Български  |  English

Десните куки - алтернативната публичност в България

Бях поканен от вестник Култура да напиша нещо около поредните порции с имена на сътрудници на бившата ДС. Преди да кажа какво мисля по този въпрос, би било почтено да отбележа, че преди години бих сметнал тази покана за подигравка. Знам какво е мнението на главния редактор на Култура за досиетата, самият аз съм смятал позицията на вестника по този въпрос за крайно либерална, да не кажа аморална. Но от днешна гледна точка нещата ми изглеждат съвсем различни.

Сами преценете колко е объркващо. БСП е управляваща партия, а ДПС е мандатоносител, който внася закон за достъп до архивите на бившата ДС; закон, който работи по добре от всички досегашни закони. Уляна Пръмова е шеф на Националната телевизия и излиза с декларация срещу ченгетата в ефира (друг е въпросът дали ще й стигне куража да свали Божидар Димитров от екрана). А най-голямото разобличаване на бившите агенти на ДС се случва по време на мандата на Георги Първанов, също ченге. Всичко е обърнато с главата надолу. Ченгета излизат на митинг срещу ченгетата - аз лично преди месеци участвах в митинг за отварянето на досиетата заедно с приятели, които след това се оказаха куки. По времето, когато водих предаването Гласове в Националната телевизия и само който не го мързеше, не ме идентифицираше с политическите възгледи на Иван Костов, в същата тази Национална телевизия куки са били хора на следните длъжности – член на Управителния съвет на телевизията, шеф на спортната редакция, шеф на рекламата, главен секретар на БНТ, водещ на най-гледаното обзорно политическо предаване и още няколко по-маловажни персони на управленски журналистически длъжности. Искам да кажа, че проблемът за мен с това поредно разсекретяване е болката от дясно. От хората, които не само минаваха за ‛наши“, но и които бяха особено активни в морализаторстването и публичната активност.

Въобще не ме интересува, че Иван Токаджиев или Иван Гранитски са били доносници. Жалкото е за хора като Георги Коритаров, Атанас Свиленов, Христо Тотев – всичките те с активна антикомунистическа позиция след 10 ноември 1989 г. Винаги съм искал да им кажа, че слабостта им не се състои в тяхното минало, а в тяхното настояще. Че не може да си главен редактор на Демокрация или водещ на предаване в демократична среда с такова минало. Независимо при какви обстоятелства се е случила твоята вербовка. Никой не може да ги съди за това, което са били преди, защото никой не може да каже със сигурност дали на тяхно място не би се огънал. Това е свързано със субективната ситуация, функция е на частния случай, за който никой не може да съди. Проблемът идва след това. Той е в позицията на тези хора по време на прехода. В опита им да легитимират тъмното си минало като светло настояще, водещо ги към още по-светло бъдеще. В опита им да останат в играта. Били са едни преди, искат не само да забравим тяхното минало, но и да сочим с пръст миналото на другите; и да вярваме, че те именно са хората на бъдещето, строителите на нова съвременна България.

За никого не е тайна, че аз не обичам комунизма. Ала уважавам повече комунистите, които не се отказаха от партията си, и разбирам хората, които никога не са криели принадлежността си към ДС. Не мога обаче да разбера т.нар. десни куки, които се представяха за демократи, въпреки че са обслужвали предано предишния режим. Мисля, че заради това дясното се провали. Алтернативата на Кеворк Кеворкян се оказа Георги Коритаров. И двамата от Шесто управление. И двамата в словесна битка пред водещ от Първо главно управление в телевизия Скат. Това изчерпва цялата алтернативна публичност в България. Не само куки, които са правили долни доноси за други хора и пряко са вредили на техния живот, но и честолюбиви нарцистични фигури, които се борят за територия така, както не го правят и хищниците в Енимал планетс. Това е най-отвратителното в картината - битката за оцеляване между ченгета от ДС. Много далеч са от хората, много близо са до животните, но не са нито хора, нито животни.

Човек може да умре от срам, ако за десет минути си представи ужасяващата сериозност на ситуацията – Кеворкян, Гарелов, Коритаров, Свиленов, Дмитрий Иванов и т.н. са колеги. Още по-сериозен, но и срамен става разговорът, когато си спомним, че антикомунистите начело с Костов, сред чиито привърженици бях и аз, имаха абсолютната власт и възможност да кажат тази истина преди 10 години. Не го направиха, въпреки че имаха възможността. А днес играят театър, за пореден път възмущавайки се от присъствието на бившите служби във всички сфери на българския живот.

И за да бъда пределно ясен, ще потретя - не ми пука за нито едно ляво ченге. Грижа ме е за ‛десните“, които не бяха огласени навреме и които десните политици по конюнктурни съображения закрилят и поощряват. В това е скрит и смисълът на предопределения политически мач - в основателното подозрение от страна на публиката, че този мач е уреден. И че отборите, които излизат на терена, въобще не са противници. Те играят за едно и също. Как иначе да си обясним, че Костов скри Първанов и Гарелов, а Доган и Петков разкриха Коритаров и Свиленов. Споменавам последния не защото е много значима фигура, а защото е бил главен редактор на вестник Демокрация. И без да броя официално обявените лица, мисля, че в историята на този вестник има само един главен редактор, който не е бил сътрудник на бившите служби.

Но да не се отклонявам. Голямото разочарования от днешните разкрития е свързано с управлението на ОДС и с логичния въпрос – защо вие не го направихте? Вие, които дойдохте на вълната на антикомунизма, вие, които обещахте съд за виновниците за националната катастрофа! Между другото, повечето от тези виновници - банкери и хора от икономическия сектор - също са били сътрудници на държавна сигурност. По-противно от самото наличие на такива хора в публичния сектор е делението им на наши и ваши. На червени и сини куки. Куките са си едни и същи, независимо дали ги контролира Луканов или Костов. Това, че единият се е нарекъл ляв, а другия десен, е формална игра без особено значение. Ако България имаше автентична антикомунистическа (което означава антисистемна) сила след 10 ноември 1989 г., тя щеше най-малкото да покаже цялата несъстоятелност на предишната система. На комунизма и на неговия командно-административен апарат, както обичахме да се изразяваме в началото на прехода. Фактът, че това не се случи, означава, че няма два отбора. А че всички си играят за един и същ собственик. Темата с досиетата е ключова, защото засяга миналото, най-интимното в една човешка биография. Ако те там не се разделят, това само означава, че са били толкова близки, че не могат да го сторят. Играта на сини и червени е плод на техния цинизъм, но когато опре до същинското разграничаване, всички се солидаризират и започват да говорят глупости за националната сигурност и държавната тайна.

Всъщност, погледнато през досиетата, най-голямата държавна тайна е, че след 10 ноември 1989 г. разделението на два противоположни политически възгледа е било изкуствено. Те са били едно.

И това няма нищо общо с мантрата на човека от Първо главно Жорж Ганчев, който говореше за синьо-червената мъгла. Нещата са по-сложни, а нежеланието на някои хора да разкажат цялата и пълна история на българския преход, означава, че те не желаят истината да излезе наяве. Държавна сигурност и нейните агенти са само част от тази истина. Факт е, че нейното разобличаване тръгна от управлението на ДПС и БСП, а СДС начело с Костов предпочете да работи с нея избирателно, да я използва срещу едни и да я манипулира в услуга на други. Но не да я преодолее.

Ако българските институции и българските медии се бяха справили с този проблем в началото на прехода, сега същият този преход щеше да изглежда по съвсем друг начин. Сигурен съм - далеч не толкова уродлив, отблъскващ и несправедлив. Темата за досиетата е тема на десницата. Десните с претенции за утрешна власт би трябвало много ясно да кажат какво мислят по този въпрос: как интерпретират миналото и доколко са решени да се борят с бившата ДС.

Този въпрос ще звучи риторично, докато не чуем негов отговор.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”