Български  |  English

Проф. Мария Тодорова: Комунизмът през призмата на паметта

- Какво ви предизвика да организирате конференцията „Спомняйки си комунизма“ (Remembering the communism)?

- На практика вече 10 години се занимавам с тази проблематика. Бях член на секцията „Русия, Евразия и Източна Европа“ към Съвета за социални изследвания в Ню Йорк и към края на 90-те години бе поставен въпросът как тя да бъде реформирана. Проблемът тръгна оттам, че източноевропейските страни вече бяха на път да бъдат приети в Европейския съюз и не се виждаше какъв е смисълът те да бъдат отделени от останалата част на Европа. Тогава, почти на шега, казах, че единственото нещо, което обединява района от Прага до Владивосток, е комунизмът и че сега, когато системата вече не съществува, би било подходящо комунизмът да се изучава, но не холистично и не с окончателни съждения и оценки, а през призмата на паметта. В този смисъл амбицията на този проект е да свърже два големи интердисциплинарни изследователски потока – този за комунизма и този за паметта. Tрябва да се изследва как във всеки момент различните поколения и типове хора осмислят живеенето по време на комунизма (или социализма).

Така че сегашната конференция има доста солидна предистория. Когато за първи път - през 2002, се опитах да лансирам идеята в София, се оказа, че е малко преждевременно. Имаше много ентусиазирани, но се чуха и такива, които се възмутиха, че с подобен проект ще се нормализира комунизмът. През 2003 все пак успях да организирам конференция в германския град Брауншвайг, в която участваха много българи от сегашния проект. Предстои да излезе международен сборник „Помнейки комунизма: Жанровете на репрезентацията“, в която участват Петя Кабакчиева, Таня Бонева, Мила Минева, Албена Хранова, Миглена Николчина, Искра Баева, Евгения Калинова, Ваня Стоянова, Галя Мишева, наред с колеги от Германия, Сърбия, Гърция, Холандия, Словения, САЩ. През 2006 в Илинойс в университета „Урбана Шампейн“ организирах конференция за постсоциалистическата носталгия и сборникът ще излезе през 2009. Междувременно спечелихме финансиране от фондация „Фолксваген“ за проект, в който да се направи сравнителен анализ, обхващащ Румъния и България, с контролни групи от ГДР, Полша. Идеята е с този проект да се постави методологическата основа, а след това постепенно да се включат и други страни. Така този проект би могъл теоретично да обхване света от Китай до Куба, както и други страни, които помнят комунизма, без да са преживели държавния му вариант.

Ще акцентирам върху заглавието на конференцията, тъй като чувам много хора да я наричат „Паметта за комунизма“, а всъщност не става въпрос за „памет“. „Паметта“ е статично и твърде есенциализирано понятие, а една от целите на конференцията бе да се подчертае процесуалният характер на паметта. Паметта се мени в зависимост от ситуацията на припомняне. Това бе едната цел, а другата бе да се акцентира върху субективността. От десетина години в доста изследвания за комунизма легитимно се реагира срещу така наречените регламентиращи оценки за комунизма, особено тоталитарната теория. Ние обаче искахме да слезем на по-конкретно ниво, да отразим микросвета и как индивидуалната памет и въображение пречупват случилото се през този период. Освен това имахме и още един мотив, свързан с човешкото достойнство. Все пак цели 15-20 години се повтаря, че всички, които са живели по време на комунизма, не са имали живот... Всичко това не означава, че имаме претенции да кажем: Ето това е комунизмът.


- Заглавието на конференцията се позовава на паметта. В каква степен паметта трябва да бъде допускана в историографските изследвания?

- Дали трябва да бъде допускана, е въпрос на мнение и аз бих уважила мнението на тези, които смятат, че тя не трябва да бъде допускана. Но тя отдавна е допусната. В момента има невероятен бум „на паметта“ в цял свят и тази тенденция се забелязва вече повече от 20 години. Паметта е на мода до такава степен, че започва да досажда и дори вече има реакция срещу парадигмата за паметта. Но всъщност тази парадигма не е случайна. През 60-те и 70-те години, след Втората световна война и отминаването на господството на политическата история, в глобален план се наложиха социалната, количествена, статистическа, икономическа, демографска история. Тази парадигма обаче също в известна степен се изчерпи заради претенциите за „научно“ моделиране (макар аз самата да съм харесвала и практикувала този подход). Към края на 70-те и 80-те години кризата в социалната история доведе до така наречения лингвистичен и културен завой. След антропологията, историографията също, макар и с едно-две поколения по-късно, стана рефлексивна. Това доведе до тъй наречените постмодернистични изследвания, които действително разкрепостиха догматичната история, от която тук все още не сме се освободили. Разбира се, има безумни залитания и в другата крайност. Паметта също стана индустрия в историографията, така че въпросът дали да бъде допускана или не, е неуместен. Тя отдавна е допусната, вече може дори да се говори за нейното детрониране, тъй като има ново желание за по-позитивистични, по-емпирично базирани изследвания. Преди да дойда в София, бях на конференция в Париж, по време на която Алайда Асман, един от видните теоретици на паметта, бе атакувана от други участници, които искат да сменят парадигмата й с друга, например с тази за глобалното затопляне. В конкретния случай, по отношение на конференцията „Спомняйки си комунизма“, искахме да направим интердисциплинарно изследване, в което да включим историци, антрополози, социолози, литератори, изкуствоведи, но не с цел да се докопаме до паметта, защото такова нещо не съществува, особено що се отнася до колективната памет. Тук само ще допълня, че „колективната памет“ трябва да бъде изгонена с камшик или пък да се направи уточнение така, както навремето е постъпил Морис Халбвакс с тезата, че колективната памет просто е комуникативен процес, в който се създава нещо, което е общо.

- Следите ли изследванията на комунизма, направени в последно време в България?

- Да, следя ги. През 2002 г. видях, че тук все още няма почва за проект, посветен на комунизма, но в следващите няколко години тази тема стана модна. На първо място ще отбележа Института за близкото минало под ръководството на проф. Ивайло Знеполски, който води динамична изследователска дейност и са публикувани вече пет монографии, някои от които са наистина приносни. Двата тома, които бяха издадени от НБУ със свободни интервюта главно с интелектуалци, макар да не са систематични, да не представляват социологическa извадка, са много спонтанни и пресъздават колоритa на епохата. Има и други инициативи – журналистически, медийни, които разглеждат периода в различен ракурс. Би било лошо единствено, ако тези инициативи имат претенцията да монополизират изследователското пространство, като се конкурират помежду си и взаимно се отричат.

В нашата конференция ценното е, че изкарва тематиката извън България и я интернационализира. Тя се изгражда върху идеята, че комунизмът не е единна идеология, камо ли практика. Той дори не може да се сведе до онова, което се случи след 1944-45 до 1989. Ален Бадиу например ще ви каже, че комунизмът започва от Френската революция и свършва с 1968; и за мен това е предпочитана хронология. В момента сме в преговори и планираме да включим в проекта, освен Румъния, Германия и Полша, и Прибалтика, и Украйна, може би на по-късен етап и Русия. С нея винаги сме искали да участваме заедно в проект, но тъй като тя е огромна страна, се бояхме, че ограничените средства на проекта биха били погълнати от нея. Затова и решихме да започнем първо с малките страни. Идеята, че трябва да има периметър и монопол на знанието, е абсурдна. Дори и с едни и същи извори, резултатите от изследванията могат да бъдат различни, защото всеки учен може да осмисля фактите по различен начин.


- Промениха ли се представите ви за Балканите от 90-те години насам?

- Ако човек не отсъства дълго от Балканите, неговите представи не могат рязко да се променят, защото непрекъснато се подхранват. Аз всяка година съм тук, а тази дори бях за по-дълго - първите шест месеца. През 90-те години, когато написах книгата „Балкани - Балканизъм“, югославската война се разгръщаше. Това, което стана след това, е законът за неочакваните последици. След 1989 се беше оформил консенсус - както сред политиците, така и в академичните среди - че Балканите ще бъдат отрязани от Европа. Този консенсус се подхранваше както от средноевропейските страни, които изградиха мита за Средна Европа, така и от Европейския съюз, за когото те наистина щяха да бъдат твърде голяма глътка, особено с югославската трагедия. Факторите, които допринесоха за това Балканите да бъдат изкарани от гетото, са много различни. Това, което се оказа най-големият пробив в тази политическа парадигма, бе участието на НАТО в бомбардирането на Сърбия през 1999. Причините бяха различни, вариращи от искрено желание да се сложи край на нарушенията на човешките права до добре премислени ходове, целящи преосмислянето на съществуването на НАТО. Да не забравяме, че тази организация бе създадена, за да пази Европа от Русия; и в крайна сметка, след края на Студената война, се появи въпросът за смисъла на съществуването й. В началото на 90-те години например в Европейската общност се водеха интересни разговори – обсъждаше се какви европейски структури на сигурност да се създадат и това не се посрещна добре от американците, за които НАТО е единствената европейска институция, в която имат ръководна роля. Така 1999 бе използвана (това съвпадна с 50-годишнината от създаването на НАТО), за да се покаже, че от организацията има практическа необходимост. Вкарването на войски на територията на бивша Югославия създаде два протектората – Босна и Косово. До много скоро Албания и Македония също бяха квази-протекторати. Присъствието на американски и европейски контингенти еднозначно обвърза Балканите и ги изтръгна от гетото. Говоря за неочаквани последици, защото интервенцията в Югославия беше съпроводена от хора за „ужасните Балкани“ и необходимостта балканското зло да бъде изолирано, но на практика това доведе до тяхното постепенно интегриране. След 1999 започна да се говори за добрите и лошите Балкани и това бе шансът на България и Румъния. Не твърдя, че негативните стереотипи за Балканите са изчезнали, но това, което се промени, е, че престана инструментализирането на представата за Балканите с цел те да бъдат гетоизирани.

- От коя част на балканската история се интересуват най-много американците?

- В широките среди се интересуват, ако им се поднесе нещо под формата на фойерверк, като например, че Балканите са най-кръвопускащото място в света. Подобни екстремни изказвания създават възбуда така, както Сомалия и Дарфур, но това не е интерес към Балканите, а към ужаса. И в този смисъл за известен период от време Балканите бяха заместител на ужаса. В академичните среди като цяло се набляга повече на модерна история, що се отнася до Балканите и до Източна Европа, макар че в САЩ има много силни османисти и византинисти. В моето малко кътче имам аспиранти от османисти до съвременност.

- Как историците в САЩ гледат на сегашните избори за президент?

- Съществува представата, че в САЩ университетите са крепост на левицата. Това е така и не е така. Беше направено интересно изследване, което показа, че ако в момента около две трети от представителите на академичната общност са с либерални нагласи (това е поколението на 1968), то останалата солидна една трета са консервативни интелектуалци, подкрепящи републиканците. Обама има много силна подкрепа сред черните, сред младите, сред интелектуалците и сред академичните среди. Последните три групи ангажирано го подкрепят, това е така наречената динамична подкрепа; така, както тази роля при републиканците играят радикалните, евангелистки групи, но в момента те не са така силно ангажирани поради сериозната икономическа криза и заради войната в Ирак. Но тук искам да добавя, че тъй като изборната система в САЩ е доста сложна, от предварителните социологически проучвания не може да се определи кой ще бъде крайният победител. Все пак при сегашната ситуация – на сериозна финансова криза и на голямо недоволство заради разпасаността на Уолстрийт и на криминалната администрация, за която се знаеше от 20 години и за която сега се плаща, бих се учудила наистина, ако Обама не спечели.

- Какво е състоянието на историческата рефлексия тук и в САЩ?

- В САЩ това зависи от много фактори – от типа университет, от това, върху какво се набляга - дали на преподаване или на изследвания, както и от изследователската област. Без да претендирам за абсолютна генерализация, бих казала, че американската медиевистика и модерната европейска история като цяло боравят с по-софистицирана методология от собствено американската история. В моята област, като цяло, руската американска историография е по-силна от американската източноевропейска историография. А в България като цяло на рефлексивността се гледа като на постмодернизъм, не всички обичат думи като дискурс, съществува фетишизъм към архивите, което не означава, че те трябва да се деконструират, но архивите не са единственият извор, така че в методологически план има много какво да се прави. Въпросът е, разбира се, дали има умни хора. Умният човек би могъл, дори когато прави емпирично изследване, да бъде критичен. И даже да е в традицията на историографията на ХІХ век, неговият труд да бъде ценен и полезен. В същото време и най-софистицираният постмодернизъм в ръцете на един глупак ще бъде една трагикомедия. Всичко опира до персоналната подготовка, ерудиция и етика на историка. И все пак, ако на монографично ниво историческата рефлексивност още липсва или е рядка в България, има множество интересни статии на млади историци, публикувани в историческата периодика или в сборници.

- Какви са най-новите тенденции в историографията в САЩ?

- Американската историческа асоциация се раздели на две – главно по политически и идеологически причини, но те се изразиха в така наречената културна война – ние ще правим емпирика, вие правете културна история, като всъщност спорът беше кой ще управлява различните структури в асоциацията. В САЩ има паралелно съществуващи академични светове и страната, която е огромна, може да си го позволи. Мисля, че най-ценното (макар и неповсеместно) е тенденцията към интердисциплинарност и интересните неща там се създават на границата на науки – примерно между антропология и история, социология и история, политически науки и история. Тази, така да се каже, дисциплинарна еклектичност все още има да си пробива път в България. Затова, струва ми се, книгата ми ‛Балкани и Балканизъм“ имаше успех тук, в България, не сред историците, а сред литератори, антрополози, социолози, философи. Това е нормално, тези дисциплини са традиционно по-отворени. Така беше и преди 1989. Когато за първи път издадох ‛Историци за историята“, тази книга се разграби не от историците, а от литераторите и от философите.

Въпросите зададе Теодора Георгиева


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”