Реплика от ложата (театър), брой 20 (2768), 30 май 2008" /> Култура :: Наблюдатели :: Камерно за Враца’2008
Български  |  English

Камерно за Враца’2008

Доброто старо фестивално клише твърди, че основната цел на един фестивал е празникът. Не винаги обаче празникът се състоява в неговата пълнота и многозначност, каквито и да са намеренията. Особено при това множество от театрални фестивали в България. Защото празникът е съставен от ред ритуали, които трябва да са вписани в живота на общността, за да е истински.

Когато става дума за фестивал на национално ниво, това означава вписване, първо, в живота на самата театралната общност, и второ – в живота на местното, в случая, врачанско общество. Доказването на значимостта всяка година и на двете нива е трудно за всеки фестивал, но само така се утвърждава фестивалната ритуалност в истинското й, смислово-функционалното ниво, а не само като празна форма. Малко фестивали в България имат в този смисъл тежест. Националният фестивал на малките камерни форми във Враца и тази година доказа, че е между тях.

Афишът по условие показва камерни представления от цялата страна, подбрани всяка година от различен селекционер. Тази година селекцията на Стефан Янков е съставена с лесно разпознаваемото желание колкото да отговори на всички зрителски вкусове, толкова и да покаже максимално пълното жанрово разнообразие в камерния формат на българския театър. Често задавах било на глас, било мислено въпроса: ‛Защо ли това представление е поканено?“; и неизменно получавах отговора: ‛Защото такъв е българският театър. Такова е нивото му в момента и афишът показва тъкмо това ниво.“ Отговорите могат да бъдат и други, често поне по-забавни, ако не по-верни, но те не променят този основен мотив. Представлението на ДКТ-Пазарджик ‛Хайде да правим секс“ от Валентин Красногоров (режисьор Красимир Ранков), например, за мен изпада от всички мерки - колкото и да е релативизирана театралната мяра. Този спектакъл доста добре демонстрира колко безкрайно и напълно непредвидимо може да е пропадането на критериите, ръководещи процеса на театралното производство в България.

Като цяло програмата обаче добре показа едно усреднено театрално ниво без особено големи различия между представленията: в крайна сметка, разграничаването на театралната посредственост от театралната пошлост е само плод на критическата любов към откроявяне на различията в качеството. И двата вида представления обаче принадлежат към общата категория театър, който човек забравя, още докато чете менюто за вечеря след спектакъла.

Това общо ниво показа твърде добре и нещо друго - отсъствието на каквато и да е конкуренция. Фактът не обещава особено интересно бъдеще на (камерния) български театър, доколкото в мъглата с мото ‛Всичко е възможно, важното е всички да са доволни“ вероятността творците да се съизмерват в доказването на значимостта на своите занимания за театъра, за обществеността в България, е съвсем незначителна. Мотивацията за подобен тип доказване става все по-крехка.

И този фестивал потвърди за мен все по-трайно налагащото се огромно разделение между едно съвсем, съвсем тясно малцинство от интересни и развиващи театралното изкуство качествени представления и огромното мнозинство спектакли, рециклиращи посредствени, познати, много стари или дори пошли театрални спомени. Тази ножица се отваря все повече, докато повечето театрали блажено притварят очи.


Наградите

При пълно единодушие на журито да няма по две награди в категория, наградените представления показват именно разнообразието от търсения в пространството на малцинството, за което вече стана дума.

‛Мъртвешки танц“ от Стриндберг на Маргарита Младенова (ТР ‛Сфумато“) типично за практиката на театъра показа разгърнато ново ниво в живота на спектакъла. Разположено на сцената от Младенова като в широкоекранно пространство и в разгърнати нива на отношенията в различните дълбочини на сцената, представлението е създало и откроило различна, завладяваща динамика в унищожителната мъртва хватка между тримата. Пародията е отстъпила място не толкова на иронията, колкото на чистата и рязка смяна в личните амплитуди на развитие на образите. Особено видимо е това ‛усилване“ при отслабналия капитан (Владимир Пенев); по-деликатно е то в образите на Алис (Светлана Янчева) и Курт (Цветан Алексиев). Отношенията Курт –Алис са разработени в графиката на рязката страстна смяна на отношения и мотиви, на повтарящи се в самите образи черни дупки на омразата. Иначе доста ограничената роля на Курт в това трио Цветан Алексиев изпълнява с трудно постижима чувствена жестокост и невинност. Това е представлението, получило първите награди на режисура, мъжка и женска роля. А също и втора награда за мъжка роля.

‛Малка пиеса за детска стая“ от Яна Борисова, режисьор Галин Стоев (Театър 199) – втора награда за режисура, за сценография (Юлиян Табаков) и за женска роля (Снежина Петрова) - бе изиграно с обичайната за своя състав лекота, точност, самоироничност, оставяйки след преобладаващия мотив на повтарящата се игра тихото разочарование на едно поколение (на Прехода), което гордо никога не се е оплаквало; и което е едновременно колкото успяло, толкова и нещастно. Важна за мнозина от обществото ни, основна за представлението и напълно подмината при овациите около спектакъла тема.

‛Сън в лятна нощ“ от Шекспир, режисьор Николай Поляков (ДКТ-Враца), което получи трета награда за режисура и първа за сценография на Мария Диманова, е камерен сън, лека, кратка игра в театъра на Шекспир. Поляков е включил реплики от ‛Бурята“, от ‛Ромео и Жулиета“ и т.н., т.н., поставяйки нищо неподозиращото, ентусиазирано каре на влюбените Елена (Росица Огнянова) и Деметрий (Калин Костадинов), Хермия (Лидия Инджова) и Лизандър (Тони Карабашев) в центъра на действието. Еднакво облечени, както е типично за поколението, в бели къси клинчета и полички, четворката попада в мрежите на сънните игри на възрастните магове – всичките, както се полага в истински сън в лятна нощ, по ефектни пижами. Пък (Атанас Подимитров), огромен дух с брокатено ухо, по черно-бяла пижама, лениво изпълнява заповедите на Оберон и замита с малка метличка гафовете си. В съня на младата четворка се появява и ‛пътуващата“ дървена трупа на Клина (Ивелина Полякова), облечена с шотландски полички и червени чорапи в дискретен клоунски стил. Третата награда за женска роля получи за дебюта си с Хермия Лидия Инджова.

В пространството на остроумната, оригинална авторската импровизация с текст, музика и тема е изцяло представлението на Камен Донев ‛Възгледите на един учител за народното творчество“ (ДТ-Пловдив), за което той получи наградата на проф. Стефан Драгостинов.


Срещата в града

Заедно с представленията от основата програма, врачанската публика пълнеше залите със същото любопитство и към гостуващите от Москва (‛Предложение. Водевил“ от Чехов; Московски драматичен театър ‛Апарте“), Струмица (‛Сватбата на дребния буржоа“ от Берхт, режисьор Гаро Ашикян) и Белград (‛Ясмина на Кръстопът“ от Л. Лашич; Театър ‛Славия“)спектакли.

Интересът на театралите към проведената конференция ‛Структури и модели на българския театър“ също бе изненадващо широк. Ползващ се трайно с подкрепата на общината, Националният фестивал на камерните форми е видимо важна част от живота на града.

Ако има сигурен знак за добрата организация на един фестивал от национално равнище, то е усещането за невидимост на екипа, който се грижи за неговото протичане. Тези хора никога не се виждат, по-точно - виждат се на точното време и място и изчезват по същия начин, вършейки работата си и оставяйки като добри професионалисти чувството за специално внимание към всеки участник. И в това отношение Фестивалът на камерните форми е безспорно на национално ниво.

От фойерверките при неговото закриване със сигурност бяха доволни всички, за разлика от наградите, например. Но хубавото на истинските празници не е всички да са доволни, а да се веселят заедно. Докато в делниците отново останат да работят сами.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”