Български  |  English

60-те. Призракът на революцията

Сексът се появи през шейсет и трета, когато възбраната върху Чатърли беше снета, а Битълс записаха първа дългосвиреща плоча.
Филип Ларкин

Революцията – толкова я обичахме.
Даниел Кон-Бендит

Бунтът на каещата се буржоазия срещу безучастния и угнетителен пролетариат е едно от най-странните явления на нашето време.
Сър Исайя Бърлин

Сега всички журналисти на света ви лижат задниците... не и аз, милички. Имате физиономии на глезльовци и аз ви мразя, също както мразя и бащите ви... Когато вчера набихте полицаите до Вила Джулия, аз съчувствах на тях, защото те са синовете на бедните.
Пиер Паоло Пазолини (юни 1968г.)

Не сме с Дубчек. С Мао сме.
Лозунг на италиански студенти, 1968 г.




Миговете от огромно културно значение често се оценяват едва в ретроспекция. Шейсетте бяха нещо различно: трансцендентната важност, която съвременниците придаваха на собственото си време – и на самите себе си, - беше една от особеностите на периода. Една важна част от шейсетте премина (по думите на ‛The Who‛) в ‛talking bout my generation‛. Както ще видим, това схващане не беше напълно нереалистично, но както можеше да се очаква, то доведе до някои изкривявания на перспективата. Шейсетте наистина бяха десетилетие с необикновени последици за съвременна Европа, но не всичко, което изглеждаше важно тогава, е оставило своя печат върху Историята. Самовлюбеният иконоборски импулс – в дрехите и идеите – много бързо излезе от мода; от друга страна, минаха години, преди започналата в края на шейсетте истински революционна промяна в политиката и обществения живот да има сериозен ефект. А политическата география на този период може да бъде подвеждаща – най-важните събития не се случват винаги на най-известните места.

Към средата на шейсетте социалното влияние на следвоенния демографски взрив се е чувствало навсякъде. Европа изглеждала пълна с младежи – във Франция към 1968г. кохортата в студентска възраст, хора от 16 до 24 години, наброявала осем милиона и съставлявала 16.1 процент от общото население. В други времена подобно разрастване на популацията би създало огромни затруднения в изхранването на страната; а дори ако хората можели да бъдат нахранени, шансовете им да си намерят работа биха били мизерни. Но във време на икономически растеж и просперитет основният проблем пред европейските държави не бил как да нахранят, облекат, подслонят и накрая наемат растящия брой млади хора, а как да ги образоват.

До петдесетте повечето деца в Европа напускали училище след завършване на началното си образование, обикновено от дванайсет до четиринайсетгодишна възраст. На много места самото задължително начално образование, въведено в края на деветнайсети век, било слабо налагано – децата на селяните от Испания, Италия, Ирландия и предкомунистическа Източна Европа обикновено спирали да ходят на училище през пролетта, лятото и ранната есен. Средното образование все още било привилегия, запазена за средните и висшите класи. В следвоенна Италия по-малко от пет процента от населението било завършило средно училище.

Предвид бъдещите бройки и като част от по-широкия цикъл социални реформи, правителствата в следвоенна Европа въвели серия основни образователни промени. В Обединеното кралство възрастта за приключване на училище била вдигната до 15 през 1947г. (а през 1972 г. и на 16). В Италия, където на практика повечето деца в първите следвоенни години все още напускали чиновете на 11, през 1962 г. тя била вдигната на 14. Броят на децата с пълно образование в Италия се удвоил между 1959 г. и 1969 г. Във Франция, която през 1950 г. можела да се похвали едва с 32 000 bacheliers (среднисти), през следващите двайсет години тази цифра се увеличила повече от петорно: през 1970-a среднистите съставлявали двайсет процента от своята възрастова група.

Тези образователни промени можели да се окажат подривни. Досега културната линия на разлома в повечето европейски общества минавала между подавляващото мнозинство на онези, които напускали училище след научаването на четмо, писмо, основните математически задачи и общите очертания на националната история, и привилегированото малцинство на онези, които оставали в училище до седемнайсет-осемнайсетгодишна възраст, получавали високо ценената диплома за завършено средно образование и оттам преминавали към професионално обучение или работа. Средните училища, лицеите и гимназиите на Европа били територия на управляващия елит. Наследници на класическата учебна програма, някога запретена за децата на селското и градско беднячество, сега те се отворили към една все по-широка маса младежи от всяка социална прослойка. Докато все повече деца влизали и минавали през системата на средното образование, между тях и познатия на родителите им свят се отворил процеп.

Този нов и напълно безпрецедентен луфт между поколенията съставлявал де факто сам по себе си социална революция – макар и нейните импликации да се ограничавали в семейната сфера. Но докато десетки хиляди деца се вливали в набързо построените средни училища и така натоварвали безпрецедентно физическата и финансовата тъкан на създадената за съвсем друга епоха образователна система, плановиците вече се притеснявали какво ще означават тези промени за една област, която дотогава била запазена за още по-малоброен елит: университетите.

Ако повечето европейци преди 1960 г. никога не били виждали гимназия отвътре, още по-малко можели да мечтаят да влязат в университет. В хода на деветнайсети век имало известно разширение на традиционните висши училища и увеличаване на броя на други институции след завършване на гимназия, предимно техническо обучение. Но висшето образование в Европа през петдесетте още било достъпно само за малцина избраници, чиито семейства можели да се лишат от надниците на децата си и да ги държат зад чина до осемнайсетгодишна възраст, и които можели да си позволят таксите и на средните, и на висшите училища. Имало, разбира се, стипендии, отворени за децата от беден и среден произход. Но като изключим похвално меритократските и егалитарни институции на Третата и Четвъртата френски републики, тези стипендии рядко покривали формалната цена на допълнителното обучение, а никъде не компенсирали загубата на доходи.

Въпреки най-добрите намерения на предишното поколение реформатори, Оксфорд, Кеймбридж, Ecole Normale Supérieure, университетите в Болоня и Хайделберг и останалите стари образователни институции оставали недостъпни за почти всички. През 1949г. в Швеция имало 15 000 студента, в Белгия – 20 000. Само 50 000 били студентите в цяла Испания, по-малко от двойно повече били те във Великобритания (при население 49 милиона). Френското студентство през тази година едва надхвърляло 130 000. Но след като Европа достигнала пика на масовото средно образование, очаквал се неудържим натиск за разширяване и на университетската сфера. Много неща трябвало да се променят.

Най-напред Европа щяла да се нуждае от много повече университети. На много места нямало ‛система‛ за следгимназиално образование като такова. Повечето страни били наследили случайно конфигурирана мрежа от отделни институции: инфраструктура от малки, остарели, номинално независими системи, създадени да приемат най-много по няколкостотин студента годишно и често разположени в провинциални градчета с малка или никаква обществена инфраструктура. Нямали пространство за разширяване и техните лекционни зали, лаборатории, библиотеки и общежития (ако имало такива) били съвсем неспособни да приемат още хиляди млади хора.

Типичният европейски университетски градец – Падуа, Монпелие, Бон, Льовен, Фрибург, Кеймбридж, Упсала – бил малък и често на известно разстояние от основните градски центрове (и нарочно избран преди векове точно поради тази причина). Парижкият университет бил изключение, макар и важно. Повечето европейски университети нямали кампуси в американския смисъл на думата (тук очевидното изключение били британските висши училища и най-вече Оксфорд и Кеймбридж) и били физически интегрирани в градската си среда: техните студенти живеели в града и разчитали на неговите жители за квартира и услуги. Преди всичко, въпреки в много случаи вековната си история, европейските университети нямали почти никакви собствени материални ресурси. Те напълно зависели от града или държавата за финансиране.

Ако висшето образование в Европа трябвало да отговори навреме на надвисналата демографска изпъкналост, която си пробивала път през основните и средните училища, инициативата трябвало да дойде от центъра. Във Великобритания - и до по-малка степен в скандинавските страни - проблемът бил решаван с построяването на нови университети ‛на зелено‛ извън провинциални градове и градчета: Колчестър и Ланкастър в Англия, Аархус в Дания. Когато първата следгимназиална кохорта започнала да пристига, тези нови университети, колкото и да били архитектурно бездушни, поне съществували и можели да посрещнат увеличеното търсене на места – и да наемат растящия брой завършили магистри, които търсели преподавателска работа.

Вместо да отворят тези нови университети към масите, британските образователни стратези предпочели да ги интегрират в старата, елитна система. Британските университети така си запазили правото да подбират или връщат кандидат-студенти; само онези, които се представели над определено ниво на националните матури, можели да се надяват да влязат в университет, а всяко висше училище имало право да предложи място на когото си реши – и да приема само толкова студенти, с колкото можело да се справи. Студентите в Обединеното кралство останали нещо като привилегировано малцинство (не повече от шест процента от своята възрастова група през 1968г.) и дългосрочните импликации били несъмнено социално-регресивни. За малцината щастливци обаче системата проработила много гладко и им спестила почти всички проблеми, с които се сблъскали техните колеги в Европа.

Защото на континента висшето образование се движело в съвсем друга посока. В мнозинството западноевропейски държави никога не била съществувала пречка да преминеш от средно към по-нататъшно обучение: ако издържиш националните матури, автоматично получаваш право да следваш в университет. До края на петдесетте това не представлявало никаква трудност; бройката била ниска и нямало защо да се страхуват, че ще се напълнят със студенти. Във всеки случай, академичното обучение в повечето континентални институции било по стара традиция немалко отвлечено и неструктурирано. Високопарни и недостъпни професори четели официални лекции в зали, пълни с анонимни студенти, които не смятали за наложително да се дипломират в определен срок и за които студентството било повече социална инициация, отколкото средство да се образоват.

Вместо да строят нови университети, повечето отговорници за централното планиране в Европа просто наредили да се разширят съществуващите. В същото време не наложили никакви допълнителни бариери, нито система на предварителен подбор. Тъкмо напротив, при това с най-добри намерения, те често се заемали да премахват и малкото останали такива – през 1965 г. италианското министерство на образованието отменило всички приемни изпити за университетите, както и фиксираните квоти по предмети. Висшето образование, някога привилегия, сега щяло да бъде право. Към 1968 г. университетът в Бари, например, който традиционно приемал около 5 000 души, се опитвал да се справи със студентски състав от над 30 000. През същата година Неаполският университет имал 50 000 студенти, Римският – 60 000. Само тези три институции приемали общо повече възпитаници, отколкото само преди осемнайсет години наброявало цялото италианско студентство; много от тези хора никога нямало да се дипломират.

Към края на шейсетте един от седем италиански младежи посещавал университет (сравнен с един от двайсет преди десет години). В Белгия цифрата била един от шест. В Западна Германия, където през 1950 г. имало 108 000 студенти и където традиционните университети вече започвали да страдат от препълване, в края на шейсетте имало почти 400 000. Във Франция през 1967 г. имало толкова студенти, колкото през 1956 г. били учениците в лицеите. Из цяла Европа имало много повече студенти от когато и да било, а качеството на техния академичен опит бързо западало. Всичко било претъпкано – библиотеките, общежитията, аудиториите и столовите – и в подчертано лошо състояние (дори ако било ново; всъщност особено ако било ново). Следвоенните правителствени разходи за образование, които навсякъде се вдигнали много рязко, били съсредоточени върху осигуряването на основно и средно обучение, на оборудване и учители. Това определено бил правилният избор и във всеки случай се диктувал от електоралната политика. Но той имал цена.

Тук си струва да си припомним, че дори през 1968-а повечето младежи във всяка европейска страна не били студенти (подробност, която често бива пренебрегвана в разказите за този период), особено ако родителите им били селяни, работници, неквалифицирани или емигранти, било то от периферните провинции или от чужда държава. По неволя това нестудентско мнозинство усетило шейсетте доста по-различно: особено края на десетилетието, когато толкова събития се случвали във и около университетите. За техните възгледи и най-вече за политическите им предпочитания не бива да съдим по тези на техните връстници студенти. В други отношения обаче младите хора делели една определена – и обща – култура.

Всяко поколение вижда света като нов. Поколението на шейсетте виждало света като нов – и млад. Повечето младежи в историята навлизали в един свят, пълен с възрастни, които заемали влиятелни и служещи за пример позиции. За поколението от средата на шейсетте обаче нещата стояли различно. Културната екосистема се въртяла много по-бързо, отколкото през миналото. Разломът между голямото, проспериращо, глезено, самоуверено и културно автономно поколение и необичайно малкото, несигурно, белязано от Депресията и разбито от войната поколение на техните родители бил по-голям от обичайната дистанция между възрастовите групи. Най-малкото на мнозина младежи им се струвало, че са родени в едно общество, което преобразувало пред очите им и по тяхно желание себе си, своите ценности, стил, правила. Популярната музика, киното и телевизията били пълни с млади хора и все повече се обръщали към тях като към своя публика и пазар. Към 1965 г. вече имало радио и телевизионни програми, списания, магазини, продукти и цели индустрии, които съществували специално за младите и зависели от тяхното благоволение.

Въпреки че всяка национална младежка култура имала своите отделни икони и институции, своите ексклузивно локални крайъгълни камъни (22 юни 1963 г. Fête des Copains на Place de la Nation в Париж било основополагащото събитие на младежката култура на шейсетте във Франция, но останало на практика незабелязано навсякъде другаде), много от популярните културни форми на периода преливали с безпрецедентна лекота през националните граници. Масовата култура ставала международна по дефиниция. Тенденциите (в музиката или дрехите) започвали в англоговорящия свят, често в самата Англия, и после се придвижвали на юг и на изток: подпомогнати от все по-визуалната (и затова трансгранична) култура и само от време на време забавяни от местно генерирани алтернативи или по-често от политическа намеса.

Новите моди били по необходимост адресирани към по-богатите младежи, децата на бялата европейска средна класа, които можели да си позволят плочи, концерти, обувки, дрехи, грим и актуални прически. Но представянето на тези стоки привидно минавало пряко конвенционалните граници. Най-успешните музиканти от онова време – Битълс и техните имитатори – вземали ритмите на американските блус-китаристи (повечето от които чернокожи) и ги съчетавали с материал, почерпан пряко от езика и опита на британската работническа класа. Тази много оригинална комбинация се превърнала после в местната транснационална култура на европейската младеж.

Съдържанието на популярната музика имало голямо значение, но още по-важна била нейната форма. През шейсетте хората обръщали особено внимание на стила. Може да си помислите, че това не било нещо ново. Но точно тогава стилът можел толкова пряко да замести съдържанието. Популярната музика на шейсетте била независима по тон, по маниера на своето изпълнение – докато думите често били безвредни и в най-добрия случай разбрани наполовина от чуждестранните публики. В Австрия да изпълняваш или слушаш британска или американска поп-музика означавало да покажеш среден пръст на шокираните родители, на поколението на Хитлер; същото важало, mutatis mutandis, отвъд границата - в Унгария или Чехословакия. Музиката, така да се каже, протестирала от твое име.

Ако по-голямата част от мейнстрийм музикалната култура на шейсетте като че ли засягала секса – т.е., докато не се обърнала за кратко към наркотиците и политиката, - това също било до голяма степен въпрос на стил. Повече млади хора живеели далеч от родителите си, при това в по-ранна възраст, отколкото това ставало досега. А контрацептивите ставали по-безопасни, по-леснодостъпни и по-легални. Публично разголената плът и представянето на необуздания сексуален екстаз във филмите и литературата станали по-често срещани, поне в северозападна Европа. По тези причини по-старото поколение било убедено, че сексуалните бариери окончателно са се сринали – а на техните деца им било приятно да подклаждат този кошмар.

Всъщност ‛сексуалната революция‛ от шейсетте почти със сигурност била мираж за подавляващото мнозинство от хората – и за старите, и за младите. Доколкото знаем, сексуалните интереси и практики на повечето млади европейци не са се променили нито толкова скоростно, нито толкова радикално, колкото обичали да твърдят тогава. Съдейки по тогавашни проучвания, дори сексуалният живот на студентите не се различавал особено от този на предишните поколения. Освободеният сексуален стил на шейсетте обичайно се разглеждал в контраст с петдесетте, обрисувани (донякъде несправедливо) като епоха на морална праволинейност и емоционален запек. Но сравнени с двайсетте или с европейския fin de siècle, или пък с демимонда на Париж от шейсетте години на деветнайсети век, ‛the Swinging Sixties‛ били доста кротки.

В съответствие с акцента върху стила, поколението на шейсетте особено настоявало да изглежда различно. Дрехите, прическата, гримът и онова, което все още се наричало ‛модни аксесоари‛, станали жизненоважни поколенчески и политически разпознавателни белези. Лондон бил източникът на подобни тенденции: европейският вкус в облеклото, музиката, фотографията, модната индустрия, рекламата и дори масовите списания вземали пример оттам. С оглед на установената репутация на британския бозав дизайн и безвкусни конструкции, това било доста изненадващо младежко преобръщане на традиционния порядък на тези неща; то, както се оказало, било и нетрайно. Но фалшивата зора на ‛Swinging London‛, както го нарекло списание ‛Тайм‛ през април 1966 г., хвърлила характерната светлина на епохата.

До 1967 г. в британската столица имало над 2 000 магазина, които описвали себе си като ‛бутици‛. Повечето били безсрамни имитации на магазините за дрехи, които се били появили по ‛Карнаби Стрийт‛, някогашно място за срещи на хомосексуалисти, сега рециклирано като епицентъра на ‛мод‛ тенденцията за хора с всякаква ориентация. В Париж бутикът за дрехи ‛New Man‛, първата френска имитация на шивашката революция, отворил врати на Rue de l’Ancienne Comedie на 13 април 1965 г. За година той бил последван от цяла редица подобни, всички кръстени с модно британски звучащи имена - ‛Dean‛, ‛Twenty‛, ‛Cardiff‛ и т.н.

Стилът от ‛Карнаби стрийт‛ – клониран из цяла Западна Европа (макар и не толкова забележимо в Италия, отколкото по други места) – наблягал на цветните контурни тоалети с андрогинен привкус и нарочна неприложимост към преминалите трийсетте. Тесните червени джинси и вталените черни ризи от ‛New Man‛ станали задължителна униформа на парижките улични демонстранти през следващите три години и били широко копирани навсякъде. Като повечето неща от шейсетте, те били измислени от мъже за мъже, но младите жени също можели да ги носят и все по-често го правели. Дори модните къщи от парижкия мейнстрийм били повлияни: от 1965 г. нататък дизайнерите в града кроели повече панталони, отколкото поли.

Освен това намалили производството на шапки. Симптоматичен за първенството на младежкия пазар бил фактът, че косата се наложила като основен белег за самоизразяване, а традиционните шапки се ограничавали до официалните събирания за ‛възрастни‛. Не че шапките изчезнали. На втория етап от шивашкия преход веселите основни цветове на ‛мод‛ тенденциите (наследени от края на петдесетте) били заменени от по-‛сериозни‛ облекла, което отразявало и подобна промяна в музиката. Облеклото на младите хора сега било кроено и продавано с повече от половин око към ‛пролетарските‛ и ‛радикални‛ източници на своето вдъхновение: не само сини джинси и ‛работнически ризи‛, но и ботуши, тъмни якета и кожени ‛ленинки‛ (или варианти с филцово покритие, отглас от ‛кошутките‛ на унгарските бунтовници от деветнадесети век). Тази по-самоосъзнато политическа мода така и не се наложила напълно във Великобритания, но до края на десетилетието станала полуофициалната униформа на немските и италианските радикали, както и на техните последователи сред студентите.

С двете тенденции се припокривали и циганските дипли на хипитата. В контраст с модата а ла ‛Карнаби Стрийт‛ и ‛уличен боец‛, хипарската визия – смътно ‛утопична‛ в своята незападна, ‛контракултурна‛, асексуална етика на очебийното антиконсуматорство – била американски внос. Търговската полза от нея била видима и много от магазинчетата (които изникнали през средата на шейсетте, за да отговорят на търсенето на тесни и добре скроени дрехи) се заели да адаптират зареждането си. Дори за кратко се опитали да продават ‛маоистката мода‛. Безформено яке с внимателно скроена яка и вездесъщото ‛пролетарско‛ кепе към нея – маоистката мода успявала да съчетае аспекти и от трите стила, особено с ‛аксесоари‛ като ‛Червената книжка‛ с революционни прозрения на китайския диктатор. Но въпреки филма ‛Китайката‛ на Годар от 1967г., в който група френски студенти прилежно изучават водача на Червената революция и се опитват да следват неговия пример, ‛маоистката мода‛ си останала слабо застъпена – даже сред ‛маоистите‛.

Контракултурната политика и нейните символи се изострили след 1967 г. чрез асоциацията с украсените разкази за бунтовните партизани от ‛Третия‛ свят. Но въпреки това те никога не навлезли напълно в Европа. Не трябва да се заблуждаваме по забележителния задгробен живот на Че Гевара като исусоподобния мъченик от плакатите на разочарованите западни тийнейджъри: шейсетте години в Европа винаги са били европоцентрични. Дори ‛революцията на хипитата‛ не преминала докрай Атлантика. В най-добрия случай достигнала до бреговете на Великобритания и Холандия, оставяйки някои седиментни свидетелства под формата на по-развита култура на дрогата - и една изключително оригинална дългосвиреща плоча.

Фриволната страна на шейсетте – модата, поп-културата, сексът – не трябва да бъде отхвърляна като чисто външна. Това бил начинът новото поколение да скъса с епохата на своите дядовци – с геронтокрацията (Аденауер, Дьо Гол, Макмилън), която още управлявала делата на континента. Със сигурност търсещите внимание, позьорски аспекти на шейсетте – нарцисистичното самооблащаване, което винаги ще бъде свързвано с тази ера – звучат фалшиво, когато ги възприемем наведнъж. Но в своето време и за своята публика те изглеждали нови и свежи. Дори студеният, суров блясък на съвременното изкуство или на циничните филми от края на десетилетието изглеждали освежаващи и автентични след уютната буржоазна изкуственост от близкото минало. Солиптичната заблуда на времето – че младите могат да променят света, като ‛тръгнат по свой път‛, че ‛вадят всичко на показ‛ и ‛правят любов, а не война‛ - винаги е била илюзорна, а и годините не й се отразиха добре. Но това не бе нито единствената илюзия на епохата, нито най-глупавата.

---

Шейсетте бяха великата ера на Теорията. Важно е да изясним какво означава това: то със сигурност не се отнася за действително първопроходната работа, започната в областта на биохимията, астрофизиката или генетиката, тъй като тя като цяло била игнорирана от неспециалистите. Нито описва ренесанса на европейската социологическа мисъл: средата на двайсети век не произвела социални теоретици от ранга на Хегел, Конт, Маркс, Вебер или Дюркем. ‛Теория‛ не означавало и философия: най-известните западноевропейски философи от онова време – Бертран Ръсел, Карл Ясперс, Мартин Хайдегер, Бенедето Кроче, Морис Мерло-Понти, Жан-Пол Сартр – били мъртви, стари или заети с друго, а водещите мислители на Източна Европа - Ян Паточка или Лешек Колаковски – все още били непознати извън собствените си страни. Що се отнася до бляскавата кохорта икономисти, философи и социолози, които пишели в Централна Европа преди 1934 г.: повечето от оцелелите трайно емигрирали в САЩ, Великобритания или на Антиподите, където формирали интелектуалното ядро на съвременната ‛англосаксонска‛ наука в своите области.

В своята новоизлязла на мода употреба, ‛теорията‛ означавала нещо съвсем различно. Тя се занимавала преди всичко с ‛поставяне под въпрос‛ (израз от съвременното изкуствознание) на методите и целите на академичните дисциплини: преди всичко на обществените науки – историята, социологията, антропологията - но и на хуманитарните, а през последните години дори и на самите лабораторни науки. В епохата на многократно разширените университети и на търсещите ‛текстове‛ списания, журнали и лектори, се отворил пазар за ‛теории‛ от всякакъв вид – подхранвани не от подобрения интелектуален ресурс, а от ненаситното потребителско търсене.

В авангарда на теоретичната революция било академичното изучаване на историята и другите ‛по-меки‛ обществени науки. Възобновяването на историческите изследвания в Европа започнало преди поколение: ‛The Economic History Review‛ и ‛Annales: Economies, Sociétés, Civilisations‛ били създадени през 1929 г., а техните ревизионистки проекти се усещали още по името. През петдесетте се появили ‛Група на историците към Британската комунистическа партия‛ и влиятелното списание по обществена история ‛Past&Present‛; ядрото по ‛Културни изследвания‛ към Бирмингамския университет, вдъхновено от работата на Ричард Хогарт и Реймънд Уилямс; а малко по-късно и школата по Обществена история около Ханс-Улрих Велер в университета Билефелд в Западна Германия.

Произвежданата от асоциираните с тези групи мъже и жени наука не била непременно иконоборческа; всъщност, макар и обикновено висококачествена, тя често била методически конвенционална. Затова пък била осъзнато интерпретативна, обичайно от недогматична, но непогрешимо клоняща наляво позиция. Тук историята се разглеждала през социалната теория и през акцента върху значението на класата, особено на низшите класи. Целта била не просто да се разкаже или дори обясни даден исторически момент, а да се разбули неговият по-дълбок смисъл. Историческото писане от този тип като че ли хвърляло мост през пролома между минало и настояще, между академични размишления и съвременна ангажираност; и новото поколение студенти го четяло (нерядко погрешно) тъкмо в тази светлина.

Но въпреки всичките си политически импликации, Историята е дисциплина, особено неподатлива на висши теоретически спекулации: колкото повече се натрапва Теорията, толкова по-назад отстъпва Историята. Въпреки че един-двама от водещите историци на шейсетте постигнали иконичен статут в късна възраст, никой от тях – колкото и подривни да били теориите му – не се наложил като културен гуру. Други дисциплини имали по-добър късмет – или по-лош, зависи от гледната точка. Стъпвайки върху по-ранна насока на теоретизиране в областта на лингвистиката, културните антрополози – водени от Клод Леви-Строс – предложили систематизирано ново обяснение за вариациите и разликите сред различните общества. Важни били не повърхностните социални практики или културни симптоми, а вътрешните същности, дълбинните структури на човешките дела.

‛Структурализмът‛, както била наречена тази школа, бил извънредно съблазнителен. Като начин за сортиране на човешкия опит, той носел семейна прилика с историографската школа ‛Анали‛ – чийто най-известен тогавашен представител, Фернан Бродел, изградил репутацията си върху изучаването на longue durée, птичи поглед върху историята, описващ бавно променящите се географски и обществени структури в хода на дълги периоди – и така паснал добре на академичния стил на времето. По-релевантна била непосредствената достъпност на структурализма за интелектуалци и неспециалисти. Както го обяснявали почитателите на Леви-Строс от когнитивните дисциплини, той дори не бил репрезентационна теория: описваните от него социални кодове или ‛знаци‛ не се отнасяли към конкретни народи, места или събития, а само до други знаци в една затворена система. Затова той не подлежал на емпирична проверка или опровержение – нямало смисъл, в който можело да се демонстрира неговата ‛погрешност‛ - а иконоборческата амбиция на неговите постулати, свързани с неговата неподатливост на противоречия, му гарантирала широка публика. Всички и всичко можело да бъде обяснено като комбинация от ‛структури‛: както отбелязал Пиер Булез, озаглавявайки една от композициите си ‛Структури‛, ‛това е ключовата дума на нашето време‛.

В хода на шейсетте се появили множество приложни структурализми: в антропологията, историята, социологията, психологията, политологията и – разбира се – литературата. Най-прочутите му практиканти – обикновено онези, които комбинирали в подходяща доза академична дързост с естествен талант за самопромотиране – станали международни звезди, след като имали късмета да застанат под интелектуалните прожектори точно когато телевизията станала масмедия. В едни по-ранни времена Мишел Фуко може би би бил фаворит по литературните салони, хит на парижкия лекторски кръг като Анри Бергсон петдесет години по-рано. Но когато ‛Думите и нещата‛ се продали в 20 000 екземпляра само за четири месеца след появата си през 1966 г., той получил звезден статут почти за една нощ.

Самият Фуко презирал етикета ‛структуралист‛, също както Албер Камю държал да подчертае, че никога не е бил ‛екзистенциалист‛ и не знае какво е това. Но, както Фуко най-малкото бил принуден да признае, нямало особено значение какво мисли той. ‛Структурализъм‛ вече било готова фраза за всяка привидно подривна версия за миналото и настоящето, при която конвенционалните линеарни обяснения били разтърсени, а техните презумпции – поставени под въпрос. Нещо повече, ‛структуралистите‛ били хора, които омаловажавали и дори отричали ролята на индивидите и индивидуалната инициатива в човешките дела.

Но, въпреки всичките си изменчиви приложения, идеята, че всичко е ‛структурирано‛, оставяла необяснено нещо важно. За Фернан Бродел, Клод Леви-Строс и дори за Мишел Фуко целта била да се разкрият дълбинните механизми на една културна система. Това би могло да бъде или да не бъде подривен научен импулс – в случая на Бродел определено не бил такъв - но той замазвал или омаловажавал промяната и прехода. Преди всичко решаващите политически събития се оказвали резистентни на този подход: можеш да обясниш защо нещата е трябвало да се променят на определен етап, но не е ясно точно как са го направили или защо отделните обществени фигури са решили да подпомогнат този процес. Като интерпретация на човешкия опит, всяка теория, зависеща от подреждането на структури без участието на човешкия избор, била спъвана от своите собствени презумпция. Интелектуално революционен, структурализмът бил политически пасивен.

Младежкият импулс на шейсетте не се въртял около разбирането на света; по думите на Карл Маркс в неговия ‛Единайсети тезис за Фойербах‛ (написан едва на 26 години и много цитиран през разглеждания период): ‛Досега философите само са тълкували света по различни начини; важното обаче е да го променим‛. Но що се отнася до промяната на света, все още имало само една голяма теория, претендираща да свърже неговата интерпретация с всеобхватен план за подобрение; само един голям наратив, който предлагал да обясни всичко, оставяйки място и за човешката инициатива: политическият проект на самия марксизъм.


Превод от английски Зорница Христова
още от автора
P.S.Текстът е част от шеста глава на фундаменталното изследване на Тони Джуд След войната: история на Европа след 1945 (Postwar: A History of Europe Since 1945). Penguin Press, 2005. Книгата ще излезе у нас в превод на Зорница Христова.


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”