgabe

Превод: Златко Енев


1. Политическа доктрина, предложена пред американския Конгрес от президента Джеймс Мънро, в която се заявява решителността на САЩ да не позволяват по-нататъшна намеса и опити за реколонизация от страна на европейските сили в която и да било част от двете Америки. Бел. пр.


Бел. ред. Статията отпечатваме по публикацията й в „Либерален преглед‛.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”