Български  |  English

Корените са нозете

Притурките за литература и изкуства на "El País" ("Babelia"), "El Mundo" ("El Cultural") и "La Vanguardia" ("Cultura|s"): май


Нощ, по земята кръв, скупчени сиви хора крият лица пред насочените към тях дула на войнишки пушки, а посред ужасената им групичка мургав мъж в ослепително бяла риза е разперил ръце и чака, сякаш всичко това не го засяга: "Трети май" е една от най-драматичните и известни творби на Гоя. На 2 и 3 май преди 200 години с мадридското въстание срещу Наполеоновата армия започва Войната за независимост и с рядко изчерпателна изложба под наслов "Гоя през времената на войната" музеят "Прадо" почита тогавашните събития: изложените произведения са общо 65, събрани от галерии и частни колекции от цял свят.

Годишнина за отбелязване има и киното: френската Нова вълна навършва половин век – "Хубавият Серж" на Клод Шаброл от 1958 г. се смята за начало на стореното от "чувствителния, но борбен Трюфо, аналитичния и мисловен Ромер, влюбения и надменен Годар, винаги необичайния Ривет" (както ги определя критикът на El País Карлос Бойеро, според когото всеки режисьор с претенции за неконвенционалност от Новата вълна насетне има "двама бащи – един биологичен и един артистичен, Жан-Люк Годар"). Що се отнася до настоящето – сред най-акламираните премиери за месеца са "Александра" на Сокуров, "Преди дяволът да разбере, че си умрял" на Лъмет, "Нощна стража" на Грийнауей. В интервю за El Cultural от 29 май Франк Дарабонт обяснява същинския смисъл на четвъртата си поред екранизация по Стивън Кинг, "Мъглата": "Този филм се роди от гнева ми към администрацията на Буш. Няма двусмислици, няма клопки – историята е изцяло политическа и изцяло срещу нещата, които върши моето правителство. След нападенията срещу Ню Йорк религиозната десница спусна гъста мъгла над цялата нация, за да прикрие интересите си... А в мъглата хората можеха само да се страхуват – колкото по-малко знаеш, толкова повече се боиш..."

Най-приятната кино новина за май: "Проблемът с комарите и други истории" на Андрей Паунов печели голямата награда на петия международен фестивал за документално кино "Документа Мадрид". Най-особената кино новина: новият филм на Дейвид Мамет е посветен на жиу-жицуто и далечно вдъхновен от Куросава и "Момиче за милион долара". (През март Мамет публично направи остър идеологически завой вдясно с публикацията си във "Вилидж войс" "Защо вече не съм изкуфял либерал" и един детайл от нея заслужава отварянето на тази голяма скоба – подигравателният пример за възможно най-добра театрална критика, който Мамет измисля: "До снощи не знаех какво е театър. Моля, простете всичко, което съм писал досега. Когато прочетете това, аз вече ще съм мъртъв.") Интересно е, че единствената публикация за месеца, която явно копнее да подеме дебат, се занимава тъкмо с идеологията в изкуството. В "Има ли идеология културата?" преподавателката по литература Хуана Васкес (Babelia, 3 май) отговаря положително на въпроса от заглавието: културата не е асептична, а субективна и затова идеологически заредена, винаги по някакъв начин е обвързана с политическата конюнктура и неизбежно се проявява като критична и прогресивна.

Извън юбилеите, повечето интересни новини в испанския културен живот през май са свързани с книгите. Някои от най-любопитните премиери: "Изгледи от Прага" и "Сребърният лебед" на Джон Банвил, многообещаващият автобиографичен "Семеен роман" на Джон Ланчестър, сборник с разкази на Шел Аскилдсен, стихосбирка на Чарлз Симич или неокачествимият "Абсурдистан" на родения в Ленинград американец Гари Щейнгарт (черноглед, песимистичен, "истински маг на словото", El Cultural, 15 май). И малко статистика: от около 780 активни издателства в Испания, 30 прибират 63% от приходите от книги; за последните 15 години печалбите на издателите са се вдигнали с 63,6%; за една година в страната се издават около 12 000 детски заглавия, при среден тираж 5000 бройки...

В броя от 10 май на Babelia, точно над новината за открития наскоро Музей на писателя в град Мексико (20 кв.м. и над 400 първи издания, писма, фотографии, пишещи машини и пр. на Едгар Алън По, Борхес, Сарамагу и компания), Пабло Сантис, популярен аржентински романист, разказва за странния случай на една телевизионна програма, която изглежда обречена още при старта си: посветена е на качествената литература, излъчва се в полунощ в неделя, води я 63-годишният писател Хуан Састураин, неприпарвал преди това до телевизионно студио. Е, смайващото е, че това предаване на име "Да видиш, за да прочетеш", решено в хумористичен стил и с комиксови декори, така добре успява да нацели читателя у своите зрители, че през 2007 г. се изкачва по гледаемост на второ място в аржентинския ефир след "Биг Брадър".

Броевете на културните притурки към края на месеца са предчувствие за футбол (Европейското първенство) и книги (67-мият Мадридският книжен панаир започва на 30 май в парка "Ретиро"). Футболните анализатори групово поддържат тезата (която никой не се опитва да обори), че футболът е вид сплотяваща масите култура. Най-оригиналната формулировка – тази от заглавието на вече покойния Мануел Васкес Монталбан: "Футболът – религия в търсене на бог". Най-злободневната: "Идният месец ще се навърши година от един от най-паметните мачове на ХХІ век: националният отбор на Ирак, 11 герои, останали в легендата с прякора Месопотамските лъвове, би в Джакарта Саудитска Арабия с 1:0 и за пръв път спечели Купата на Азия. Сунити, шиити, туркомани и кюрди се изсипаха по улиците на Арбил, Мосул, Багдад и Басора напук на куршумите и гранатите, за да празнуват заедно първата си и единствена обща радост за толкова години война." (Луис Прадос, "Слава на месопотамските лъвове!", Babelia от 31 май)

Наближаването на панаира на книгата пък предизвиква разбор на разните литератури и най-вече на новата латиноамериканска проза, дело на писатели от ерата на интернета, на които "моделът на Томас Бернхард" е оказал по-голямо влияние, отколкото местният фолклор, и които подбиращи сюжети и контексти с лекотата, която осигуряват евтините самолетни линии и интернет. "Нашата традиция е цялата литература", твърди в Babelia колумбиецът Хуан Габриел Васкес, докато друг колумбиец, Сантяго Гамбоа, цитира испанеца Хуан Гойтисоло: "Корените на човека са нозете, а нозете винаги се движат". В същия брой един от най-интернационалните ерудити в обращение в момента, Алберто Мангел ("История на четенето"), изрежда 16 образцови латиноамерикански романа от епохата след т.нар. "бум": "Скъпи Диего, прегръща те Киела" на Елена Понятовска ("кратък и съвършен", за една от любовите на Диего Ривера); "Изкуствено дишане" на Рикардо Пиля (за Кафка и Хитлер); "Далечна звезда" на Рикардо Боланьо, "Одисеев синдром" на вече споменатия Сантяго Гамбоа, "Африканският бряг" на Родриго Рей Роса и така нататък.

Най-"своето" събитие в музикалния май: три вечери Веселина Кацарова и Александрина Пендачанска пеят в мадридския Театро Реал в "полусценична" версия на "Милосърдието на Тит" на Моцарт. Но най-щателно коментираното: успоредната премиера в барселонския театър Лисеу на операта "Смърт във Венеция" (1973) на Бенджамeн Бритън и на едноименния балет (2003) на американския хореограф Джон Ноймайер. Както новелата (1911) на "последния велик класик" Томас Ман, от която и двете произведения изхождат, така и прочутата екранизация (1971) на Лукино Висконти са припомнени, анализирани и съпоставени обстойно в Babelia и Cultura|s. У Ман и Бритън главният герой, увлеклият се неустоимо по непознат юноша, Густав Фон Ашенбах е писател, у Висконти е музикант, у Ноймайер – хореограф. Бритън е предвидил за момчето Тадзио роля без пеене, а партията на Фон Ашенбах е написал специално за тенора Питър Пиърс (негов сърдечен партньор в течение на 40 години). "Смърт във Венеция" е всичко, което ние с Питър сме защитавали цял живот", казва в едно писмо композиторът... В друго писмо синът на Томас, Голо Ман, убеждава Бритън да не се отказва от сценичната адаптация: "Татко често повтаряше, че ако някой път се прави музика към неговия "Доктор Фаустус", вие сте най-подходящият за целта композитор..."). За характеризираща Фон Ашенбах тема Висконти избира Малер, а Ноймайер – Бах (за Тадзио отрежда Вагнер). У всички отношението на Фон Ашенбах към Тадзио остава загатнато, само в балетната версия е "експлицитно (еротично) до крайност". В оперните роли на Фон Ашенбах и Тадзио са съответно Ханс Шьопфлин и Ули Кирш, в балетните – Лойд Ригинс и Едвин Ревазов.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”