Думи срещу думи ( литература), брой 35 (2783), 17 октомври 2008" /> Култура :: Наблюдатели :: Нима нищо повече?
Български  |  English

Нима нищо повече?

Четвъртата стихосбирка на Красимир Симеонов представлява явление, каквото сякаш отвикнахме да очакваме от нашите нови поети: тя доказва способността на своя автор да се развива. Най-лесно го забелязваме в онези пет-шест стихотворения, които са препечатани от втората и третата книга. Не само заглавията са други, процесът на преработване показва ясна тенденция към опростяване на стила, към изчистване на смисъла от наносите на декоративните фрази и претенциозните мисли. Цялата книга е стегната, лаконична и въздейства някак „еднократно‛, като един цялостен и вътрешно монолитен текст. Малкият обем изглежда част от общия замисъл да се създаде поезия, която да не говори много, но да казва всичко онова, което авторът може да каже на другите хора. Няма поетически труфила, няма хитрости. Постмодерните игри са останали някъде далече, в шумното детство на най-новата ни поезия. Трябва да призная, че малко ми липсват парадоксалните финални обрати, които предизвикваха интелигентните читатели на предходните книги. Липсва ми също така разнообразието на сюжетите, проблясъкът на ироничното отношение. Но това наистина е различна книга, която залага на друг тип взаимоотношения между автора и неговия читател. Най-лесно можем да го определим като ти-отношение: кротък и безхитростен разговор за обикновените неща, от които е изграден животът. Разбира се, в тази обикновеност се крие „хитростта‛ на добре овладян литературен похват. Настроението, което доминира и „събира‛ отделните парчета в цялостен текст, е приглушената поетизирана тъга по нетрайността и убегливия смисъл на човешкото съществуване. Тук, естествено, всеки би си помислил за Далчев; може би всяка епоха има нужда да изкаже наново онази неудовлетвореност на разума от самия себе си, която често е самата потребност да се пише поезия.

Стихотворенията от книгата на Красимир Симеонов непрекъснато изговарят диалектиката на две не/възможности: да бъдеш себе си и да нямаш себе си. Уморената, приглушена тъга идва от намирането на едно средно решение, на една средна екзистенциална позиция, в която човек може да бъде себе си, като се откаже от Себе си.

Смущава ме обаче заглавието на книгата. Не защото не е добре измислено, а по-скоро обратното, защото има силен финализиращ ефект, прилича донякъде на завет или на сбогуване. Но нали ще дойде време за петата стихосбирка? Е, смущава ме и цената на книгата. Вярно, че е красиво и стилно оформена, с хубави печат и хартия, но все пак осем лева за шейсет странички представлява бутиково издание, а това направо подрива идеята за ти-общуване с интелигентния читател, чиято заплата, уви, не расте със скоростта на инфлацията. За да останем обаче с добро настроение, ще подаря поне първото стихотворение на онези читатели, които ще решат да си платят парното, вместо да четат поезия на студено.



Няма тайни

Искам да мисля за неща,
за които не може да се мисли.
Да стигна до места,
до които не може да се стигне.
Да понеса онова,
което не може да се понесе.
И когато отида там,
откъдето няма връщане,
да се събудя от съня,
от който няма събуждане.
още от автора


Красимир Симеонов. "Нищо повече". Издателство Жанет 45, Пловдив, 2008
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”