Български  |  English

А ако сменим контекста?

След ирландското „не“ на Лисабонския договор, Европейският съюз предотврати прибързаното вземане на решения. Но изглежда, че вече има план: всички държави, които не са подписали договора, да бъдат принудени да го направят и така изолираната с отказа си Ирландия да се наложи да повтори референдума върху същия текст.

Планът, който иска да притисне Ирландия да организира втори референдум, изглежда има свой прецедент в историята на Съюза и не влиза в противоречие с неговите юридически норми. Не може да се отрече обаче, че това е малко унизително за самите ирландци (нима някой се осмели да поиска такова нещо от французите?) и че европейската демократична култура би пострадала от него. А и можем ли да си представим какво би правила Европа, ако Ирландия се заинати и още веднъж отговори с „не“?

Трябва да си даваме сметка, че европейците от XXI век се страхуват от бъдещето и нямат доверие в Европейския съюз. Те са уморени от неговите разширявания и смятат, че доста се е отдалечил от всекидневните им грижи, че е неспособен да отговори на актуалните проблеми. Стагнацията в развитието на повечето от страните-членки на ЕС, както и поскъпването на живота, също допринасят за като цяло мрачното настроение на европейските граждани: това е фундаментален фактор в европейския психологически климат.

В такъв климат големите визионерски проекти нямат шанс за успех. Проектът за конституция, както и Лисабонският договор, бяха тъкмо такива визионерски проекти и предполагаха климат на доверие и удовлетворение по отношение на ЕС. Трябва да признаем, че не такава е ситуацията днес. Мрачното психологическо състояние е голяма пречка за смели конституционни проекти.

Историците на конституционализма знаят добре, че конституциите са били обявявани или когато народът желае това, или съвсем изненадващо. Последните осем години не бяха в съзвучие с такъв „конституционен момент“ и всеки опит да се изненада общественото мнение не би имал никакъв шанс. Всички конституционни проекти се появяваха в лош момент. За да бъдат прокарани, трябваше да се обяснява на европейските граждани, че са спешно необходими реформи и че това не е възможно, без преди това самите граждани да са се помирили с Европа. Това помиряване така и не се случи. Последните сондажи на общественото мнение в много от европейските държави (в това число и във Франция) не са никак окуражителни.

Какво да се прави?

При последните три бягства от проблема Европейският съюз се обедини около идеята ирландците да бъдат накарани да гласуват отново. Наистина ли това е единственото възможно решение? А ако бъде последван съветът на Жан Моне и се потърси „смяна на контекста“, и се изработи нов план?

Безспорно всички национални правителства трябва да правят всичко, което е по силите им, за да бъде ратифициран договорът, който всички те вече са подписали. Обединеното кралство даде пример и би трябвало останалите седем държави да направят същото. Те са длъжни да го сторят, Виенската конвенция относно договорите го казва експлицитно. Тогава Съветът на Европа ще трябва да проучи ситуацията и да реши какво трябва да се направи. Тъй като повечето от страните и техните граждани са одобрили договора, Съветът може по съвсем легитимен път да действа в синхрон с Комисията и Парламента, за да направи всичко, което не би изисквало промяна на договорите.

Така Съветът би могъл да вземе решение представителят на ЕС по външна политика да се заеме за постоянно с ръководството на външните работи и да поеме отговорността за външната политика, както и с ръководството на една „служба за външно действие“. Ето го министърът на външните работи – името на длъжността тук няма значение – от когото Съюзът толкова се нуждае.

По същия начин нищо не пречи на Съвета на Европа да вземе решение президентът на Комисията да ръководи събранията на Съвета. Той би могъл да представлява европейските институции, без да бъде официален представител на ЕС за външния свят.

Съветът на Европа би могъл да предложи на Парламента да поеме отговорността за правото на обща законодателна инициатива (за която са нужни един милион подписа). Също така, самият Европейски парламент би могъл да вземе необходимите мерки за засилване на сътрудничеството с националните парламенти при изработването на европейско законодателство. Разширяването на правата и прерогативите на Европейския парламент би могло да се направи с (единодушно) решение на Съвета.

Давам само няколко примера, в които не е необходимо прибягване до нов договор. Но има и промени, които не могат да се въведат без договор. На първо място, това засяга системата на гласуване. В името на здравето на ЕС спешно трябва да се изостави принципът на единодушие, чието функциониране твърде много напомня liberum veto в Полша, което доведе страната ми до катастрофата в края на XVIII век. Необходимо е също приетата в Ница равновесна система на гласуване да се замени с двойно мажоритарен вот (за държави и за граждани).

Това, което не може да се реализира на базата на съществуващите договори, може да бъде подложено на общо допитване в рамките на Европейския съюз, което да бъде организирано във всичките страни-членки. Едни-два конкретни въпроса, засягащи европейската система на гласуване, една информационна кампания по темата, един общоевропейски дебат върху проблема - и европейските граждани ще бъдат закарани до урните (това би могло да се направи по същото време, когато се състоят и следващите избори за Европейски парламент). След такова запитване Съветът и Парламентът ще разберат какво трябва да направят.

Европа трябва да открие своя собствена политическа посока, тя трябва да може да говори на един-единствен глас, да е способна да формулира и да реализира политики на солидарност. Договорът би могъл да даде тази възможност и в същото време би бил един забележителен скок напред. Трите последователни „не“-та на Франция, Холандия и Ирландия показват разногласие между европейските институции и гражданите.

В демократичните общества няма нужда институциите да бъдат обичани, но е нужно те да бъдат ефикасни и легитимни и да будят доверие. Нека се вслушаме в посланието на Сен-Симон: „Обединена може да бъде само Европа на гражданите.“ За да се отговори на изискването „да бъдем Европейци“, трябва да се даде възможност на европейските граждани „да вземат думата“, както предлага Жаклин дьо Ромили. Не трябва да се страхуваме от народа, а от популизма, който експлоатира неговото отсъствие от политическата сцена.

И така, Европа се намира пред важен избор. Тя може да се завърне към загубените битки и да наложи повторен вот на онези, които казаха „не“. И дори този път да има успех, това завинаги ще си остане операция, ръководена от националните правителства, без европейските граждани да бъдат чути. Или пък, използвайки съществуващите договори, Европа би могла едновременно да направи стъпки по посока на необходимите институционални реформи и да поиска мнението на европейските граждани. Първото решение е рутинната практика, второто провъзгласява нов етап в европейското обединение.


Превод от френски Момчил Христов
още от автора
Бронислав Геремек е историк и евродепутат.


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”