Български  |  English

Новият феминизъм

Ролите

Еманципираната жена дълго време почиваше на наследството, което й бяха завещали Роза Люксембург, Алис Шварцер и други съмишленички. Някои борещи се за правата на жените с горчивина установиха колко безразсъдно се е отнесло новото поколение с плодовете на тяхната мъчителна борба.

Но точно това освобождаване от един феминизъм, който междувременно се приема за остарял, бе единственото възможно развитие на нещата. След като първата вълна на феминисткото движение от 1918 подари на жените правото да гласуват, а втората през 60-те се концентрира върху дискриминацията на майките, през 90-те то си позволи лукса да подкрепи с пълна сила движението на хомосексуалистите.

От тогава почти нищо не се е случило, освен може би публичната екзекуция на Ева Херман, чиито тиради за „майките до печката‛ предизвикаха повсеместно много по-голямо възмущение, отколкото най-новите шокиращи лозунги на някои порно-феминистки със синдром на Турет. „Жени като Шарлот Рош или Лейди „Бич‛ Рей може би маркираха нови изисквания към представянето на жената в медийния дискурс, но това не означава, че са създали нов вид феминизъм‛, недоволства немската писателка Миа Минг („Лош секс‛). „Така нареченият „нов феминизъм‛ не може да се сравни с женската еманципация през 70-те. В последно време той намира своя израз в най-добрия случай в няколко телевизионни участия и книги, които случайно излязоха по едно и също време.‛

По всичко личи, че феминисткото движение се е изгубило в самовлюбеното убеждение, че днешната жена няма повече нужда от еманципация. Дори думата сама по себе си изглежда излишна, тъй като в крайна сметка няма нищо, от което да трябва да се еманципираме. Отдавна модерната жена има равни права, една такава модерна жена е нашият федерален канцлер. Жените имат право да карат кола, да гласуват и да работят. Нещо повече – те могат моментално да демонстрират как прекрасно съчетават семейството с кариерата.

Само дето от лозунга „равни права за всички‛ много бързо се образува огромна купчина от потискащи задължения към модерната жена. И тъкмо когато искахме да нададем нов вой в знак на протест, госпожа фон ден Лайен ни показа как една майка на седем деца без никакъв проблем може да стане министър на семейството. Това веднага ни накара да си седнем отново по местата и да се върнем към експеримента, при който едновременно трябва да правим кариера и да поддържаме високо ниво на раждаемост.

Сега вече я наредихме: по-равнопоставени сме, отколкото ни се иска. Което показва какво представляваме всъщност. Но знаем ли кои сме? Ако погледнем множеството женски образи, които ни предлага настоящето, бихме потръпнали от двуличността на нашето общество. Междувременно жената, също като мъжа, изглежда е станала жертва на липсата на ориентация.

Някогашният патриарх и глава на семейството вървеше неуверено по своя път към самия себе си през разнообразието от мечтани женски образи и така падна още по-здраво в клопката на мъжката недостатъчност. Отвъд ролята на мачото, мекушавия и експерта, той се върти в орбитата на незначителността, приемайки „образа на мъж‛.

Сега, когато еманципацията не е програма, с нас, жените, се случва същото. С тази разлика, че експериментът по намирането на нашата идентичност се случва не стъпка по стъпка, а едновременно на много нива. По едно и също време се утвърдиха множество типове жени, които имат различни мотиви и създават свои собствени светове, в които да живеят. Съвсем не се приключва с разграничението между типа на майката и на кариеристката. Вече като майка, жената има избора да се въплъти в ролята на майка-езотеричка или на стилно „Latte Macchiato-майче‛.

Може ли, а и трябва ли изобщо жените да се слагат в кутийки по този начин? „Смятам, че в тази връзка би било смислено да се направи категоризация‛, казва Паула-Ирене Вила, професор по социология в мюнхенския университет „Лудвиг-Максимилиан‛, „докато човек не започне да бърка различните типове с конкретни личности.‛

Е, тогава да се доверим на себе си – с нейна помощ:

Бизнес-майката. Тя е силната жена, която може всичко: да се справя с работата и да управлява семейството. Тя основно работи – като лекар, началник, на свободна практика. Децата са по-скоро като допълнение. Проблемите, които понякога възникват при този шпагат, се възприемат като една добре дошла възможност жената да докаже, че въпреки целия стрес, тя си остава човек. Шегува се при вида на петната от какао върху костюма й и хаоса в детската стая. Възхищението на обществото й е в кърпа вързано.

Майката на пълен работен ден. Тази жена всъщност е управител на малка фирма, схваща семейството като проект. Всички уречени дати – като се почне от курса по плуване на бебето и се стигне до ранното музикално образование – са планирани преди самото раждане и са разиграни по подобаващ начин. Тя организира храненето, възпитанието и свободното време със същата добросъвестност, с която преди това е изготвяла бизнес планове.

Майката-езотеричка. Винаги био, винаги за органичната храна, в постоянен страх от алергии и отровни вещества, тя вярва в силата на хомеопатията и антропософията. Предпочита да не ваксинира децата си и им закача кехлибарени гердани на вратовете, за да им избият по-лесно зъбки. По време на родителските вечери в детската градина тя горчиво се оплаква, че чаят е подсладен и че има само бял хляб.

Прекалената материалистка. За тези жени не е задължително да са ориентирани към правене на кариера, но те винаги се насочват към материалното. Реализират се предимно - даже изцяло - с помощта на символи, показващи статут: голямо собствено жилище, дизайнерски дрешки, марки, почивка, скъпи ресторанти. Много от тях живеят този начин на живот, който е разпространен и при мъжете – без да са зависими от партньор, при това някои се ориентират към мъжки образци.

Неоконсерваторката. Тя не подлежи на убеждаване, щом става дума за бурните лозунги на някои развълнувани жени. Това, което е важно за нея в тези смутни времена, са идеалните ценности, като семейство, правова държава, морал. Няма много от нейния вид – неоконсерваторките имат проблем с имиджа. Това се забелязва при писателки като Илона Остнер, която критикува определени пазарни принципи за това, че откъсват децата от семействата им („задължителната детска ясла‛), или, разбира се, Ева Херман, която си изкопа собствения гроб заради присъщата за носителките на ордена „Майчин кръст‛ романтична нагласа, издигаща в култ „принципа на Ева‛.

Мадамата. Тя се концентрира върху това как най-добре да изпъкне с външността си. Много си пада по изкуствените нокти, кичурите, стъкълцата, загара, постигнат в солариум. Тази изкуственост е в силен контраст с култивираното мнение на немската „буржоазия на образованието‛. Докато едните поддържат тялото си с помощта на йога, тичане и различни процедури за здраве и красота, другите съвсем открито заявяват, че са използвали хирургична намеса. Нещо повече: всички трябва да видят колко скъпо им е струвало. И колкото по-малко пари печелят, толкова повече трябва да се набиват на очи.

Алфа-момичетата. Когато говорим за различните типове жени, тъкмо този не можем да пропуснем. С неприличните жестове и фекалния речник на банда от Бронкс те се натрапват сами в съзнанието ни – или биват натрапвани от медиите. На никого не може да убегне книгата „Влажни зони‛ на Шарлот Рош и провокативните песни и текстове на Лейди „Бич‛ Рей (нейната първа книга „Bitchism – не си познал, ебльо!‛ ще излезе през есента). Питат ги за всичко, имат мнение по всеки въпрос. Понякога са меки, друг път - груби, смятат се за политически амбициозни или най-малкото за мислещи. Със сигурност обаче се разграничават в своето възприятие за външния свят от старото феминистко движение.

Коя искаме да бъдем? Остава въпросът, който преди време постави Теа Дорн в книгата си „Новата Ж-класа‛: „Към кои женски модели да се ориентира днешната жена? И кой друг, освен жените, би могъл да води обществото ни към прогрес, щом мъжете като цяло са заети да хленчат, че преди е било по-добре?‛. Според Миа Минг това няма да бъдат жени като Шарлот Рош и Рей Бич: „С разговори за секс няма да стигнем далеч. Те са само за забавление, а забавлението няма силата да промени света.‛

Сега се сещам, че забравихме един тип жена. Мишчицата! Естествено, тя е толкова срамежлива, че се е скрила в ъгъла и човек не може да я забележи. Този тип жени носят чантите си под мишница и обувки тип балерина; най-често те са неподготвени – както за живота, така и за университета – и говорят предимно тихо. Въпреки лошия си имидж и липсата на борбеност, мишчицата все още не е изчезнал вид. Ако още малко се помъчи, ще се окаже алтернативният модел за оцеляване. Тя ще продължава да съществува и когато мъжът узрее за своята еманципация, а жената си спомни емоционалната си интелигентност. Подобно на онези организми, които, благодарение на способността си да се нагаждат, биха могли да оцелеят след ядрена експлозия.

Само трябва да имаме малко търпение. Животът е цикъл – скоро всичко ще започне отначало. Феминисткото движение също.

Виолета Симон

Зюддойче Цайтунг от 07.04.2008





Езикът

Колко свободни се чувстваме, когато говорим мръсотии

В последно време да се говори и пише с вулгарен език на тема секс е признак за нова, освободена женственост. И в този случай жените отново стават жертва на две клопки, които са стари като света – този път обаче те си ги поставят сами.

Езикът може да бъде нещо прекрасно. Той може да създава фантастични образи, душевни състояния, различни във всеки един момент. Никога не става дума само за това, какво се казва, а как се казва. В кой момент кои думи избираме. И с това попадаме точно в центъра на проблема, който може би не е никакъв проблем, но понастоящем се представя за основния въпрос на женското съществуване. С какъв език правим секс, имаме ли изобщо език за секс? И ако нямаме, можем ли да правим истински секс?

Без съмнение, женската сексуалност е била осакатявана в продължение на столетия преди всичко с помощта на езика, контролирана, потискана, затискана от представите за морал и чест, които всъщност са отнели свободата на жените. Да не говорим, че в много части на света това продължава да се случва.

Но какво се случва в Германия през третото хилядолетие? Имаме ли нужда от езикови образци като Шарлот Рош? Може би имаме нужда от книги като „Влажни зони‛, тъй както имаме нужда от всички творчески форми на проява, които подтикват към диалог и в някаква степен обогатяват хората.

Но нима жените имат нужда от подобен език, за да бъдат сексуално освободени? Наистина ли е необходимо да се описва много детайлно, както е направила героинята на Шарлот Рош, колко освобождаващо действа да изчистиш с вагината си клозетната дъска в тоалетната на някакъв тираджия, за да можем ние да оставим зад гърба си традиционните представи за хигиена, които карат жената да посяга към самобръсначката, за да достави удоволствие на мъжете, възползващи се от нея.

Трябва ли в съзнанието ни насилствено да се запечатва картината, описана със словесна натрапчивост, как тази героиня намазва с употребявания си тампон дръжката в асансьора на една болница, за да погоди още един мръсен номер на стерилността и по този начин да изживее женствеността си без ограничения. Ако е така, тогава положението на немската жена наистина е плачевно.

Езикът може да се използва като оръжие и дълбоко да наранява. Езикът, който използва Рош в книгата си, може да погнуси, даже да потисне дори и най-претръпналите нейни фенове. Потиснатостта не е задължително да бъде синоним на свобода. И точно този е проблемът при подобни словесни опити за освобождение, характерни за Рош и други жени, които в последно време използват експлицитен, може да се каже, вулгарен език: Който вече се чувства освободен, няма нужда от всичко това.

Ако някой наистина има нужда от освобождаване, няма да му се помогне, като му се натрапят драстични картини с помощта на точно този език – напротив. Жените, които живеят в среда, в която „светът‛ на жената е обусловен от една почти напълно ограничена сексуалност, ще бъдат силно оскърбени от подобен език. И в никакъв случай няма да имат повод да помислят за собствената си подтисната сексуалност.

Ако такъв език е доказателство за една свободно изживявана сексуалност, те ще го схванат много повече като „нечист, грешен, прокълнат‛ и даже ще използват насилствено наложените им правила в собствена защита – тъй като те прекалено много са погълнати от своя свят. Така че това на никого няма да помогне.

И в крайна сметка, както създателките на това ново вербално освобождаване, така и онези, които ги четат, стават жертва на двете клопки, които са стари като света: първо - те не правят нищо по-различно от това да измислят нови предписания или пък сами да си ги налагат – тоест, те правят точно това, което се случва от хилядолетия насам и което занимава жените толкова отдавна, и което създава нуждата от книги като тази на Шарлот Рош.

Само че този път жените трябва да се чувстват лошо по време на секс, ако не използват вулгарен език и са се изкъпали преди това. Тъй като това би означавало, че са държанки, домакини или еманципирани жени, което не ги прави способни за истински освободен, недоминиран от мъжете секс.

Отново жените позволяват да им се каже как е най-добре да правят секс, но този път те си го казват сами на себе си. И отново допускат дискусията върху един аспект на женската сексуалност – в случая езика – да се превърне в дискусия върху женствеността сама по себе си и дори в дискусия върху това как, разбирате ли, един нов вид феминизъм изгрява на хоризонта. И отново първият и, за съжаление, единствен начин да се разглеждат проблемите на жената, е като се говори за нейната сексуалност.

Защо няма една известна книга, в която на жените да се препоръчва да правят такъв секс, какъвто си искат, да си бръснат подмишниците или да сплитат космите си на плитки, да говорят или мълчат по време на секс, да измислят заедно с партньора си секс-език, какъвто им харесва, независимо от това дали е груб, срамежлив или глупав? И не може ли най-накрая на обществото да му стане все едно как жените правят секс, кога и защо. Нямат ли си жените други проблеми, които биха били по-ценни за обсъждане и нямат никаква конкретна връзка със секса?

Тук стигаме до втората клопка, на която жените стават жертва, и която вероятно може да се смята даже за нещо като ключ към разбирането на книги като тази на Шарлот Рош: Когато някоя жена каже, че й е дошло до гуша от безкрайния дебат върху сексуалността на новата или старата, или еманципираната, или модерната жена, че жените и мъжете просто трябва да правят секс, и при това всеки ден по различен начин, вместо постоянно на този секс да му бъде правена дисекция, и че освен това през третото хилядолетие хората биха могли да държат темата за секса в Германия малко по-настрана от обществения живот, тъй като сексът е нещо лично и от 70-те години насам е бил освобождаван поне по веднъж годишно – тогава обаче веднага хората си правят изводи за сексуалността на личността, която е изисквала това освобождаване. Имате задръжки? Като дете сте сукали твърде малко и сте били орално ощетени?

Това е големият проблем, когато се говори и пише на тема секс: щом някой го прави, съдържанието на казаното се проектира върху сексуалния живот на говорещия – преди всичко, ако е жена. Сексът, колкото и да е езиково детабуиран и публично осветлен, в този момент изведнъж отново започва да се възприема като нещо лично, каквото си е в действителност. За съжаление, в един такъв момент това е напълно не на място. Този постоянно повтарящ се модел, че на онзи, който говори за секс, автоматично му се приписва, че прави точно този секс, най-накрая проправя пътя на книги като тази на Рош и на текстовете на новите хип-хопърки. За да могат най-малкото да инсценират един порочен, възбуждащ, интересен, освободен сексуален живот, жените използват шокиращ, оскърбителен, вулгарен, с две думи неестетичен език. И понеже този език, колкото и да е отблъскващ, се използва отново, за да ни натрапи една нежелана интимност, това си е чисто и просто отражение на мъжките модели на общуване.

И затова със сигурност не е нито освободен, нито освобождаващ.



Биргит Лутц-Темш

Зюддойче Цайтунг от 21.05.2008



Превод от немски Десислава Манева


Шарлот Рош, за която става дума тук, е родена през 1978 в Хай Уайкомб, Англия. Премества се със семейството си в Германия, когато е на 8 години. Кариерата й стартира като водеща на Viva - германският еквивалент на MTV. По-късно създава предавания за Arte и ZDF. През 2004 става носител на най-престижната германска телевизионна награда - Adolf-Grimme-Preis. Първата й книга Feuchtgebiete („Влажни зони‛ –бел. ред) само за първите дни се продава в 500 000 бройки. Сюжетът й се върти около 18-годишната Хелън, чийто детски инат е смесен със силна увереност в сексуалните умения, и която попада в болница след непохватно бръснене на срамните части. Следват описания на мастурбация, содомия, кръв, медицински инструменти. Der Spiegel резюмира посланието на книгата в „Мога, значи съм‛, а Liberation иронично сравнява Рош с Франсоаз Саган, цитирайки началото на „Влажни зони‛: „Връщайки се назад в спомените си, осъзнавам, че винаги съм имала хемороиди‛.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”