Български  |  English

Сфумато в Риека

От 3 до 10 май в хърватския град Риека се състоя 15-ото издание на Международния фестивал на малките сцени. Селекционерът Хървойе Иванкович бе избрал десет представления от осем страни – домакините се представиха с три, а седем пристигнаха от по-близката и по-далечна на Хърватия чужбина. Всъщност, едно не пристигна. Поради заболяване на актьор не бе игран спектакълът „Едип в Коринт‛ от Иво Светина на Словенския народен театър „Драма‛ от Любляна с режисьор Ивица Булян. Бих казал, жалко, гледал съм го и наистина си струва, можеше да бъде сред най-конкурентните, още повече, че е оригинална интерпретация на мита за Едип. Словенските драматурзи и театрали се занимават много усилено с херменевтика на античните митове и архетипи и в тази област имат своите сериозни успехи. В случая обаче това е отделна тема.

Представени бяха спектаклите: „Пияна нощ през 1918-та‛ от Иво Щивичич, драматизация по фрагменти от творби на Мирослав Кърлежа; театър „Одисей‛, Бриюни/Загреб, Хърватия, режисьор Ленка Удовички. „Кеф‛ от Мира Фекимович, копродукция на Белградския драматичен театър и МЕСС от Сараево, Босна и Херцеговина; режисьор Егон Савин. „[MEDE:A]:‛ по проект и режисура на Гжегож Яжина в сътрудничество с Михал Валчак; Бургтеатер Виена, Австрия. „Портокалова кора‛ от Мая Пелевич, режисьор Горан Маркович; театър „Ателие 212‛, Белград, Сърбия. „Нощта пее своите песни‛ от норвежкия драматург Йон Фосе в постановка на Дино Мустафич; Загребски театър на младите, Хърватия. „Чакалня‛, режисура, музикална режисура и музикална драматургия Вилиам Дочоломански; Театрално студио „Ферма в пещерата‛, Прага, Чешка република. „Тази дива тъмнина‛ по идея и режисура на Пипо Делбоно, Театрална фондация Емилия Романа от Модена, Италия. „Мъртвешки танц‛ от Аугуст Стриндберг, режисьор Маргарита Младенова, Театрална работилница „Сфумато‛, София, България. „Сън в лятна нощ‛ от Уилиам Шекспир, режисьор Александър Поповски (Македония), Драматичен театър Гавела от Загреб, Хърватия.

Международното жури в състав: Светлана Бойкович (актриса, Белград), Кача Дорич (актриса, Сараево), Милада Калежич (актриса, Марибор), Иван Добчев (режисьор, София) и Драго Гашпарович (драматург, Загреб) присъди следните награди. Най-добра актриса: Дубравка Стоянович за ролята й на Есма в „Кеф‛ и Силви Рорер за Медея. Най-добър актьор: Владимир Пенев за ролята му на Едгар в „Мъртвешки танц‛ и Небойша Глоговац, полковникът от „Пияна нощ през 1918-та‛. Най-добро представление: „Чакалня‛. Най-добър режисьор: Егон Савин за „Кеф‛. Най-добър млад актьор: Озрен Грабарич за ролята на Кросното от „Сън в лятна нощ‛. Най-добра поддържаща роля: Цветан Алексиев, Курт от „Мъртвешки танц‛. Най-добра музика: Асен Аврамов за „Мъртвешки танц‛. За сценография, костюми и осветление: „Медея‛. За драматургия: Иво Щивович за „Пияна нощ през 1918-та‛. За цялостен принос: Перо Квъргич. За най-добро изследване в областта на театралната антропология: Пипо Делбоно.

Всичко, казано дотук, са фактите. Но бих искал да споделя накратко и впечатленията си от рецепцията на българското представление, което – поне за мен – рязко отключи стаените комплекси в съзнанието на съвременните хърватски интелектуалци и предизвика неочаквано бурна полемика, съдържаща още по-неочаквана имплицитна оценка, обръщайки погледа на домакините към собствените им травми (ефектът на огледалото). Изказванията недвусмислено изразиха загриженост за състоянието на съвременния театър и неговото предназначение като социокултурен институт, иначе казано - за все по-убягващия (или пък засилващ се?) смисъл да се прави изкуство днес.

Всеки, който познава спектакъла на „Сфумато‛ и отделно, и като част от програма „Стриндберг‛, знае на какво залага авторизираната режисьорска концепция на Маргарита Младенова, за да накара тази мъчителна екзистенциална история, неумело прикриваща се под уж благовидната семейна маска (семейството като канонизирания стълб на буржоазното общество), да бъде иронично и дори гротесково „дисциплинирана‛ в чисто сугестивния си въздействен ефект върху зрителя. Младенова не поставя текста, тя набавя и защитава възможната мотивация на изреченото в контекста на друга дискурсна логика, различна от тази на диалога. Защото в чист вид текстът по-скоро притъпява, отколкото катализира вътрешните импулси, от които са водени персонажите. Тъкмо експлицитният пласт на спектакъла прикова хърватската публика и тя спонтанно се отказа да чете титрите на собствения си език, осъзнавайки, че разбира добре български не толкова в лингвистичен, колкото в емоционален и психоаналитичен аспект. И реагира безупречно.

На последвалата веднага след края на представлението дискусия (кой знае защо наричана от организаторите пресконференция) Младенова започна с експозе, в което най-провокативно бе възприета формулата й за не толкова психологически, колкото онтологичен подстъп към театъра на Стриндберг. Оттук се отприщиха поредицата изказвания, често забравящи за екипа (въпреки живия интерес, проявен в началото и към представлението като цяло, и към познатата в Риека поетика „Сфумато‛, и към актьорите). Акцент се постави върху атрофиращата култура, разбирана като нагон за ценности, и цивилизационния инстинкт за оцеляване, актуализирайки дефиницията на Бердяев от 30-те години на миналия век. Програма „Стриндберг‛ бе разтълкувана като експедиция, издирваща следите от потъналото чувство за вина и атрофиралата съвест във време, когато в постоянен режим на действие е инстинктът за самосъхранение, оневиняващ ни непрекъснато. Разбира се, имаше и такова изказване: картоиграч съм, обичам и театъра, но игра на карти като тази, която играеха Алис и Едгар, не знам да съществува, бихте ли ми казали как се казва тя? – Сантасе, последва подигравателният отговор-реплика от друг присъстващ. Но най-запомнящото се в позитивен смисъл изказване направи дама, вряла и кипяла в театъра като актриса, по-късно дългогодишен директор на различни театри, очевидно известна и уважавана в Хърватия, но поради непредставянето си тя, както и повечето изказващи се, останаха анонимни. „Живеем в Хърватия – отбеляза дамата. В нашия живот ние се намираме в нещо, което може да се изрази с една дума – лъжа. Тя е превзела културата ни, затова нека да забравим за хърватския театър. Години наред воювах представленията да се отърват от фалша, от неискреността, от услужливостта си към идеология и властимащи. Не успях. Затова българското представление ме блъсна като с юмрук първо в корема, после в сърцето – то удря и хърватския театър по най-чувствителните му места. Защото показва нещата през истината, а не през лъжата. Всичко, което гледахме дотук, по един или друг начин воюва за истината: лавира, страда, демонстрира агресия, но не изпуска истината, тя е корективът, от който колегите от чужбина не се отделят нито за миг. Хърватският театър дори не я докосва. Сами можем да си дадем сметка какво се случи след това, колко „за‛ и „против‛ се появиха, наддумващи се в една неконтролируема балканска логорея, издаваща същинската обърканост и отчаяност на хора, изгубили себе си в някакви жестоки и подозрително оправдани войни, от които най-голям дефицит изпитва националната им идентичност.

Дискусията бе преобърната от един, на пръв поглед, неуместен в потока на реторичните увлечения въпрос към Маргарита Младенова: какво ще правите след Стриндберг? Отговорът беше кратък и точен, но породи у мен самия размисли, подобни на затормозяващо изслушаните до този момент. „Започнахме Стриндберг, излизайки от програма Достоевски; сега се насочваме към Гогол.‛ „Трима луди‛, помислих си инстинктивно и не без доза самоирония към собствената си професия. Това пък обърна разсъжденията ми към нашите онтологични травми и към необходимостта да фиксираме задушаващото ни екзистенциално статукво на ръба на поносимостта не толкова през националната, колкото през личностната ни идентичност: дали спектаклите на „Сфумато‛ не са успешни именно защото извличат истината за нас самите през болното, но медиативно съзнание на неиздържалите, приживе разпаднали „бренната си обвивка‛ гении? Гогол ще покаже прав ли съм.

Риека
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”