Български  |  English

Спортният Кан

Седем, осем и ще си паднала,/седем, осем и ще си легнала,/седем, осем, лягай и брой си сама.

Беше зимата на 97-а, когато парчето на „Ку-ку бенд“ „Тайсън кючек“ огласи площадите на България и се превърна в химн на народното недоволство от властта. Парчето, създадено съвсем не по социален повод, а като проява на балкански мачизъм, бе вдъхновено от боксовата легенда Майк Тайсън – символ на опустошителна мощ на ринга. По това време феноменалната кариера на най-младия в историята световен шампион в тежка категория вече се бе сринала. Той беше изгубил титлата, бе лежал три години в затвора с присъда за изнасилване и се бе вживял в образа на Ханибал Лектър, похапвайки публично от ухото на съперника си Ивендър Холифийлд. Въпреки всичко Тайсън от най-силните си години остана апотеоз на бруталната сила, на която не може да се устои. Последният шампион с митологична аура. Най-подходящ за лирически персонаж, когато иде реч за произведение, където боят и сексът са неделими и вървят заедно с яко пиене и тематични ритми. А е идеален и за революционни каузи, както е видно.

Единадесет години след онази бунтовна зима имах шанса да видя на живо Майк Тайсън в пролетта на Лазурния бряг. На два пъти мина на дистанция, от която спокойно можеше да ми натресе едно от унищожителните си крошета. Той дойде на кинофестивала в Кан като герой на документалния филм Тайсън (Tyson). Режисьорът Джеймс Тобак познава Майк повече от 20 години, успял е да спечели доверието му и го е предразположил за изповед пред камерата. Монолозите на Тайсън са безкомпромисни като поведението му между въжетата, а постепенно изплува драматичният му живот: жестоката бедност в детството; знаменателната среща с неговия треньор и духовен баща Кас Д’Амато; загубата на опора след смъртта на наставника; изкачването на върха и падането от него; двата провалени брака; затворът и приемането на исляма; децата, приятелите, предателите… Понякога лицето на Тайсън, „украсено“ с татуировка на войн от племето маори, придобива свирепия израз, който караше съперниците му да лягат и да си броят сами, преди да ги е нацелил смъртоносно. Друг път очите му помръкват от болка. На два пъти се просълзяват. А после следва мълниеносна словесна серия, насочена към поредния обект на гнева му. И тук той демонстрира хаплива ирония, която е неподвластна на човек, ако не е природно интелигентен. Разбира се, този филм не може да претендира за максимална обективност. Той предава гледната точка на Тайсън. Но на боксьора не е спестен нито един неудобен въпрос – и спортен, и житейски. Нито пък крахът му е завоалиран. Напротив – акцентирано е на периода, в който той се превръща в карикатура на самия себе си. Тайсън си дава сметка за своите фатални грешки. А след като гледа за първи път филма, поне според твърдението на режисьора, казва: „Прилича на древногръцка трагедия. Жалко само, че героят в нея съм аз...“ Не знам дали е вярно, но звучи хубаво. И точно.

Диего Марадона също има роля в паметни мигове от новата история на България. На световното в Щатите през 94-а го изловиха с допинг точно преди мача с нашите, той не игра, ние бихме деморализираните аржентинци и оттам започна пиянството на един народ. Как пък никой не се сети да напише песен и за него... За сметка на това съседът Кустурица засне филм, с който двамата пристигнаха в Кан. Така се сбъдна друга моя фенска мечта – да зърна Марадона на живо. И добре, че го видях, защото във филма не можах много-много да го видя. Гледах предимно Кустурица, който така е преекспонирал себе си, че в един момент раздразнен се питаш кой тук всъщност е героят. Цялата работа тръгва още от заглавието: Марадона според Кустурица (Maradona by Kusturica). Ако се съди по филма, според Кустурица всичко се върти около собственото му его, на което е благоволил Марадона да е спътник. И се почва: Кустурица свири със своя оркестър; Кустурица гледа тъжно, весело или многозначително – в зависимост от ситуацията; Кустурица разцъква топката с Марадона; Кустурица запознава Марадона с брат си и внучето си; Кустурица си купува шапка за танго; полуголи гърли се кълчат пред масата на Кустурица в бар, докато той съзерцава играта на Диего на видео; Кустурица показва откъси от игралните си филми. И т.н. Връзката, която прави между Марадона и собственото си творчество, е абсолютно формална. Същото важи за сравнението на Марадона със „Секс пистълс“ и изборът на тяхното парче God Save the Queen за музикален лайтмотив на филма. Това са само част от философско-естетическите недоразумения. А политическият кич е неописуем. И тук не говоря за пристрастията на Марадона в политиката (те са си негови и той е искрен), а за силовата намеса на Кустурица, който по този начин свежда нещата до митингаджийски патос. В желанието си да представи Марадона като личност, която е много повече от футболна легенда (в очите и сърцата на аржентинците и неаполитанците това наистина е така), режисьорът забравя основното – футболът. Много популистка политика, много етюди тип „художествена самодейност“ и страшно малко от футболната съкровищница на Марадона. А той не е играл през 50-те или 60-те, за да има оправдания с липса на съхранени записи. Пълно е с негови превъзходни изпълнения, но Кустурица използва нищожна част от тях, повтаря ги по няколко пъти, както му отърва. Дори великият гол на Марадона на световното през 1986 срещу Англия (не шмекерският с ръката, а първият!) е профанизиран, след като е набутан в калъпа на агиттаблото. И в крайна сметка във филма най-дефицитен като количество и, по-важното, като емоция, е футболът. А нали благодарение на него Марадона бе канонизиран. Разговарял съм с Кустурица за футбол и знам, че той познава и обича тази игра. Но явно повече от всичко обича себе си...

Независимо, че филмът за Тайсън е почтен към него, а този за Марадона отразява болезнения нарцисизъм на Кустурица, кармичните паралели между двамата велики спортисти са неизбежни. Те са спечелили битката с противниците си, но не и със собствените си бесове. Там борбата продължава. Приличат си и по това, че са имали късмета и характера да се измъкнат от гетото – физически, психически никога не е възможно до край. Но и физическото измъкване е нещо, което се удава на малцина избрани свише. А милиони изтляват в мизерията въпреки таланта си. В игралния филм Извеждащ пас (Linha de Passe) на Валтер Салес и Даниела Томас (награда за женска роля на Сандра Корвелони) едно бедно бразилско момче от Сао Паоло притежава фантастични футболни умения. Но това не е достатъчно. Нужно е извеждащото подаване на съдбата, което идва веднъж в живота, и ти трябва да го отиграеш по най-добрия начин.

Футболът като социален феномен, повод за патриотизъм, гордост (а често и за омраза) присъства и в тазгодишния носител на „Златна палма“ – френският Между стените (Entre les murs) на режисьора Лоран Канте. Там героите, деца на емигранти, разпалено спорят за Зидан и Матераци, за Дрогба и Виера, за Анри и Тюрам, за други свои герои и антигерои. И още: за отборите на Мали и Мароко, за тима на Франция, където кореняците французи са на изчезване, а кумирите след ерата на Платини са все играчи от други етноси и раси. Така играта се превръща в един своеобразен модел на днешното общество. Не само на френското.

Но над всичко е страстта. Тя няма националност, раса, религия. Тя обединява. Защото може и да не се възползваш от паса на съдбата, обаче никой не може да ти отнеме огромната привилегия да си истински фен. Митологията се ражда от феновете, от тяхната любов. Друга такава любов няма.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”