Български  |  English

Крахът на корпорация Америка

Имплозия на най-легендарните американски инвестиционни банки, изчезване само за един ден на повече от трилион долара капиталово богатство, 700 милиарда долара сметка за американските данъкоплатци - сривът на Уолстрийт едва ли би могъл да бъде по-гигантски. И все пак, докато американците се питат защо трябва да плащат такива умопомрачителни суми за предотвратяването на имплозията на икономиката, малцина обсъждат една по-недоловима, но пък потенциално много по-голяма загуба за САЩ – щетата, която финансовият срив нанася на американската ‛марка“.

Идеите са едни от най-важните неща, които изнасяме и две фундаментални американски идеи доминираха мисленето в света от началото на 80-те години, когато Роналд Рейгън беше избран за президент. Първата от тях беше една определена концепция за капитализма, според която ниските данъци, минималната регулация и ограничената държавна намеса са моторът на икономическия растеж. Дерегулацията стана девиз на съвременността не само за САЩ, но и за целия свят.

Втората голяма идея беше, че поставянето на Америка начело на либералната демокрация по цял свят ще проправи най-добрия път към един все по-проспериращ и открит международен ред. Американската власт и влияние се основаваха не толкова на нашите танкове и долари, а на факта, че повечето хора по света намираха американската форма на самоуправление за привлекателна и искаха да преоформят собствените си общества в съгласие с нея - нещо, на което политологът Джоузеф Ний нарече нашата ‛мека власт“.

Не е лесно да се оцени до каква степен са дискредитирани днес тези отличителни характеристики на американската марка. Между 2002 и 2007 година, докато светът се радваше на безпрецедентен период на растеж, беше лесно да се игнорират онези европейски социалисти и латиноамерикански популисти, които отричаха икономическия модел на САЩ като ‛каубойски капитализъм“. Ала днес локомотивът на този растеж – американската икономика – е дерайлирал и заплашва да завлече със себе си останалата част от света. Нещо по-лошо, виновникът е самият американски модел: обсебен от мантрата ‛ограничена държавна намеса“, Вашингтон не успя да регулира адекватно финансовия сектор и позволи той да нанесе страхотни щети на останалата част от обществото.

А демокрацията бе опетнена дори по-рано. След като се оказа, че Саддам Хюсеин не притежава оръжия за масово унищожение, администрацията на Буш се опита да оправдае войната в Ирак като я свърза най-общо със ‛задачите по свободата“; изведнъж развитието на демокрацията стана главното оръжие в борбата срещу тероризма. На много хора по света реториката на Америка относно демокрацията звучи едва ли не като предлог за увековечаване на хегемонията на САЩ.

Изборът, пред който днес сме изправени, надхвърля плана на Хенри Полсън или президентската кампания. Американската марка е подложена на тежко изпитание във време, когато други модели – било то китайският или руският модел – изглеждат все по- и по-привлекателни. Възстановяването на доброто ни име и съживяването на привлекателността към нашата марка е едно много по-голямо предизвикателство от стабилизирането на финансовия сектор. Това ще бъде мъчен път нагоре, дългогодишна борба. А ние дори и не можем да започнем, докато не разберем ясно, кое е вървяло зле – кои страни на американския модел са здрави, кои за прилагани неправилно и от кои се налага да се откажем напълно.

Мнозина коментатори отбелязаха, че сривът на Уолстрийт бележи края на ерата Рейгън. Те без съмнение са прави. Големите идеи се раждат в контекста на конкретна историческа епоха. И трудно успяват да преживеят кардинални промени в ситуацията. За времето си рейгънизмът беше правилна политика. Откакто през 30-те години беше въведен Новият курс на Рузвелт, по цял свят правителствата увеличаваха влиянието си. В началото на 70-те години обаче, големите държави и държавните сектори на икономиката бяха вече задушавани от бюрокрацията, функционалността им бе сериозно разстроена.

Рейгъно-Тачъровата революция улесни процедурите по наемане и уволняване на работниците, което - заедно със свиването или сриването на традиционни сектори - причини големи страдания. Но тя постави и основата за близо три десетилетия растеж и позволи появата на нови сектори като информатиката и биотехнологиите.

В международен план Рейгъновата революция се изрази във ‛Вашингтонски консенсус“; в съгласие с него Вашингтон (и намиращите се под влиянието му институции като МВФ и Световната банка) подтикна развиващите се страни да отворят икономиките си. Обикновено подлаган на гаври от страна на популисти като президента на Венецуела Уго Чавес, ‛консенсусът“ смекчи последиците от кризата с латиноамериканските дългове в началото на 80-те години и позволи на Китай и Индия да се превърнат в големи икономически сили.

И ако някой се нуждае от повече доказателства, би могъл да погледне към централно планираните икономики на СССР и на комунистическите държави. От началото на 70-те години те фактически изостанаха от капиталистическите си съперници във всички отношения. Сривът им след падането на Берлинската стена потвърди, че исторически такива социални държави, крепящи се на стероиди, са мъртви.

Като всички революции и Рейгъновата изгуби ориентирите, когато за много от последователите си стана неоспорима идеология, а не прагматичен отговор на ексцесите на социалната държава. Две от концепциите й бяха свещени: първо, че намаленията на данъците са самофинансиращи се и, второ, че финансовите пазари са саморегулиращи се.

Преди 80-те години на ХХ век консерваторите бяха консервативни по отношение на фискалната система – те нямаха охота да харчат повече от онова, което получаваха посредством данъците. Рейгъномиката обаче внесе идеята, че фактически всеки намален данък би могъл да стимулира ръста така, че накрая правителството да получи по-високи приходи от данъци (така наречената крива на Лафер). На практика верен бе традиционният възглед - ако намалите данъците, без да съкращавате разходите, вие ще свършите с пагубен дефицит. Така Рейгъновото намаляване на данъците през 80-те години създаде голям дефицит; повишенията на данъците от страна на Клинтън през 90-те години създаде излишък; а свалянето на данъците от страна на Буш през първите години на ХХІ век създаде дори по-голям дефицит. Обаче фактът, че американската икономика растеше както при Рейгън, така и при Клинтън, не разколеба консервативната вяра в намаляването на данъците като сигурен ключ към растежа.

Нещо още по-важно: глобализацията замаскира за няколко десетилетия пукнатините в този тип разсъждения. Изглеждаше, че чужденците са все по-склонни да придобиват американски долари, което позволяваше на САЩ да трупат дефицит, регистрирайки висок ръст. Говори се, че Дик Чейни бил заявил на президента Буш в първите години на управлението, че поуката от 80-те години е в това, че ‛дефицитите не представляват проблем“.

Второто дълбоко убеждение от ерата на Рейгън – финансовата дерегулация – бе лансирано чрез един съмнителен съюз на фанатични рейгънисти с фирми от Уолтстрийт, а в началото на 90-те години бе възприето като евангелие и от демократите. Привържениците твърдят, че старите регулации задушават иновацията и подриват конкурентността на финансовите институции на САЩ. Те биха били прави, ако дерегулацията не бе създала поток от иновативни продукти като прословутите collaterized debt obligations, които са в сърцевината на настоящата криза. Някои републиканци все още не са се преборили с това, те искаха да включат в плана Полсън още по-големи намаления на данъците за хедж фондовете.

Проблемът е, че Уолстрийт е много по-различен от Силиконовата долина например, където слабата регулация е истински благотворна. Финансовите институции са основани на доверие, което може да процъфтява само ако правителствата гарантират, че те са прозрачни и сдържани по отношение на рисковете, които те могат да поемат с парите на народа. Секторът е по-различен и защото колапсът на една финансова институция вреди не само на нейните акционери и служещи, но и на куп невинни хора.

Признаци, че Рейгъновата революция опасно е излязла от курса си, имаше още през миналото десетилетие. Ранно предупреждение за това беше азиатската финансова криза от 1997-1998 година.

Втори обезпокоителен знак бе растящият структурен дефицит на САЩ. Китай и много други страни започнаха да купуват американски долари след 1997-ма година като част от целенасочена стратегия да държат своите валути под стойността им, за да осигурят непрекъсната работа на заводите си и да се пазят от финансови шокове. Това бе добре дошло за Америка след 11 септември; то значеше, че можем едновременно да съкратим данъците, да подхраним едно прахосническо потребление, да финансираме две скъпоструващи войни и да не се занимаваме с фискалния дефицит. Ясно беше, че главозамайващият и постоянно растящ търговски дефицит ще стане в един момент неудържим. Падащият американски долар е индикация, че ние сме стигнали този момент. Ясно е, противно на Чейни, че дефицитите представляват проблем.

Дори у дома, обратната страна на дерегулацията беше добре видима още преди колапса на Уолстрийт. В Калифорния цените на електричеството се изплъзнаха от контрол през 2000-2001 г. в резултат на дерегулацията на държавния енергиен пазар, което безскрупулни компании като Енрон използуваха в своя изгода.

През отминалото десетилетие в САЩ нарастваше неравенството - печалбите от икономическия растеж преминаваха в ръцете на по-заможните и по-добре образованите американци, докато доходите на хората от средната класа стагнираха. И накрая, нескопосаната окупация на Ирак и действията след урагана Катрина изнесоха на показ всеобщата слабост на публичния сектор – резултат от десетилетия недофинансиране и от ниския престиж на държавните чиновници.

Другият критикуван елемент в т. нар. американска марка е демокрацията и желанието на САЩ да подкрепят други демокрации по света. През изминалия век тази идеалистична черта в американската външна политика бе константна величина, като се започне от Лигата на нациите на Удроу Уилсън, мине се през четирите свободи на Рузвелт и се стигне до призива на Рейгън ‛Разрушете тази стена“, отправен към Михаил Горбачов.

Пропагандирането на демокрацията – посредством дипломация, помощ за граждански обществени организации, свобода на словото и други подобни – никога не е било оспорвано. Понастоящем проблемът е, че понеже използва демокрацията за да оправдае войната в Ирак, за много хора по света администрацията на Буш употребява ‛демокрация“ като кодова дума за военна интервенция и за смяна на режими. (Хаосът, последвал войната в Ирак, изобщо не спомага за укрепване на имиджа на демокрацията). Не ни вярват особено, когато се борим за ‛задачите на свободата“.

Американският модел бе сериозно опорочен от администрацията на Буш и, по-конкретно, от използваните от нея мъчения. След 11 септември американците доказаха, че са готови да предадат конституционните гаранции в името на сигурността. За много неамериканци Гуантанамо и затворникът с качулка от Абу Граиб се превърнаха в новия символ на Америка на мястото на Статуята на свободата.

Вече няма значение кой ще спечели президентските избори, защото започна промяната в новия цикъл на американската и световната политика. По всяка вероятност демократите ще разширят мнозинството си в Конгреса и в Сената. Колкото повече средният американец усеща последиците от погрома на Уолстрийт, толкова повече расте гнева му. Веднага се появи консенсус около идеята, че е необходимо много от сферите на икономиката да бъдат пререгулирани.

Като цяло САЩ вече няма да се радват на позицията си на хегемон, която заемаха до момента - и това се видя още по време на руската инвазия в Грузия на 7 август. Америка ще има по-малки възможности да моделира световната икономика посредством търговски договори и организации като МВФ и Световната банка. Не на последно място, в много части на света американските идеи, съвети и дори помощи няма да бъдат приемани с такава охота, с каквато са приветствани днес.

Американското влияние може и ще бъде възстановено. Днес целят свят се готви да понесе забавянето на икономическия растеж, но въобще не е сигурно, че китайският или руският модел ще успеят да се справят по-добре от американския. САЩ се възстановиха от сериозни кризи през 30-те и 70-те години, благодарение на приспособимостта на системата си и на устойчивостта на народа си.

Трябва да признаем, че новото ни възстановяване зависи от способността ни да извършваме фундаментални промени. Първо, трябва да се освободим от ограничителните мерки от ерата на Рейгън, засегнали данъците и регулацията. Намаляването на данъците е добра идея, но сама по себе си тя не е достатъчна, за да стимулира икономическия ръст и не се самофинансира автоматично; като се има предвид нашата дългосрочна данъчна ситуация, на американците ще трябва да се каже честно, че те сами трябва да финансират пътя си към бъдещето. Както вече видяхме, дерегулацията или провалът на регулаторите в справянето с бързо променящите се пазари, може да ни струва ужасно скъпо. Целият американски публичен сектор – който не се финансира достатъчно, работи непрофесионално и е деморализиран - трябва да бъде преизграден. Има няколко задачи, които само правителството може да изпълни.

Започвайки тези промени ние, разбира се, рискуваме и да извършим корекции и там, където не трябва. Финансовите институции трябва да бъдат строго контролирани, но не е ясно дали това важи и за останалите сектори от икономиката. Свободната търговия остава мощен катализатор на икономическия ръст, както и инструмент на американската дипломация. Вместо да защитаваме съществуващите работни места на онези, които са подложени най-силно на влиянието на променящите се условия в света, ние трябва да им осигуряваме по-голяма подкрепа. Намаляването на данъците не води автоматично до просперитет, но до него не водят и необмислените социални разходи. Днешните извънредни мерки и дългосрочният спад на долара са предупреждения, че инфлацията ще бъде сериозен проблем в бъдеще. Една безотговорната данъчна политика би задълбочила този проблем.

Днес извън Америка малцина биха чули съвет от нас. И все пак, за някои би било полезно да възприемат определени елементи от модела на Рейгън. Не финансово-пазарната дерегулация, разбира се. Но в континентална Европа работниците все още се наслаждават на дълги отпуски, къси работни седмици, обезпечаване на работното място и още куп социални придобивки, които намаляват продуктивността им и не са финансово изгодни.

Но най-голямата промяна, която трябва да направим, засяга нашата политика. Революцията на Рейгън сложи край на 50-годишното доминиране на либералите и демократите в американската политика и даде шанс на различни подходи за справяне с проблемите на своето време. Но с годините свежите идеи се втвърдиха и се превърнаха в древни догми. Качеството на политическия дебат се промени и загрубя, защитниците на теснопартийни интереси оспорват не само идеите, но и мотивите на опонентите си. Всичко това усложнява процеса на адаптация към новата и сложна реалност, с която се сблъскваме. Така че, основния въпрос пред американския модел ще бъде способен ли е той да се възстанови за пореден път? За да имаш добър имидж (тук ще цитирам един от кандидатите за президент), не е необходимо да мажеш с червило устните на прасето. Необходимо е да притежаваш точния продукт за точния клиент. Американската демокрация си създаде работа точно като за себе си.

Нюзуик, 4 октомври 2008
още от автора
Проф. Франсиc Фукуяма преподава международна политическа икономика в университета ‛Джонс Хопкинс‛.


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”