Български  |  English

Анонимността онлайн

В края на лятото спря да работи български сайт с анонимни публикации. Беше обявено, че на сайта е имало клевети и елементи на класифицирана информация. По повод на историята със спрения сайт прочетохме, че ще започне обсъждане на необходимостта от анонимни сайтове, но скоро историята получи други развития, които почти напълно изместиха темата за анонимността.

Логическият център на събитията се оказва ефективността на българските служби за сигурност и проблематичните отношения между различни легални и нелегални властови центрове офлайн. Проблемът е в това, че от турбуленциите офлайн пострада и вестоносецът: беше извършено тежко престъпление (опит за убийство, според прокуратурата) срещу автор, за когото се твърди, че е свързан със спрения сайт. Тепърва ще се изяснява какво точно се случва. Все пак проблемът за анонимността беше предложен за обсъждане и стои в обществения дневен ред. Но стои ли в действителност?

Анонимно и неанонимно. Свободата на словото е право на всеки, като изразяването може да бъде в какъвто и да е вид, в каквато и да е форма. Всеки може да говори анонимно или под псевдоним, в България има изрична законова разпоредба в този смисъл. Със сигурност има категории хора, които имат по-голямо основание да избират анонимността. Това са хората, които разследват и разкриват закононарушения, критиците на официалното статукво на политическо или корпоративно равнище, политическите дисиденти, инакомислещите, държавните служители, които сигнализират за нарушения, корупция или неефективност на механизмите, по които функционира властта. Това могат да бъдат жертви на насилие или в риск, дори хора, чийто живот е реално заплашен – кой може да им отнеме правото да остават анонимни или да предпочетат полуанонимността на използването на псевдоними? Словото на разследващи журналисти или критичните гласове на политическата опозиция са значими за здравето и развитието на обществото – да напомним само, че фигури като Бенджамин Франклин цял живот са публикували произведения анонимно или под псевдоним.

От свободата на анонимното слово в демократичното общество могат да се възползват и хора, които нарушават закона, например разпространяват предвидени от закона тайни, подготвят терористични актове или засягат доброто име на другите. Да, анонимното слово може да наруши закона – но рискът присъства и при неанонимното слово. Статистически, вероятността нарушения на закона да се осъществяват чрез неанонимно слово едва ли е по-малка. От друга страна, една законова забрана да се говори анонимно би засегнала предимно хора, които не са извършили и сигурно никога няма да извършат престъпление.

Като взема предвид тези и други подобни съображения, конституционният законодател защитава еднакво анонимното и неанонимното слово. Когато чрез неанонимно слово се нарушава законът, лицето носи отговорност. Точно така и анонимно говорещият носи отговорност, ако нарушава закона. Това е въпрос на равна мярка и равно третиране, на еднакви стандарти към словото, независимо дали е анонимно или не.

В българския медиен закон изрично се предвижда, че журналистите могат да включват в новинарските си емисии информация от анонимен източник, но трябва изрично да посочат това с цел аудиторията да бъде известена за непроверения характер на съобщението. Правилото се отнася както за правото на журналиста да огласява информация от неизвестен източник, така и за правото да огласява информация от известен нему източник, който обаче „е пожелал да остане анонимен“ за широката аудитория.

Анонимното слово е защитавано в съдебната практика, „дори когато то е неумерено“. Върховният съд на САЩ в решението по делото McIntyre v. Ohio Elections Commission обсъжда въпроса дали разпространението на анонимна литература е защитено според Конституцията и се произнася положително.

Анонимност онлайн. Във времето на интернет многократно се увеличават случаите на анонимно публикуване онлайн. Това е още по–характерно сега, когато от така наречения read-only web се преминава към read – write web или web 2.0, в който приложенията насърчават интерактивността, а потребителите на мрежата имат все повече инструменти да създават и публикуват съдържание. Няма пречка това да става анонимно, в съдебната практика е признато, че „свободният обмен на идеи в интернет в голяма степен се насърчава от възможността да се говори анонимно“. В първото в САЩ решение относно анонимността онлайн - Doe v. Cahill - съдът заключава, че «анонимното слово в блогове и чатове понякога може да стане модерният еквивалент на политическите памфлети, а това е славна американска традиция за изразяване на съгласия и несъгласия». Да, анонимното слово може да има и неприятни последици, но «нашето общество придава по-голямо значение на свободата на словото като ценност, отколкото на опасностите от злоупотреба с нея».

Разбира се, защитата на възможността за анонимност онлайн не означава налагане на модел на масовото анонимно говорене. Напротив, в отвореното общество се утвърждава откритото заявяване и защитаване на идеи и позиции. В електронните версии на най-утвърдените световни издания е прието, че откритостта и прозрачността са необходими за авторите (освен ако работят в специфични условия на риск). Особено когато авторът има изградена идентичност офлайн, а и по принцип, неанонимното говорене допринася за доверието към изданието, а авторите показват, че са готови да носят отговорност за публикациите си. Но това е друг разговор: не упражнявам правото на анонимност, което обаче суверенно притежавам.

Отговорност и анонимност онлайн. Анонимното слово не е безотговорно. То не е по-защитено от словото с известен автор: анонимността не е ценност, която е поставена над закона. Практическият въпрос пред правото – и той е различен от идеята да се забранява анонимността – е в кои случаи и как да се допуска ефективно идентифициране на анонимния извършител, за да може той на общо основание да носи отговорност пред конституцията и законите.

Съдебната практика търси баланса между анонимността и отговорността онлайн. Първото известно дело за отговорност при анонимно слово в Европа е британското Totalise Plc v Motley Fool. Съдът намира, че разкриването на самоличността е необходимо за нуждите на правосъдието и наказването. „Свободата на словото не значи, че ако някой е извършил престъпление или пречи на правосъдието, може да очаква съдът да направи нещо друго, освен да изиска това лице да понесе отговорността за извършеното.“

Разследванията срещу неизвестен („John Doe“) срещат затруднения, защото, макар мрежата да е прозрачна и в нея да остават множество цифрови следи, напоследък се предлагат все повече средства за запазване на самоличността. За сметка на това правителствата продължават да инвестират в инструменти и програми за достигане до лицето, което публикува, и разкриване на самоличността му. В рамките на международното сътрудничество за борба с тероризма се разработват технологии, които ефективно ще позволяват разкриване на извършители на престъпления в мрежата. Въпросът е тези технологии да не бъдат използвани за борба с политическата опозиция и с критичната функция на медиите онлайн.

Лична неприкосновеност и анонимност онлайн. Носителите на права на интелектуална собственост и организациите, които ги представляват, са най-активни в процесите за разкриване на самоличност на потребители на интернет. Съдебната практика за разкриване на самоличност онлайн е почти изцяло по искове за незаконно използване на защитени произведения онлайн или за клевета онлайн. Дори Съдът на Европейските общности се е занимавал с въпроса за разкриването на самоличността на потребители на мрежата във връзка с евентуална отговорност за пиратство по делото Promusicae v Telefónica и свързания с него въпрос, дали и кога доставчиците на интернет достъп са длъжни да съдействат на полицията за разкриването на самоличността на потребители на мрежата.

Promusicae е сдружение на производители и издатели на музика и аудиовизуални записи в Испания, което е поискало от съда да разпореди на телекомуникационния оператор Telefónica да разкрие самоличността и адреса на определени лица, на които той доставя услуги, свързани с достъп до интернет, и чийто IP адрес, дата и час на връзката са известни. Според Promusicae тези лица използват програмата KaZaA за обмен на данни по технология „peer to peer‛ („P2P‛) за достъп до звукозаписи в нарушение на правата на членовете на Promusicae. Съдът се произнася, че „държавите-членки на ЕС имат задължение да защитават тайната на електронните съобщения и изключения от този принцип се допускат само когато това е необходима, подходяща и пропорционална мярка в рамките на демократично общество.“ Според съда, в конкретния случай става дума за гражданско производство и разкриването не би било пропорционална мярка.

Накратко, самоличността може да бъде разкривана само за нуждите на криминално разследване. Въпросът тепърва ще става актуален, защото има инициативи в ЕС, които биха разширили рязко територията на деянията, за които ще се иска разкриване на самоличността.

Европейската комисия е подела инициатива за защита на творческото съдържание онлайн и част от инициативата е да се засилят мерките за борба с пиратството онлайн. Има идея, реализирана в известна степен във Франция, доставчиците на интернет достъп да съдействат на полицията за разкриване на анонимни нарушители онлайн, а при продължаващи нарушения да се стига до отнемане на интернет достъпа.

Друга инициатива, която би стеснила полето на личната неприкосновеност онлайн и е на път да се реализира, е криминализирането на нарушенията срещу интелектуалната собственост в ЕС чрез нова директива (означавана като IPRED2), в момента в процес на обсъждане. В съответствие с решението Promusicae, ако директивата бъде приета, носителите на права ще имат правото да искат разкриване на самоличността на анонимни извършители на криминализираните действия.

Две финални наблюдения. Европейският съюз обяви 2008 за година на медийната грамотност. Това е подход, който заслужава пълна подкрепа. Ограничаването на незаконното съдържание онлайн следва да става главно чрез образование и повишаване на информираността и културата, а не чрез рестрикции и санкции. Анонимността онлайн е част от проблематиката на комуникационните права, които трябва да се познават добре.

Кризите офлайн в едно общество като българското стимулират критичното говорене, включително критичното говорене в демократичното пространство на глобалната мрежа. Стоварването на вината за проблеми офлайн върху говоренето онлайн не е елемент от решаването на проблемите, а нов проблем.
още от автора
Нели Огнянова е експерт по медийно право, доктор по право (1985), доктор на политическите науки (2006) и доцент в СУ «Св. Климент Охридски». Преподава европейско медийно право и информационна политика на ЕС.


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”