Български  |  English

Чудото Kansas

Сигурно е скучно, когато се пишат само суперлативи, но аз или трябва да си измисля нещо негативно, за да го назова, или да спомена съвсем дребните несъвършенства на един впечатляващ концерт. Вокалът и клавирист Стив Уолш явно очакваше познавачите на групата да не са много оптимистично настроени за възможностите на 57-годишния му глас (което в моя случай беше точно така), поради което дори когато не се налагаше, врещеше и взимаше невъзможни и неочаквани (поне за мен) височини. Можеше и по-кротко, музиката щеше да спечели от това. Но иначе наистина е изненадващо на какво ниво беше гласът му на тази възраст и след една толкова дълга кариера.

Звукът, както обикновено, имаше своите несъвършенства, в началото се чуваше главно цигулката, а от барабаните - предимно чинелите, но в хода на концерта нещата бяха коригирани.

И толкова за дребните несъвършенства. Оттук следват само суперлативи за представянето на едни от ветераните в прогресив и симфъни-рок музиката, съоснователи на стила заедно с не много други групи от това време, от които е достатъчно да споменем само „Йес“ и „Ръш“. Но „Канзас“ са различни, своеобразни, бележещи нови насоки на рока в началото на 70-те години. Цигулката придава допълнителен самобитен звук, прогресив-рокът изведнъж се оказа, че понякога може да звучи и като прогресив-поп; и че и най-сложните композиции могат да бъдат мелодични.

Всичко това посетителите го видяха на концерта на 23 юни в препълнената зала 1 на НДК. Невероятен синхрон при музицирането, точност и владеене на метрума, една свобода в изпълнението, която дава само инструменталното майсторство. Петима души на сцената на моменти звучаха като цял оркестър, толкова плътен беше саундът, който произвеждаха. Нямаше специални ефекти, хореография или ако щете, с омерзение казано – циркаджийски номера. Просто музика.

А „Канзас“ не ни спестиха нищо – от първите до последните албуми (освен песни от периода без Стив Уолш, което е разбираемо, но е жалко, защото и в тези албуми групата има забележителни композиции).

Преди да излязат на бис, бяха свирили едва час и петнайсет минути, но на мен ми се струваха поне като два часа. Съвсем не времето определя впечатлението, както знаем. Песни като Icarus, Song for America, He knew, Hold on и, разбира се, Dust in the wind звучаха по време на първата част, която бе последвана от бис, в който чухме Fight fire with fire и скандираната цяла вечер от феновете Carry on wayward son, от чието акапелно тригласие в началото на песента побиват тръпки, особено на живо.

В крайна сметка, поредният много добър концерт на група от 70-те или 80-те години, но този носеше един особен заряд на музикален перфекционизъм и непосредствена свързаност с публиката, което по някакъв начин го направи още по-специален.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”