Български  |  English

Тези върху европейското културно движение

Първа теза:

Културното движение или по-скоро движението на културата не е нито репродукция на типове, нито осъществяване на форми на обмяна. То дори не е запазване или съхраняване, нито осъществяване: то е съпротива; или всъщност по-добрата формулировка е ‛у-стояване‛.

Така че културното движение трябва да устои на фиксираността на културата в митичните образи и на размиването във флуидните потоци на съвременния пазар. Но преди всичко, то трябва да устои на опасното сливане на двете.


Втора теза:

Европейското културно движение трябва да бъде полемично.

Когато се говори за (европейска) култура, ние трябва първо да говорим за политиките на актуална употреба на понятието „култура‛: политики на употреба, които в голяма степен са европейски. Тези политики на употреба са парадоксални, защото тяхната основна цел е, или поне така изглежда, задачата да се деполитизира понятието „култура‛. „Културалисткият‛ дискурс е типичният дискурс на деполитизация. Той се основава на клишета като: политиката е лоша; културата обединява и разделя хората и т.н. Но само по себе си, понятието „култура‛ няма никаква положителна същност или ценност. Това понятие съвсем спокойно може да прокарва механизми на доминация, на изключване, на несправедливост. С други думи, деполитизираното понятие „култура‛ може да доведе до създаване на идеологическо сляпо петно: ограничено е идеологическото, конфликтното измерение на понятието.

В същото време културното движение има за цел да се противопостави на превръщането на понятието „култура‛ в безкритична, митична фигура, която позволява да бъде опасно политически инструментализирана. Ние често сме виждали как понятието „култура‛ се е превръщало в бойна машина на митовете на идентичността: то се превръща в псевдо-митична фигура, която активизира хомогенни, иманентни общности, твърди (национални) идентичности. От всичко това може да се предположи, че има крайна необходимост, в Европейски контекст особено, да се заеме силна позиция срещу аполитичната или по-скоро деполитизиращата употреба на понятието „култура‛. Защото – е ли все още тайна за някого? – дискурсът на деполитизацията служи на един-единствен господар – пазара. Дискурсът, който представя културата като противопоставен термин на политическата практика, е неотменно свързан с дискурса за универсалната ценност на пазара.

В противовес на подобни тези трябва да утвърждаваме:


Трета теза:

Културата е същностно различна от пазара. Тя трябва да бъде негова алтернатива.


Четвърта теза:

Културното движение се нуждае от културни институции.

В Европа са ни необходими културни институции, които да се основават на прогресивни културни политики. Това изискване е много по-настоятелно в бившата „Източна Европа‛ (която в известна степен, за миг, се превърна в „Новата Европа‛), където в много от страните културата фактически е в състояние на институционален колапс и където единствено ентусиазираните, често незабележими в приватизираното публично пространство, скромно-героични усилия на хора, избрали съзнателно всекидневните нужди и лишения, дават енергия на културните форми. Разбира се, представителите на официалните институции на много от тези страни ще ни предоставят изключително положителни статистически данни, с които да ни докажат, че подкрепят мащабно културата. Но каква част от тези средства се влагат в субсидиране на националистическа пропаганда, в спорт и във възможно най-вулгарен тип поп-култура (окарикатурена идея за култура, чиято единствена цел е да легитимира образа, който самата държавна пропаганда е произвела сама за себе си)? Новите националистични популизми бързо интегрират и прилагат либералната пазарна идея за културата – защото популистките фантазми са крайно обещаваща форма на инвестиция и на икономическа продукция.

Да, наистина: в епохата на биокапитализма културата е обект на производство. Следователно онова, което днес трябва спешно да бъде подложено на критика, са новите форми на производство и консумация, които обозначавам с термина на Андре Горц биокапитализъм: превръщане на формите на живот в търговия.


Пета теза:

Културните институции, като публични институции, са натоварени на първо място с ролята да се съпротивляват не само на частните интереси, но и на стандартизирането на формите на живот, процес, който ги редуцира до търговски продукт.

Знаем, че Европа е уникална с институционалната си мрежа за подкрепа за културата. Разбира се, можем само да я приветстваме. Трябва да признаем водещата роля на Европа в областта на културната политика, която може да бъде мечта за останалия свят. Но дали наистина това е достатъчно?

Днес трябва да устоим на опасността от неолиберална редукция на европейската културна политика.

С други думи, трябва да се съпротивляваме на прилагането на пазарни правила в областта на културата, според които трябва да се поддържа онова, което отговаря на търсенето. Тази либерална стратегия на „подкрепа‛ стъпва върху прогнила основа. Тази стратегия е дълбоко погрешна – тъй като пазарът сам създава предлагането.


Шеста теза:

Европейското културно движение е в състояние да се противопостави на антикултурния натиск – или на импулса към озверяване.

Идвам от европейска страна, където бившият министър на културата, вероятно вдъхновен от своя колега – министъра на финансите, се опита да продаде Националната галерия за чуждестранно изкуство на турска компания, която искаше да го „преобрази‛ в „артистичен хотел‛. Този проект не се осъществи благодарение на масираната обществена съпротива, но в същото време, за по-малко от четири години, огромен процент от българското културно и природно наследство беше разрушено заради строителство и варварско развитие на туризма – увълчването в процеса на първоначалното натрупване на капитала всъщност ликвидира една огромна част от безценния природен и културен ресурс – най-големият капитал на страната, който единствено можеше да гарантира бъдещето й достойно богатство – обричайки я на бедност и убогост. И тази тенденция днес се задълбочава не без финансовите капитали на „Старата Европа‛. Разюзданото антикултурно насилие бе по същество една от преобладаващите характеристики на славния преход към пазарна икономика и към онова, което някои хора по инерция наричат „демокрация‛ (и което реално е политико-икономическа олигархия). Това също се случва в Европа.

Някой може да заяви, че това са специфичните проблеми на лумпен-капитализма (според термина, въведен от Регина Битнер), но аз отказвам да мисля за тази тенденция на „оскотяване‛ според една логика на изключението. Тази ситуация може и трябва да се чете според една логика на симптома. Това, което се случва „там‛ (или „тук‛ – на Изток), е симптом за това, което се е случило или може да се случи „тук‛ (или „там‛ – на Запад).


Седма теза:

Европейското културно движение трябва с всички средства да се противопостави на институционализацията на глупостта.

Метафората за „оскотяването‛, която току-що въведох, принадлежи на немския философ Петeр Слотердайк. Важно е обаче да се уточни, че „оскотяването‛ не е в никакъв случай връщане към някакви антропологични подземия, към някакво предчовешко, тоест предкултурно, скотско състояние. Напротив, новото скотство се произвежда от новите технологии на производство. Ето защо аз бих коригирал Слотердайк с твърдението, че пазарът произвежда глобална глупост, или ако предпочитате, тъпота. В бивша Източна Европа ние бяхме свидетели на прогресивната институционализация на глупостта. Глупостта беше установена, институционализирана с аргумента, че хората не искат тези „елитни‛ „културни продукти‛. (Установяването на новата икономика беше придружено от мощна антиинтелектуална тенденция, особено в България. С идването на „пазара‛ много частни библиотеки, които всяко средностатистическо семейство притежаваше, бяха пратени или в мазето, или на боклука.) Разбира се, желанието на онези хора, за които е в сила неподлежащият на съмнение популистки аргумент на капитализма, свързан с културата, е глупостта да бъде култивирана. Глупостта не е „природна‛, тя е днес резултат на „културно‛ производство. И онова, което на първо време пазарът произвежда, което поощрява, е идеята за девствена, естествена субстанция, която можем да наречем и „скотска‛ субстанция на „културното‛ желание. Според тази пазарна фикция в основата на културното желание няма нищо друго освен първични, „естествени‛, хобсови импулси. С други думи, тази фикция утвърждава наличието на примитивни културни потребности, които изискват съответно примитивна, „скотска‛ храна – „първични‛ чувства, голи тела и в същото време луксозни пространства, фетишизирани образи на стоки. Културата като природа.


Осма теза:

Няма либидинална субстанция на културното желание. Културата няма субстанция.

Но и обратната теза също не е вярна. Културата не е супер-его, което трябва да култивира, да цивилизова дивото „то‛ – либидото.

Единствената субстанция на културата е безкрайният брой на техне-та, неговият техно-естетически потенциал (в гръцкия смисъл на tekhne – изкусност, способност, и aisthesis – сетивен опит). Културата е формирането на форми на живот или по-скоро – на техни-ки, чрез които формите на живот се формират сами себе си. Културата е процес на артикулиране на необходимото пространство за актуализиране на тези техники и за появата на нови форми на живот.


Какво движение? За културата като движение на възникване на нови форми

От ключово значение е в този контекст да се противопоставим на лесната реторика, издигаща на пиедестал творчеството и „креативността‛: днес те са изцяло присвоени от „креативния капитализъм‛. Реално, новият модел на производство е изцяло доминиран от фигурата на „новото‛, образцова фигура на „растежа‛. Ето защо ключовият въпрос за европейското културно движение е как да се направи разлика между новото, което е произведено, и това, което разчупва формите на производство – стандартното ново и „автентичното‛ ново. Има ли изобщо възможност за подобно разграничение? Как да се разграничат абсорбираните форми на живот от новите форми на живот, които търсят актуализация?


Девета теза:

Новата (културна) форма може да се определи като форма, която изобщо не предизвиква търсене, защото не може да бъде разпозната като такава в пазарния режим.

Такава е контратезата на неолибералната теза, според която институциите трябва да подкрепят производството на онези културни продукти, които се търсят.

(Разбира се, сингуларността на новата форма бързо се абсорбира от икономическия обмен: такава е повсеместната тенденция на етикетизиране или бранд-изиране на културата. Новият императив на артистичното производство е да се създадат форми, които издържат на усвояващата сила на обмена).


Десета теза

Eвропейското културно движение трябва да отвежда отвъд повърхността на безкрайната диверсификация на пазара (офертите) и да започне да действа на повърхността на едно ‛чисто‛ разнообразие. Културното поле няма друг избор и шанс – освен този да експериментира с алтернативни икономики, за да не бъде задушено в хватката на пазара.

Бихме нарекли тези нови икономики ‛икономики на дара‛.

Но критическият императив има своите изисквания, затова трябва да се запитаме: дали това не е консервативен, регресивен призив? Трябва ли да устояваме чрез една ‛консервативна‛ съпротива – което ще рече, да се опитаме да запазим стария свят? Не е ли по-добре да поемем риска и да бъдем достатъчно дръзки да скочим в развълнуваните води на новата Хераклитова река? И наистина, не е ли било изкуството винаги името на тази гъвкава сила, която е имала способността сама да се вписва в преобразувани политически и икономически условия?

Не е ли било ‛култура‛ винаги самото име на тази пластичност? Да. Изкуство или култура е тази гъвкава сила, тази пластичност, но пластичност не в платоновия смисъл, тоест пасивна пластична маса, очакваща да бъде моделирана, да й бъде придаден облик от една активна форма чрез пластичния потенциал на ейдоса. Не, култура е точно потенциалът да бъдат формирани формите, потенциалът на появата на формите. Тя е една активна формираща сила. Ето защо дилемата между съпротива и устояване не е реална дилема и съответно, за да бъде тя ‛снета‛, си струва да бъде въведено едно ново понятие и да се говори за „пер-систенция‛. Въпросът за културата се свежда не до „опазването‛, „съхраняването‛ в смисъла на консервативна „резистенция‛, а в „пер-систенцията‛ на културните форми.


Единадесета теза

Критическият въпрос на европейското културно движение не е само за запазване на културата, за опазването на културата – но е и въпросът за появата на нови културни форми, което в широк смисъл означава на нови форми на живот.


Дванадесета теза

Въпросът на Европейското културно движение не е само въпрос за културното разнообразие. Идеологията на разнообразието съвършено добре би могла да мисли разнообразието на автономни култури, основани на твърди и войнстващи етнически, религиозни и пр. ‛идентичности‛. Това, което е от първостепенна важност, е самото разнообразие: движението на диверсификация, напрежение, контактът и преобразуването. Културата е тази сила на диверсификацията, която надхвърля всяка склерозирала форма и всяка идентичност. Въпросът на Европейското културно движение е в такъв случай въпрос за формирането на културни форми, за техния хетерогенезис.


Тринадесета теза

Европейското културно движение трябва да бъде движение за нова урбанистична култура. Градът е лабораторията на културата: той е мястото на диверсификацията и на хетерогенезиса на нови културни форми или на нови форми на живот. Културата се случва като градска култура. Градът е мястото на света днес.

Трябва да преобразуваме нашите градове от места на социална и културна сегрегация в пространства на възникване на произвеждане на нови колективни субекти, на избликването и развитието на нови форми на живот, на вдъхновяващи сцени на общия живот.


Четиринадесета теза

Европейското културно движение не е възможно без изграждането на европейско публично пространство. Процесът на обединение на Европа не би могъл сам по себе си да доведе до културно движение. Това, което Европа трябва да развие, е европейско публично пространство: от първостепенна важност е съществуването на европейски медии. Но онова, което е още по-важно, е характерът на това публично пространство. Европейското публично пространство трябва да бъде управлявано от критически императив.


Петнадесета теза

Европейската култура би била невъзможна без нови форми на технически и сетивен опит. Европейското културно движение трябва да бъде движение на създаване на нови форми на колективна субективизация.


Шестнадесета теза

Европейското културно движение е възможно само като преоткриване на света като пространство на нередуцируемото разнообразие от форми на живот – или на културни форми.

Европейското културно движение трябва да бъде движение за света.


Седемнадесета теза

Европейското културно движение трябва да бъде екс-центрично, оттласкващо се от центъра. То трябва да дестабилизира не само идеята за Европа като център на света, но и самата възможност за самоцентриран свят. Европейското културно движение е движение за един ексцентричен свят.


На коя страна ще бъде Европа?

На страната на тотализацията на пазарната култура или на страната на появата на нови форми на живот? Това е решаващият въпрос, който Европа трябва да постави на самата себе си. След премахването на Стената, която беше изградена в сърцето й, в Берлин, не поема ли Европа риска да издигне нова стена, която отново да разделя видимото от невидимото – не се ли изправяме пред риска на нова сегрегационна политика на видимостта, произтичаща от икономическото присвояване на публичното пространство, което ще обрече новите форми на живот на потайно съществуване в периферията на пространствата на търговски символен обмен и на институционализираното производство – потребление?..

Въпросът, на който европейските институции трябва да отговорят, е как да гарантират устойчивостта на формите на живот (а също така и присъствието на колективна памет за изчезналите културни форми) и в същото време да разтворят пространството за появата на нови форми на живот. Това е ключов въпрос не само за европейските институции. Той е ключов за Европа – за нас, за света. Защото само появата на нови културни форми – на нови форми на живот, може да гарантира възникването на нови политически форми, на форми на съвместно живеене, тоест на нов свят. Въпросът за културата е в същността си политически въпрос. Така че призивът за Европейско културно движение може да бъде само призив да се следва движението на устойчивостта и на появата на нови културни форми: на страната на културното движение, а не на неговото фиксиране в стандартизиран продукт.

Всичко това означава, че на Европа й предстоят ключови избори. Ако европейските културни институции не изберат да подкрепят европейското културно движение като поява на непредсказуеми форми, тогава името на Европа ще бъде просто отделено от движението, което неизбежно ще намери своя път. Това означава, че новите културни форми ще се случат, без Европа да вземе участие в движението на тяхната поява – защото тези форми така или иначе ще се случат. Нека се надяваме, че Европа ще има критичната колективна интелигентност и силата на въображението, с помощта на които би се превърнала в гостоприемно място, където тези нови форми ще се случат.



Превод от английския оригинал: Теодора Георгиева
още от автора
Боян Манчев е роден през 1970 г. в София. Той е философ и културен теоретик, преподавател в НБУ и вицепрезидент в Международния философски колеж в Париж. Гост-преподавател в Софийския университет и редица академични и културни институции във Виена, Ню Йор
P.S."Тезите" са написани в отговор на поканата на Европейския фестивал в Лондон да се мисли възможността на едно "Европейско културно движение". Те са представени като заключителна лекция на Европейския културен конгрес, проведен в Лондон през март 2008. Английският оригинал на текста е публикуван в броя "Cultural Congress Special" (май 2008) на Europa. A European Journal of Transnational Thought (Лондон).


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”