Косъмче от четка (изкуство), брой 33 (2781), 03 октомври 2008" /> Култура :: Наблюдатели :: Живописни пейзажи в ARC Projects
Български  |  English

Живописни пейзажи в ARC Projects

Милена Путник рисува пейзажи, рисува града. Но нейната живопис съвсем не представя града по онзи социален и проблематичен начин, който очакваме. Картините й по-скоро регистрират състояние – нейното лично, това на ежедневната й среда или на непознати места. Субектът в нейното изкуство често се изплъзва – не е ясно дали това е художничката или самият пейзаж.

Милена Путник (р. 1976) живее в Белград и принадлежи на новото поколение балкански художници, които прокарват своите пътеки на европейската сцена през конкурсите, наградите, резидентните програми до кураторските проекти. Първата й изложба в България е удобен повод за сравнение между нейното изкуство и това на връстниците й тук, поне с тези, които все още правят изложби в България. Допирните точки са много. Милена Путник избира живописта за своя медия, ползва фотографията като изходен материал и т.н. Но като че ли най-важните сходства са това, че сръбската авторка е избрала една особена аполитична позиция в изкуството си, както мнозина от българските й колеги. И освен това, разбира се, и темата за града, която присъства най-често в репертоара и на българската артистична сцена.

Цикълът ‛И утре е ден“ на Милена Путник всъщност няма нищо общо с бъдещето. Това е едно разтеглено в отделни сцени настояще. Пейзажите й са уплътнени най-вече с меланхоия и носталгия. Въздействат като необичаен осъвременен вариант на импресионизма.

Гледната точка в тях е винаги някъде от скритото, иззад дърветата, през прозореца на апартамента или на колата. Сякаш художничката е таен воайор в града и предпочита сенчестите клони, високия хоризонт, изобщо някаква защитна дистанция, за своите изследвания. Сред зеленината градът се вижда едва-едва под формата на отделни детайли. Така идиличният пейзаж от жилищен квартал се изчерпва от няколко силуета на паркирани коли под сянката, от климатика на съседите отсреща и проблясъци на прозорците им между листата.

Художничката ползва късове от ежедневието, които не забелязваме, гледки, които подминаваме с неохота и ги превръща в статична визия, носеща всички белези на съзерцанието. Тези фрагменти са буквално под носа ни всекидневно, те са фона на досадната инерция, на тревогите и на стреса, който ни съпътства. Дали този фон е безличен, грозен или пък обратно - неустоимо красив, няма никакво значение. Няма значение и за кой точно град говорим, все едно е. Важното е, че той е част от живота ни и преди всичко от живота на самата Милена.

Портретите на града, които Милена Путник прави, се различават значително от проблемните ситуации, които обичайно ни се поднасят, когато се заговори по тази тема. Тук няма дискриминация, няма агресивен капитализъм, няма ъндърграунд, няма камари с боклук, няма нечовешка архитектура. Или, ако ги има, те са някъде в ниското, под сянката, зад листата, в детайлите... Сръбската авторка се рее над проблемите като будистки монах, отдаден на медитация. Нейното пасивно наблюдение ги е покрило като с велатура, точно както неясният шубрак е покрил по-голямата част от иначе реалистичната визия в картините й.

Освен тази лирична живопис, в изложбата е включена и серия от фотографии – София от високо, самолети прелитат над паметника пред НДК, над познатите блокове, хора събират дърва в гората – отново кратки епизоди от средата около нас, но без ангажимент. Милена Путник не е подминала и панорамата от големия прозорец на галерията. В нейните ‛Обратни гледни точки“ идеята май е самият град да изглежда сякаш е обърнал поглед към прозорците.

Може би тук твърде много сме претръпнали към градската тема. Може би посланието на Милена Путник е прекалено деликатно и изисква подробно обговаряне. Но нейните работи като че ли са създадени и си остават най-вече в жанровата територия на пейзажа – почти монохромни, понякога по-експресивни по-често сухи. Действие няма, паркираните коли са най-интересният акцент, светещият градски неон е просто живописен елемент. Странно е да преоткриеш тези тривиални гледки в картина. Изглеждат като грешки в кадрирането, когато без да искаш се фокусираш върху някаква част от фона, докато на преден план се разиграва същинското действие.
още от автора


Милена Путник, И утре е ден, ARC Projects, 20 септември – 25 октомври 2008
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”