Думи срещу думи ( литература), брой 37 (2785), 31 октомври 2008" /> Култура :: Наблюдатели :: Писмата като портрет на своето време
Български  |  English

Писмата като портрет на своето време

Ако се зачудите откъде познавате името на Лъчезар Станчев, много вероятно е това да бъде от известната, нашумяла и напоследък, песен „Усмивката“ с музика от Митко Щерев и в изпълнение на група Трамвай N5. Книгата, която излезе преди десетина дни, обаче ни показва един различен човек, една различна картина на българския свят от близкото минало. Нейното авторство в действителност принадлежи на четирима души: на самия поет и неговата съпруга (тогава все още годеница) Елена и на техните две деца – Румяна и Владимир. Именно децата са извадили от семейните архиви писма и картички, писани преди осемдесет години, подредили са ги така, че да се оформи сюжет, добавили са снимки и документи, афиши и корици на книги. Между писмата са вместени стихотворения, разгърнати в проза (това дава неочаквано нов ефект) и кратки есета. Резултата някой може да нарече постмодерен роман, но по-важно е неговото присъствие като документ за културната атмосфера сред българската интелигенция през 30-те години.

Да започнем с писмата. Преди две години видях в Австралия реклама на Държавните пощи, която гласеше: „И по пощата могат да се изпращат писма!“. Наистина, днес ние си купуваме плик, пишем на лист и тичаме до пощенската кутия (а спомняте ли си времето, когато кутии имаше на всеки трамвай?) само ако ни се наложи да пратим някой документ на роднини в провинцията например. С изключителна скорост изчезват традициите на старата епистоларна култура. Затова от книгата лъхат настроенията и навиците на една не много далечна, но вече много различна епоха. Те пораждат носталгичен копнеж по възможността да общуваме и чрез материални форми на вдъхновението, да докоснем и да запазим следите на своите настроения. И да ги оставим, разбира се, на тези след нас. Лъчезар Станчев, както впрочем почти всички писатели и общественици до Втората световна война, споделя това усещане, че „потомството“ ще се интересува от него, ще рови из следите на личния му живот. И затова, когато изпуска в писмо до своята годеница няколко необмислени изречения на високо самочувствие, бързо прибавя: „Ти го довърши, че се позасрамих малко, да не би да запазиш писмото и бъдещите поколения да го четат“. Както се вижда, и тогава, както и много по-рано в българската култура, на женския глас е било делегирано задължението за прослава и памет. Но дори жените на днешните писатели и поети ще бъдат безсилни пред историята на следващите епохи, защото какво ще остане от безбройните SMS-и и електронни писма? Всеки срив на компютъра заплашва бъдещето на българската литературна наука.

Но да се върнем към книгата и още повече към културната атмосфера на българския живот през 30-те години, защото тук, наред с двамата познати герои, Елена и Лъчезар, има още една главна фигура – Времето. В неговите прояви се срещат разнообразни, понякога противоречиви, черти: сантиментални копнежи и романтика на техническия прогрес, вяра в бъдещето, в ползата от човешкия разум, в градивната сила на колектива, в способността на литературата да възпитава доброто у човека... Очевидно е, че преобладават светлите, оптимистични, жизнерадостни настроения (да не забравяме, че по това време България е в икономически подем, левът има златно покритие, а българинът се чувства европеец навсякъде по света). Допълнителен оптимизъм внасят младостта и характерите на двамата епистоларни герои: жизнерадостни, щастливи, влюбени в живота и помежду си. Любовта прави 30-годишния Лъчезар проницателен. В едно от писмата си той мечтае да съществува такова „апаратче“, което да свързва двама влюбени през целия ден, където и да отидат поотделно. Днес, когато ходим по улиците с мобилните телефони в ръка, разбираме колко прав е бил поетът, особено в онези редове, в които предвижда, че ще настъпи „рай за ревнивците“. Цялостното настроение на книгата е ведро, светло. Четеш и малко завиждаш на хората от една друга епоха – без Интернет и мобилни телефони, но с повече бодрост, по-малко депресии, които срамежливо наричаме „есенни“, и с умение да намират радост в простите неща, като общуването и любовта.
още от автора


Лъчезар Станчев. "Париж и Елена–Охридската принцеса". Роман с небивалици. Издателство Вулкан 4, С., 2008
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”