Български  |  English

Триумфиращото дясно?

В търсене на четвъртия път: "новото ляво" и "новото дясно" в Европейския Съюз бе темата на международна конференция, провела се на 20 и 21 септември в Центъра за култура и дебат ‛Червената къща“. Тя бе организирана от Центъра за либерални стратегии и Центъра за съвременна култура в Барселона, съвместно с проект “Отворен век“ на Централноевропейския университет в Будапеща и с подкрепата на институт ‛Отворено общество“ - София.

Сред участниците в конференцията имаше политически съветник (Арбян Мазнику от Албания), университетски преподаватели (проф. Ивайло Дичев от Софийския университет; Андреа Романо от университета ‛Тор Вергата“ в Рим; проф. Игнасио Санчес-Куенка от университета ‛Комплутенсе“ в Мадрид; проф. Соли Озел от универитета ‛Билги“ в Истанбул; Ян-Вернер Мюлер от Принстънския университет), журналисти (Марина Валенсисе от Il Foglio; Славомир Сираковски, основател и главен редактор на полското списание ‛Политическа критика“), действащи политици (Светослав Малинов от ДСБ, Денис Макшейн, депутат от Лейбъристката партия), оттеглили се от политиката (бившият министър на външните работи на Румъния проф. Андрей Плешу и бившият депутат от унгарската либерална партия Гаспар Миклош Тамаш), както и изкушени от чистата политическа наука (Александър Смолар от варшавската фондация „Стефан Батори“; Ернст Хилебранд от парижкото бюро на Фондация „Фридрих Еберт“; Дейвид Рийф от нюйоркския институт за световна политика). Модератор на конференцията, разделена на четири панела: ‛Лявото и дясното преди 1989“, ‛Лявото след 1989“, ‛Дясното след 1989“ и ‛Новото ляво и новото дясно“, бе Иван Кръстев от Център за либерални стратегии. Основните изказвания по всяка една от темите бяха кратки, последвани от множество коментари, размисли на глас, отворени въпроси.

*

Още при първия панел участниците оспориха 1989 като времева граница, след която лявото и дясното се променят. (Самите организатори на конференцията бяха вдъхновени от статиите ‛Какво е ляво?“ и ‛Какво е дясно?“, публикувани през 1992 в The Times Literary Supplement и лансиращи тезата, че краят на историческия проект на лявото е настъпил с края на Студената война, когато е и изчезнал историческият враг на дясното.) Някои от несъгласните с 1989 посочиха, че лявото се е променило след 1968 (тук имаше спор дали Пражката пролет е били културен или икономически проект), а дясното – през 70-те и началото на 80-те години на ХХ век с появата на политици като Маргарет Тачър и Роналд Рейгън.

Повечето от участниците се съгласиха с мнението на Андрей Плешу, че преди 1989 в страните от социалистическия лагер е трудно да се говори за реално разграничение между ляво и дясно. ‛Режимът на Чаушеску не беше нито ляв, нито десен,“ аргументира се Плешу. Александър Смолар от Полша разказа, че преди 1989 в родината му имало много консерватори, но на тях не се давал достъп до публичното пространство. Ивайло Дичев застъпи тезата, че по време на комунизма партийните лидери силно се интересували от общественото мнение (правели социологически проучвания, използвали ДС), което моделирало предварително образа им. Предвид това обстоятелство, управлението на страната приличало по-скоро на ръководене на фирма, отколкото на държава. Като друга особеност в периода преди 1989 Дичев посочи ролята на привилегированите елити. След падането на режима обаче тяхната роля на ‛културтрегери“, пренасящи видяното на Запад, най-вече от САЩ в България, се променила и била иззета от медиите. В новата обстановка след 1989 онова, което напълно изчезнало, било страхът от национализация, добави Иван Кръстев.

По отношение на новите реалности след 1989 сред участниците имаше пълно единодушие по въпроса за липсата на идеи.

Ернст Хилебранд от парижкото бюро на Фондация ‛Фридрих Еберт“ говори за слабата европейска левица. Той посочи, че в много европейски страни социалдемократическите партии (център-ляво) мощно губят влияние. Вече е очевидно, че е настъпил краят на политико-идеологическия цикъл, известен още като проекта на ‛третия път“, който направи възможно социалдемократическите партии да бъдат доминираща власт в Европа през втората половина на 90-те. ‛Третият път“ е комбинация от умерена неолиберална политика в сферата на икономиката и данъците, от силна роля на държавата в социалната сфера, от либерално отношение спрямо въпросите на културата, обясни Хилебранд. Социалдемократическите партии, следващи ‛третия път“, успяха да убедят новата средна класа след 1989, че са ефективни капиталистически мениджъри. Освен това, допълни Хилебранд, следващите ‛третия път“ превръщат образованието в приоритет, смятайки, че като инвестират в него, се справят с безработицата. Към днешна дата обаче ‛третият път“ преминава през много препятствия: глобализацията и разрастването на ЕС се отразяват негативно на икономиката; вследствие на това социалдемократическите правителства не успяват да изпълнят обещанието си, че европейската интеграция ще е само от полза на отделните граждани; ‛образователната революция“ претърпява крах. Британското правителство е изчислило, че до 2010 за 80% от работните места няма да бъде необходимо висше образование; появява се нов проблем – имиграцията, за която години наред лявото не желае да говори; освен това социалдемократическите партии в по-голямата си част не успяват да разберат новите ценности, които в последно време се появяват в Западните общества. В резултат на всички тези нови препятствия-проблеми социалдемократическите партии загубват връзката си с потенциалните избиратели, които биват примамени от десни популистки движения. Според Хилебранд подобни политически формирования има във Франция, Италия, Австрия, Белгия, Дания, Холандия и Швейцария. За да излязат от кризата, социалдемократите ще трябва да изработят нов политико-идеологически проект, който да е ‛ляв“ по социалните въпроси, но десен спрямо проблемите на културата и идентичността. Хилебранд обясни и че разликата във визиите на новото дясно и ляво е в бъдещата роля на държавата и по-конкретно в нейните ангажименти да предоставя социални и обществени услуги и да създава условия за индивидуален и колективен живот в неравностойни общества. Политологът уточни, че в момент на несигурност по-приемлива е идеята за силната държава, тъй като алтернативата е система, в която обществените услуги са разпределени между благотворителни и търговски организации.

Проф. Игнасио Санчес-Куенка от Мадрид застъпи интересната теза, че в Испания онези леви, които изведнъж са започнали да клонят към дясното, използват за алиби тероризма. Той добави, че в последно време членовете на ЕТА извършват все по-малко убийства, но въпреки това много журналисти, интелектуалци и писатели издигат глас и призовават към '“съпротива“. Така много изявени представители на интелигенцията използват войната срещу тероризма, за да прегърнат консервативни, дори в известна степен реакционни идеи.

Арбян Мазнику, който говори за лявото след 1989 в Албания, отбеляза, че то се различава от това в Европа, тъй като най-вече е обогатило ценностите и младите вече имат възможност да се стремят да постигнат нещо повече от своите родители. В този смисъл Иван Кръстев коментира, че след 1989 връзката между икономика и политика е станала по-силна. Това донякъде обяснява и защо в политическия процес, а най-вече по време на избори, основните играчи искат от своите симпатизанти не участие, а мобилизация. Тук Кръстев даде пример с Барак Обама, който през август постави нов рекорд в набирането на дарения. Сумата от 66 млн. долара бе най-високата, събирана някога в рамките на един месец от предизборна кампания в САЩ.

‛Свидетели сме на своеобразна модерна дифузия на дясното и лявото“, обяви Марина Валенсисе (журналист от ‛Il Foglio“) в изложението си при откриването на панела, посветен на дясното след 1989. Тя посочи, че днес дясното е заело много от ценностите на лявото, но също така и лявото е ‛откраднало“ част от идеите на дясното. Това, което е интересно да се отбележи за случилото се след 1989, година, възприемана като бележеща промяна за отношението ляво-дясно, е, че противно на очакванията, не комунизмът се оказа неизбежното бъдеще на демокрацията, а демокрацията и пазарът - бъдещото на комунизма. Така без особени проблеми стана възможно Тони Блеър да наследи Маргарет Тачър в нейната икономическа и социална политика. В същото време човекът, който олицетворява новото дясно в Европа - Никола Саркози – без предубеждения черпи от реториката на левицата. Според Валенсисе Саркози като истинско ‛политическо животно“ се стреми да върне политиката на обществената сцена и да възстанови нейната централна, ключова роля в обществото: за политиката трябва да се говори и тя трябва да се дискутира усилено. Обществото страда не защото политиката е твърде много, а защото е твърде малко. Саркози се стреми да възобнови дясното, като го политизира. В това отношение, посочи Валенсисе, е показателна и ситуацията в Италия, където е настъпил краят на търсенето на компромис и е дошло времето на ясните политически решения и поемане на отговорност.

На свой ред в своето изказване проф. Соли Йозел от Истанбулския университет «Билги» отбеляза, че краят на Студената война е провокирал и промяна на реториката и инструментите на лявото и дясното. Така например в момента сме свидетели на едно атавистично надигане на радикалната десница в Европа – политически феномен, за който се смяташе, че е изживял времето си. Характерно за дясното е, че на икономическо ниво подкрепя глобалната икономика, но едновременно с това разчита на националната политическа подкрепа. В този смисъл задълбочаването на интеграцията на ЕС, както и атентатите от 11 септември, оказват непосредствено влияние върху развитието на дясното.

Относно Турция проф. Йозел отбеляза, че дясноцентристките партии в страната се намират в колапс, което води до появата на нови политически актьори в десния спектър, а именно - до новата социално-консервативна десница. Характерно за тази нова десница е желанието й да провежда икономическа политика, която е пазарно ориентирана и насочена към икономическо сътрудничество с ЕС, но в същото време използва консервативна и религиозна реторика, адресирана към избирателите. Що се отнася до състоянието на лявото в Турция, то бе определено от лектора като намиращо се в идейна и организационна кома. Така, според Йозел, политическата ситуация в страната би могла да бъде определена като ‛competing authoritarianism“ (конкурираща се авторитарност) – ситуация, при която управляващите са избрани въз основа на свободни избори и управляват легитимно, а в същото време опозицията е силно разединена и неспособна реално да участва в политическата борба.

За невъзможността да се постигне обективен разказ за лявото и дясното говори Светослав Малинов, депутат от ДСБ и преподавател по Теория на политиката в Софийския университет. По думите му този разказ винаги ще бъде разказ за лявото или дясното от позиция на лявото или дясното. Затова той предложи на аудиторията потенциален разказ за дясното от позицията на дясното. Според този разказ, с настъпването на края на историята дясното триумфира. Този край е това, към което се е стремяло дясното, то е спечелило Студената война и сега властва в свят, управляван от десни политици и идеи. Самата идея за обединена Европа има своите корени и аргументи в идеологията и историята на дясното. Обединена Европа е по своето естество десен политически проект и е станала възможна само на основата на споделени ценности – ценности, които по своята природа са десни.

Виждането, че дясното е вече изключително прагматично и търси личности, които да заместят социо-икономическите дебати, характерни за изминалия век, бе изказано от Ян-Вернер Мюлер от Принстънския университет. В подкрепа на своята позиция той посочи, че лицата, които понастоящем олицетворяват европейската десница - Никола Саркози, Силвио Берлускони, Ангела Меркел, са хора, които притежават харизма и с това свое качество са привлекателни за избирателите. По отношение на десницата и нейното състояние след 1989, Мюлер предложи намирането на отговор на два въпроса: защо не се състоя реваншът на християндемокрацията в източна Европа след рухването на комунизма и защо все още няма разделение в обществата в Европа по отношение на тяхното определение спрямо исляма.

Иван Кръстев от Центъра за Либерални Стратегии определи ситуацията ляво-дясно след края на Студената война като парадоксална: лявото е все по-оптимистично и жизнено, а дясното е песимистично и уплашено. Този страх от бъдещето парализира дясното и то генерира не нови идеи, а страхове. Така, дори когато управлява, дясното се държи, сякаш е в опозиция – то не е триумфиращо. В този смисъл дясното вижда и очаква глобализацията, но в същото време е уплашено от нейните последствия.

Някои от участниците обаче коментираха, че глобализацията е процес, от който печели дясното. Налагащият се модел на управление е този на демократичната държава, на пазарната икономика, на разума и науката – и всичко това е продукт на Запада. Не толкова оптимистичен бе тонът на унгареца Гаспар Миклош Тамаш, според когото глобалният капитал не проправя пътища. Той ограничава експлоатацията на слабите в междуличностни отношения, изключвайки намесата на правителство или на какъвто и да е друг ръководен орган. В качеството си на преподавател по философия Тамаш застъпва тезата, че бунтарски настроените хора изучават именно тази наука, тъй като тя олицетворява идеята, че нещата не са такива, каквито изглеждат. Днес обаче Тамаш ясно си дава сметка, че в сила е концепцията на Ги Дебор, изложена в ‛Обществото на спектакъла“.

Може би, запознати с отрицателното отношение на Тамаш към спектакуларните събития, организаторите на международната конференция бяха ограничили достъпа, предоставяйки покани само на силно изкушени от темата. От друга страна, участниците в конференцията, които сякаш жонглираха помежду си с години и имена от близката политическа история, биха били разбираеми за малцина от представителите на българския политически елит – като присъствалите в публиката Николай Михайлов от ДСБ и Николай Младенов, евродепутат от ГЕРБ.

Но дали можем да им се сърдим? ‛Левите са спрели да мислят“, оправдава ги сякаш Тамаш, след което поставя и първия знак на ‛четвъртия път“: ‛Най-революционното дело днес е мисленето“.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”