Български  |  English

Насилието при юношите е въпрос на образование и гени

Късно през нощта е. Прибирате се сама през зле осветен парк. Потрепервате, когато ги съзирате. Юноши. Хилят се, докато минавате покрай тях. Без съмнение причината е старицата, която са нападнали сутринта, докато са отсъствали от училище. Днешните млади...

Няма нищо ново в тревогите, които буди поведението на непълнолетните. В едно изследване от 1995 г. – „Психологически разстройства при младите хора: съвременни тенденции и техните причини“ – детският психиатър Майкъл Рутър и криминологът Дейвид Смит показаха регулярното нарастване на отклоняващото се поведение при пълнолетните от края на Втората световна война: в повечето от развитите страни между 1950 г. и 1990 г. средните цифри са се увеличили пет пъти.

Освен това, официални статистики и правителствени изследвания, проведени в Съединените щати и Обединеното кралство, отбелязват, че пиковата възраст на отклоняващото се поведение при юношите е между 17 и 18 години за момчетата и между 14 и 15 години за момичетата. Но ако вярваме на Тери Мофит, професор в Институтта по психиатрия в Лондон, тези данни не дават достатъчно добра представа за ситуацията. Според нея, трябва да се прави разграничение между два типа отклоняващи се младежи.

Най-често срещаният тип юноши извършват леки престъпления под лошото влияние на техните приятели. Тази група обикновено приключва с престъпленията някъде около двайстата си година. Другият тип е по-проблематичен и демонстрира белези на анти-социално поведение още от детската градина.

Биологията не обяснява всичко, необходим е и друг фактор. Работите на Тери Мофит в тази област са насочени към т. нар. „банда от Дънидин“ – две групи от 535 момчета и 502 момичета, родени в Нова Зеландия и привлечени от самото им раждане в „Мултидисциплинарното изследване върху здравето и развитието“, проведено в Университета в Отаго, Дънидин. Сравнявайки данните от Дънидин с тези от други дългосрочни изследвания, Тери Мофит е установила, че момчетата и момичетата, които впоследствие са станали „доживотни“ престъпници, като цяло са показвали нервни разстройства и трудности в поведението още в най-ранна възраст – често едва три годишни.

По какво се различават децата, които стават трудни в ранна възраст? Според Тери Мофит, генетичният фактор играе важна роля в повечето от техните когнитивни и емоционални смущения. Всъщност десетки изследвания върху близнаците и осиновяването показват, че наследствеността не е съвсем без значение за антисоциалното и престъпното поведение. В доклада от едно изследване, публикуван през 2005 г., Мофит е заключила, че генетичното обяснява около половината от различните антисоциални поведения.

За щастие биологията не е съдба. През 1994 г. Патриша Бренан и нейни колеги от Университета Енрой в Атланта са изследвали сред група датчани от мъжки пол взаимовръзките между усложненията при раждане и възпитанието, което дават родителите. Екипът е установил, че ако усложненията донякъде увеличават риска от появата по-късно на отклоняващо се поведение, то ранното отхвърляне от страна на майката увеличава значително възможността за проява на насилие на 18-годишна възраст. „Биологията не обяснява всичко. Тя трябва да се свърже с други фактори, като социалната среда и лошото родителско възпитание.“, уточнява Патриша Бренан.

Различни изследователи се заемат с изясняването на начина, по който някои по-особени хора взаимодействат със социалната среда, за да се получат изменения, които влияят върху емоционалния контрол и насилието при децата. Едно от най-обещаващите открития бе направено през 2002 г., когато екипът на Тери Мофит се насочи към моноаминооксидаза тип А (МАО-А) и установи връзка между колебанията на този ензим и агресията при животните и хората: МАО-А разгражда някои невропредаватели, особено серотонинът – молекула, която играе ключова роля при регулирането на агресивността.

С помощта на кръвни проби, взети от момчетата в „бандата от Дънидин“, екипът е изучил нивото на активност на МАО-А и е класирал младежите на групи със силна и със слаба ензимна активност. Учените откриват, че не може да се предскаже какво ще бъде поведението на тези момчета, ако се изхожда само от това ниво. Вместо това, резултатът при момчетата, които показвали слаба ензимна активност и били жертва на малтретиране, бил смайващ. В сравнение с момчетата от същия генотип, при тях имало три пъти повече риск от проява на поведенчески разстройства в юношеска възраст и десет пъти повече риск да извършат тежко престъпление в зряла възраст. От своя страна, по отношение на антисоциалното поведение, момчетата, които показвали силна ензимна активност, изглеждали практически имунизирани срещу ефектите на малтретирането в детска възраст; колкото и малко да се различавали малтретираните деца от останалите в тази група.

Хормонът на агресивността и префронталният кортекс. Може би едно от обясненията за това взаимодействие е, че, също както и слабото ниво на МАО-А, малтретирането в детска възраст изглежда увеличава стимулирането и емоционалната реактивност при децата. Впрочем през 2006 г., посредством образи от мозъчен магнитен резонанс, Андреас Майер-Линденберг от Националния институт по душевно здраве (НИДЗ) в Бетесда, Мериленд, е показал, че сред индивидите в добро здраве тези, които показват слабо ниво на активност на МАО-А, имат в същото време по-високи нива на активност в амигдалата, област в мозъка, която играе основна роля в обработката на емоциите и най-вече на страха. Но Ахмад Харири от Университета в Питсбърг, който е участвал в изследването заедно Мейер-Линденберг, подчертава, че има голяма разлика между един образ на мозъка и поведението в реалността. „Невъзможно е да се изследва реактивността на амигдалата при едно дете и след това да се предскаже дали един ден, когато се изнерви, то ще разбие нечия глава на игрището.“

Съществува и една категория деца с ранно проявено антисоциално поведение, които не показват никаква емоционална реакция. По време на тестовете тази група показва високи резултати по отношение на устойчивост и нечувствителност – черти, които влизат в диагностицирането на психопатията при възрастните. Тези деца не притежават емпатия, както и чувство за вина, и се отличават със силните си усещания и вкус, както и с безстрашие и нарцисизъм. Те имат нормално IQ и са като цяло безчувствени при наказания, но вместо това са много чувствителни към награди. За Джеймс Блеър от НИДЗ емоционалните разстройства са в основата на антисоциалните наклонности. Ако едно дете не разбира риска, то няма да има съзнание и за опасност, откъдето идва и неговото безстрашие. А ако не разбира чуждото страдание, то може да стане жестоко.

По време на периода на социализация е от съществена важност детето да научи, че някои неща водят до наказание или плашат, или натъжават другите, за да се предотврати тяхното извършване.“ обяснява експертът. Може би тук причината също е в амигдалата, както и в някои зони от префронталния кортекс.

Днес се провеждат различни изследвания, за да се разбере дали тези изводи могат да бъдат прилагани и към лишените от емоционална реактивност деца. При тях генетиката играе още по-важна роля в сравнение с другите деца с антисоциално поведение. По време на едно изследване, проведено през 2005 г. върху седемгодишни британски близнаци, Еси Видинг от Института по психиатрия в Лондон открива, че 67% от поведението на децата без емоционални реакции може да се обясни генетично, докато при деца, които се държат много антисоциално, но реагират емоционално, само 30% от поведението произтича от наследствеността. За Джеймс Блеър (НИДЗ) отсъствието на емоционални реакции няма ясен социален произход и е само много слабо свързано с лошото родителско възпитание и дори с малтретирането. Това обаче не означава, че социалната среда не играе никаква роля. Бедността, например, може да провокира антисоциална простъпка. „Психопатията е именно емоционален проблем, обяснява Джеймс Блеър, тя не може да ви подтикне към антисоциално поведение, ако самото то не представлява никакъв интерес за вас.“

Лечението е по-ефикасно, ако децата са на по-малко от 8 години. Когато високорисковите деца бъдат идентифицирани в ранен стадий, психолозите могат да се намесят с индивидуализирани методи, преди да са извършени първите простъпки. „Ситуацията значително се различава от тази преди 20 години, когато разполагахме само с класическата терапия или подкрепа и трябваше да чакаме няколко месеца, за да видим дали има подобрение.“, отчита Стивън Скот от Института по психиатрия в Лондон. Подобряването на родителското възпитание е един от инструментите на новия подход. През 2001 г. Стивън Скот започна програма по тримесечно образование на родители, която поставя акцент върху необходимостта добрите постъпки да бъдат поощрявани, а лошите – спокойно и систематично наказвани. Това намали броя на проблемите с детското поведение и без допълнителни курсове подобренията се запазиха и една година по-късно. Към децата без емоционални реакции стратегията е малко по-различна. През 2005 г. Дейвид Хоус и Марк Дадс от Университета в Южен Ню Гейлс, Сидни, експериментираха с образователна програма за родители на момчета на възраст от 4 до 8 години, част от които са били без емоционални реакции. Тук наказанията се оказали неефикасни, но комплиментите имали позитивен ефект, въпреки че подобрението било по-малко в сравнение с останалите. Но каквато и да е интервенцията, посланието на изследователите е ясно: колкото по-ранна е тя, толкова по-добре. Ако все пак някои програми, насочени към юноши, носят плодове, то интервенциите са много по-ефикасни върху деца на по-малко от 8 години. Те са обременителни, но не по-малко обременителни са и ефектите на един живот в престъпления.

New Scientist, Лондон


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”