Български  |  English

Несъществуващата десница

СДС, ДСБ, ССД и НДСВ имат несигурни шансове да влязат в следващия парламент, ако участват като отделни партии. А България има нужда от автентична консервативна сила, която да бележи със своя отпечатък развитието на страната. Изброените партии или ще се обединят и ще формират съвременна програма, или пък ще напуснат полесражението и ще оставят вратите отворени пред ГЕРБ.“

д-р Хайнц Брам, „Какво ги чака левите и десните в България“




Казаното от немския политолог е очевидно – в България обаче очевидното не е достатъчно. Родната десница като че ли е одарена с особена вироглавост, която я тласка към действия, намиращи се в драматичен разрез с политическите й интереси. Когато трябва да се обедини, тя се разроява; когато се налага да влезе в коалиция, тя обръща нацупено гръб; когато трябва да лансира нови лица, тя пробутва политически динозаври; когато трябва да изпълнява предизборните си обещания, тя заболява от амнезия. Този опърничав нрав кара наблюдателите почти перманентно да изстрадват грешките и недъзите на дясното. Една загриженост, която има своите основания, но която поради своята повтаряемост прилича на мантра – и в тази си функция едва ли оказва реална помощ на обсъжданата и ожалвана десница. Прочее, кой би гласувал за политическа сила, която по общо мнение е все на изчезване – и за чието оцеляване политическите й противници проявяват онази специфична загриженост, каквато съвестни еколози биха проявили към изчезващ животински вид? Дясното е нужно на България – лицемерно съчувстват всички. Вероятно да – като орнамент. Спомням си един комунистически лаф от зората на демокрацията: „Ако нямаме опозиция, трябва да си я създадем.“ Е, създадоха си я. Вече достатъчно рафинирана, изчистена от всякакви вредни примеси. Добре гледана, добре отгледана и възпитана.

Моето мнение е различно. Десницата в България не е на изчезване, защото няма какво да изчезва. Дясното в България съществува само като концепт, но не и като политическа реалност. Автентична десница не само че вече няма, но и изобщо не я е имало. Това свирепо несъществуване се дължи на ред фактори (от своя страна предопределящи и бутафонадата на българския преход), най-важните от които са следните:

1. Липсата на десни избиратели. В България имаше и все още има антикомунисти, но не и критичен минимум от дясно мислещи индивидууми, способни да се превърнат в значима електорална маса. Нямаше и откъде да се появи такъв – поради липса на историческа памет, поради планомерно и систематично унищожение, репресиране и дискредитиране на всички, които биха могли да бъдат проводници на десните ценности, и поради умилителния роден конформизъм, който не успя да създаде ни нещо подобно на Солидарност, нито на Пражката пролет или поне на Вацлавски намести (на 14 декември 1989 г. имахме шанс за това „поне“, но не би – заради конформизъм и политическа пъзливост). Дясното се идентифицира не като идеологически осмислено, а като нещо-против-лявото. СДС имаше преди всичко антикомунистически потенциал, изкуствено възпиран и саботиран – и практически всички процеси на разпад до 1997 г. бяха пригаждане към дрешката на дясното; от това обаче сините избиратели не придобиха дясно мислене. Над всичко обаче има един народопсихологически фактор: българинът се страхува от свободата. Защото свободата е отговорност: тя предполага сам да решаваш съдбата си – а българинът не иска това. Иска някой да се грижи за него, някой да дава, разпределя и наказва – и определено възлага тази мисия на държавата – била тя с ляво или дясно управление.

2. Липсата на десен манталитет. Десните лидери всъщност не бяха десни. С течение на времето понаучиха какво е дясното, но не успяха да го превърнат в своя същност, в своя нравствена и интелектуална парадигма. Много от тях просто не искаха да променят „системата“, а искаха социализъм с човешко лице и по-сетне се оказаха по-наляво от БСП. Трябва ли да припомням: Стефан Гайтанджиев, Петър Слабаков, Петко Симеонов и прочее. Бедата не беше в тях, нито пък в открито леви политици като Дертлиев и Милан Дренчев – въпреки че именно техните СДС-та с тирета доведоха до фаталната зависимост на СДС от ДПС при изборите през 1991 г. Бедата бе в политическия конформизъм, определян с думи като „мирен“ и „безкръвен преход“ и ‛национално съгласие“ – и в липсата на ценности и манталитет, в липсата на чувство за мяра и политическо достойнство – поради която липса зад фасадата на дясното шаваха бай Ганьовски страсти и мераци. И не дясна фразеология, а точно десен манталитет липсваше примерно на правителството на Иван Костов – на което се дължеше и търпимостта му към корупционни прецеденти, и феодалните рефлекси на местните седесарски активисти, и ако щете – тъпотията да избереш за консолиере одиозна личност като Славчо Христов. По същата причина това дясно правителство не успя да създаде средна класа и с това провали всички шансове на дясното в близкото и далечно бъдеще: защото пазеше силната държава, защото порочната приватизация чрез РМД произведе само корупция и червени капиталисти, защото въпреки рекламираната защита на бизнеса и предприемчивостта си къташе стотиците лицензи, от които партийните чиновници получаваха съответните взятки – както и монополи като този на БТК, благодарение на който печелеха братски мафиоти като Майкъл Чорни например.

3. Липсата на справедливост. Справедливостта – която в политически смисъл е и гаранция за човешкото достойнство и свобода, и защита на личните, груповите и националните интереси – е цел и смисъл на дясната политика: затова липсата на справедливост обезсмисля и убива дясното. Българският преход бе одарен с много дефицити, но този на справедливостта бе най-драматичният. Престъпленията на комунистическия режим не получиха възмездие, на неговите жертви се гледаше като на досадници, които се пречкат със своето минало и трябва да бъдат забравени в името на бъдещето. По-голямата беда обаче беше драматичната липса на правосъдие и оттам – липсата на справедливост в реалния живот. Тази липса доведе до уродливо израждане на демокрацията: страхът от ДС бе заменен със страха от мутрите, а предприемчивите българи бързо разбраха, че печели не по-добрият, а този, който е по-близо до властта. Корупцията се превърна в норма, а икономиката доби мърляво сивкав цвят; и който не се отврати достатъчно, за да напусне страната, остана, за да хленчи колко лошо нещо е това демокрацията: един климат, априори абсурден при наличието на автентична и значима десница. Тук грехът на последната е наистина непростим: тъкмо съдебната система бе контролирана чак до началото на ХХІ век от убедени нейни привърженици – и с директната протекция на десницата бяха избрани двама главни прокурори, които превърнаха справедливостта в абсурд и направиха България за смях: Татарчев, който си пиеше ракията с гангстерите, и Филчев – който имаше очевидни психически проблеми и страдаше от мания за преследване.

4. Липсата на кадрови потенциал. Десницата имаше всички шансове да има такъв – и в зората на демокрацията, и при падането на Виденов в началото на 1997 г. Кой не би работил тогава за СДС? Всеки би работил. Често ме питат спомням ли си колко красиви бяха студентските демонстрации в тези бурни за България дни. Спомням си ги, разбира се. Но си спомням и че никой не ги потърси, след като СДС дойде на власт. Че вместо да бъде използван потенциалът на хората, които реално прогониха Виденов, в реалните управленски и организационни структури се нароиха хора от типа на Христо Бисеров, Йордан Цонев, Евгений Бакърджиев и техните политически брокери – и това беше моделът, който се възпроизведе в цялата страна. И че партията СДС, определяща се като християндемократическа, възпроизведе организационния модел на БКП – със скудоумните си структури, с вреждането на „нашите хора“, с прогонването на всичко свястно, което би могло да конкурира местното дребно лидерче. За каква дясна партия да говорим тогава? И дали моите политически събратя поне веднъж са се запитали къде са сега същите тези студенти, които бяха на улицата много преди Костов да се накани да яхне събитията? Няма ги – това е реалният отговор. Огромната част от тях са извън България. И нямаме родна десница между другото и поради това, че хората, които биха могли да бъдат адекватни нейни привърженици, са вече извън страната. Преходът може да бъде описан и така: десните си заминаха, левите останаха.

Цитираните дотук – и още много други подобни липси (липсата на политическо достойнство, липсата на автентична дясна политика, липсата на нови лица, очевидният идеен недоимък и прочее) дават основание да се твърди, че българското дясно отдавна води привидно и призрачно съществуване, че самата му идентичност е повече от съмнителна и че основният акцент в политическото му битие е един агонален статус, който бих определил като „режим на оцеляване“. От тази гледна точка не е особено интересно какво трябва да направи и какво ще направи българската десница при предстоящите парламентарни избори. Най-вероятно, ръмжейки и гледайки се под око, десните партийки ще се примирят с някаква хлабава коалиция, чиято единствена цел ще е влизане на неколцина лидери в парламента; най-вероятно СДС ще преглътне всичките си резерви и ще се присламчи към ГЕРБ, Костов ще се оттегли и по този начин ще даде възможност и на ДСБ да направи същото – и автентичното уж дясно ще пребивава във властта в ситуация, подобна на тази, при която Мозер и ВМРО бяха във властта при Костов. С това фасадната демокрация ще бъде най-сетне изградена, двуполюсният модел ще бъде възстановен – и кръгът от бивши ДС генерали и бизнесмени с добре изпрани биографии ще бъде вечно на власт, прехвърляйки топката между двата си политически проекта: БСП и ГЕРБ. Толкова за дясното, толкова и за нашето общо бъдеще.

Или може би да започнем всичко съвсем отначало?
още от автора
Едвин Сугарев (1953) е поет, общественик и политик. Един от основателите на Съюза на демократичните сили. Народен представител е в 7-мото Велико Народно събрание и в 36-тото Обикновено Народно събрание. В периода 1997—2002 е посланик на Република България


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”