Български  |  English

Ирландското Не: Политическа система живее с кризи

Разговор с Питър Лъдлоу, директор на Европейския форум за стратегии и председател на Еврокомент

- Със своя богат опит в сферата на ЕС вероятно можете да си припомните и други подобни кризи и да коментирате случая с ирландския референдум за Лисабонския договор в по-широк контекст. Как бихте анализирали сегашната ситуация?

- Всяка политическа система живее с кризи. Има, разбира се, няколко специфични особености в ЕС - и по-специално необходимостта, когато желаем да работим с междуправителствени договори, те да бъдат ратифицирани от всички. И друг път е имало подобни случки – връщам се към 1992, когато датчаните гласуваха срещу Маастрихтския договор. Освен това и ирландците имат вече в историята си едно гласуване ‛против“ и то беше срещу Договора от Ница.

Разбира се, трябва да се споменат и референдумите във Франция и Холандия. Вярно е, че на сегашната ситуация трябва да се гледа сериозно, но тя не трябва да се драматизира прекалено много и причината е, че случващото се сега – през 2008, е много по-различно от това през 2005, когато французите и холандците казаха ‛не“.

Една от разликите, но не най-важната, е, че Франция е много голяма държава и че тя, заедно с Холандия, е страна основателка на Европейската общност. Ирландия е по-малка държава, но не това е обяснението за различната ситуация. Основната разлика е, че, по един или по друг начин, работихме върху този договор от декември 2001, когато за първи път се заложиха основите на Европейския конвент.

Ние всички съзнаваме, че Европейският съюз с 27 страни членки има нужда от усъвършенстване на начините на действие. Разбира се, има елементи в Лисабонския договор, които се набиват на очи, като например създаването на длъжност „Президент на Европейския съвет“, но за да се разбере важността на договора, трябва да се разгледат неговите детайли и да се проучат зоните, които той обхваща; и след това да се прецени как той усъвършенства или трябва да усъвършенства функционирането на институциите.

Отдавна знаем, че имаме нужда именно от подобен преглед и работим върху него. През 2005 преживяхме наистина сериозна криза. Година след нея държавните и правителствени лидери решиха, че могат да се върнат назад и да предоговорят ново споразумение, в което да заложат голяма част от Договора за Конституцията. Случилото се не бе изненада за никого, защото Конституционният договор не е лукс, той е необходимост. А Лисабонският договор е дори повече от лукс и необходимост. Ние имаме нужда точно от промяна в начините на действие. Така че проблемът, който сега възникна, е по-малко драматичен, но в същото време много по-досаден от онзи, който имахме, когато французите и холандците казаха ‛не“.


- По същество е ли това дразнещо ‛déjà vu“?

- Честно казано, трябва да си признаем, че никому не се иска да отделя сериозно време за институционални реформи. Разбира се, Лисабонският договор няма веднъж завинаги да реши проблемите, постоянно ще е необходима институционална промяна или съгласуване. Истината е, че всички си мислехме, че ще забравим случилото се през 2005 като нещо, отдавна оставено в миналото, и изведнъж се случи ирландското ‛не“. Но за да преодолеем разочарованието, трябва първо да уважим отрицателния вот на ирландците и да открием какво е накарало 25% от имащите право на глас да гласуват ‛против“. Не смятам, че в момента има желаещи, които да се заемат с преговори за нов договор, така както го направи Ангела Меркел през 2007.

Най-вероятният изход от ситуацията ще е в спокойни дискусии с ирландците, в които тонът да е по-скоро съчувствен. Към края съм сигурен, че те, дори и да са излизали с най-различни декларации и да са залагали на по-меки формулировки, отново ще гласуват Лисабонския договор, без да са променили нищо в текста му. И ако и тогава гласуват ‛против“, тогава сред 26-те страни членки или 25-те – в случай, че Чехия повтори действията на Ирландия, ще се прояви решителност да се продължи напред въз основа на Лисабонския договор, без обаче Ирландия и Чехия да се изключват от ЕС.


- Но тогава ще имаме една Европа, в която всеки си избира какво да прави.

- Не, ще имаме Европа на 25-те, 26-те - въз основа на Лисабонския договор. И ще имаме Ирландия такава, каквито са Швейцария и Норвегия.

- Но те са извън ЕС …

- Да, но Ирландия ще бъде повече ‛вътре“, отколкото ‛вън“. Това, което трябва да се каже за ирландците, е, че ние трябва да преодолеем техния избор. Ние няма вечно да преговаряме върху различни договори, ние имаме нужда от този. Търпението на всички има граници. Не се знае колко дълго още ЕС може да бъде парализиран. Има обаче огромно желание, и то се почувства по време на тази среща на Европейския съвет, за спокойна и тиха игра. И ключовата фигура в нея винаги е госпожа Меркел. Тя вече обяви – трябва да се отнесем сериозно към ирландския проблем, но трябва да имаме Лисабонския договор. Както и да тълкуваме тези две признания, трябва да отчетем, че с тях ще се занимаваме през следващите шест месеца.

- С какво време разполагаме?

- Ясно е, че няма да подпишем новия договор до януари 2009, какъвто бе първоначалният срок. Но ще бъде особено неудобно, ако не разполагаме с новия договор преди изборите за Европарламент в средата на следващата година, защото новият му състав трябва да бъде избран въз основа на новите правила и разпределения.

- Но ако приемането му е невъзможно, в каква степен този факт ще влияе негативно?

- Крайно неприятно, затова всеки иска да се справим. Когато има силно желание за решаване на някакъв проблем, политиците обикновено успяват. Ирландската политическа класа е силно притеснена и съм сигурен, че те биха направили и невъзможното, за да помогнат. Ще намерим решение. Още е твърде рано да обясним в подробности детайлите на това решение, то може да е под формата на декларации по време на втория вот или пък да е под формата на призив – ‛оставете другите да продължат напред и да предоговарят специални взаимоотношения“.

- Е ли отрицателният вот на ирландците резултат от пропуски в комуникацията?

- Мисля, че трябва да сме много внимателни; да не си позволяваме да твърдим, както голяма част от противниците на ЕС го правят, че референдумите са чиста форма на демокрация, дори на парламентарна демокрация. Това е пълна безсмислица.

Исторически погледнато, референдумите са много ненадежден начин на взимане на политическо решение. Гротеска е да се защитава тезата, че ирландският референдум е демократичен вот – сякаш гласуването на онези 19 парламента, които ратифицираха договора, не е демократичен вот. Това е позиция на хора, които имат користни мотиви и интереси. Разбира се, че е нужна комуникация. Но принципно комуникаторите трябва да бъдат не толкова Европейската комисия или вицепрезидентът на Европейската комисия, отговарящ за комуникациите, Маргот Валстрьом, а самите страни членки. ЕС е съюз от държави, които работят чрез правителствата си.


- Очевидно е, че ирландският премиер Брайън Коуен не е добър комуникатор.

- Очевидно не е. Трябва обаче да се признае, че ирландското правителство и не само то, а и всички политически партии, без ирландската опозиционна партия Шин Фейн, водеха много слаба кампания. И ирландската политическа класа има сериозен проблем.

- Но вие изглеждате сигурен, че ирландците не искат да напуснат съюза?

- Всички социологически проучвания показват, че по-голямата част от ирландците подкрепят членството си в ЕС. Тези данни не са изненада за никого, имайки предвид колко добре им се отрази влизането в съюза.

- Може би правилният въпрос, на който ирландците трябва да отговорят, е: ‛Искате ли да бъдете в ЕС, управляван от Лисабонския договор?“

- Това ще бъде въпросът, който ще бъде поставен на втория референдум. Реално той не може да бъде ‛облечен“ в тези думи, но ще звучи така, че да стане ясно, че ако има отрицателен вот, 25-те или 26-те страни ще трябва да поемат по такъв път, който да им гарантира, че поне те ще могат да продължат напред с Лисабонския договор.

Еuractiv, 20.07.2008


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”