Български  |  English

Дон Кихот след мелниците. Разговор с д-р Константин Тренчев

Константин Тренчев: Как върви вестникът ви? Защото, като гледам, народът харесва друг тип издания... Какво да се прави, кризата е тотална.

Копринка Червенкова: И все пак ние оживяхме, което не е малко. Като гледам колко хора се попиляха около нас…

Константин Тренчев: Не знам. Аз, вече от позицията на годините, се опитвам някои неща да ги вържа в исторически, народопсихологически контекст; и съм стигнал до извода, че подобна духовна криза нямаме в цялата ни позната история. Все е имало някакви цели, някакви идеали…

Копринка Червенкова: А как си го обяснявате?

Константин Тренчев: Най вече с липсата на морални и религиозни устои.

Копринка Червенкова: Само?

Константин Тренчев: Аз съм все пак мислещ човек и с течение на времето започнах да си задавам въпроси. През 1989, 1990 г. просто цепех въздуха, за мен имаше един отговор - за всичките проблеми са виновни другарите. Тогава си мислех: ако църквата беше една стабилна опора, ако можеше да даде на хората упование... Оттогава насам обаче прочетох доста неща. Ето какво пише например поп Минчо Кънчев: ‛Отидохме с поп Ставри в Маджерито на сватба. Хубаво се напихме и станахме на кълбо. Бихме се, бихме се, не може да ни разтърват‛. Друг се качил а камбанарията яйца на гълъби да краде, паднал, та се потрошил; трети разбил дискоса... Продължавам после към нашите богомили. Оказва се, че произведението на презвитер Козма е от две части. Втората част се оказва критика на официалната църква по онова време. И пак пият... ‛Напиват се и се бият, сдобряват се в името на виното, а не на Господа нашего Иисуса Христа. А други се затварят в килиите си и се отдават на себе си и живеят като свини‛. Продължавам назад – един от най-големите арабски летописци Ибн Фадлан, пише: ‛Българите са интересен народ. Когато видят някой по-умен между себе си, те си казват: на този много ще му прилича да служи на нашия Господ. Мятат му въже на шията и го обесват на дърво, и го оставят, докато се разложи‛. Е това вече ми даде отговор на въпросите.

Копринка Червенкова: Вие доста време, виждам, сте отделили на историята.

Константин Тренчев: Опитвам да намеря отговор на това, което става. И според мен една от големите причини е в самите нас. Защото, ако погледнем това, за което се борихме… всъщност аз за какво се борих - исках да можем да живеем където си искаме, да пътуваме където си искаме, да говорим каквото си искаме, да пишем каквото си искаме, да си купуваме каквото си искаме... Без ангажимента да се осигурят пари за тая работа. Това е факт. Ние имаме не по-лоши свободи от французи, англичани, италианци, немци и т.н. Проблемът е другаде – че нашите души не са свободни. А свободата е въпрос на състояние на духа, тя е личен проблем, лична потребност.

Георги Лозанов: Точно така, но вие мислите ли, че свободата е някаква колективна съдба? Не е ли индивидуална способност и качество.

Константин Тренчев: Тя е въпрос на дух в човека. Но той може да се прояви и като колективно желание. Аз виждам в някои от моите хора, които все пак смятах за каймака, за най-будните - виждам как няма потребност от свобода. В нас имаше потребност от свобода, затова мрънкахме. Един по-силно, друг по-слабо. Имаше потребност от персонална свобода. И когато прозряхме, че двама са по-добре от един, почнахме да правим нещо - организации, заедно, да ни е по-лесно. Оказа се, че желанието на хората да бъдат свободни не е особено силно.

Копринка Червенкова: Вие затова ли искахте да напуснете конфедерацията?

Константин Тренчев: Да. На конгреса първоначално не исках да се кандидатирам. Казах им: ‛Момчета, аз 19 години тегля този влак по нагорнището, а вие се возите в купетата... Пиете, карате се, биете се, хвърляте бутилки през прозорците. На мен обаче ми омръзна този сизифовски труд‛.

Георги Лозанов: Но вие самият какво щяхте да правите, ако бяхте излезли от конфедерацията?

Константин Тренчев: За разлика от доста хора, които си мислят, че нямам опции, имам - друг е въпросът дали са ми приятни. Първо, аз имам винаги една отворена врата, наречена САЩ. Втората врата е синдикалната номенклатура в Брюксел. Оттам мога да я докарам до пенсия. Ще ходя по света, ще организирам семинарчета…Тъй или иначе, аз съм вторият след Лех Валенса, толкова съм познат в синдикалния свят, че няма накъде повече. И в момента съм вицепрезидент на Европейските профсъюзи, стигнал съм тавана в синдикализма; друг българин не е стигал до такава позиция. Ако зарежа синдиката и реша да остана в България, ще се занимавам с нещо, свързано с науката. Тя е единственото място, където ми е приятно да се реализирам. Имам, разбира се, и възможност да отида в някоя от благотворителните организации, ‛Лекари без граници‛ например. А и проблеми с езиците нямам. Ще пътувам по мисии...Това, смятам, ще ме мотивира. Проблемът ми е в мотивацията. Защото какво правим ние тук? Ще ви дам пример от нашата практика. Организацията ни има периодично конференции, избори - кой да е началник, кой да не е. Явява се някъде, да кажем, конкуренция. Но нашите хора много са се изпекли в апаратните игри, дори на парламентаристите можем да организираме курс по квалификация. И за да спечелят, апаратчиците подгонват конкуренцията? Опитват се да смачкат конкуриращия екип по всякакъв начин, включително и да ги уволнят от работата им. Това вече не е демокрация. Знам, че е общоприета практика в нашата държава хората да се джавкат, да се карат. Но някак си не ми е приятно, когато това става в организация, чиято сила идва от един-единствен източник - от солидарността и обединението. Ако беше политическа партия, разбирам. Но за един синдикат е непростимо. И съм принуден постоянно да арбитрирам в различните разправии.

Копринка Червенкова: Защо се създава впечатление, че ролята на профсъюзните организации, на синдикалното движение някак си затихва?

Константин Тренчев: Не е точно така. Не знам защо медиите насаждат упорито тезата, че няма синдикати в частните предприятия. Аз мога да ви кажа, че нашите синдикати в по-голямата си част са в частните предприятия. Ето, в металургията няма нито едно държавно предприятие. Във всички обаче металургични предприятия имаме организации. Но след като постоянно се твърди едно нещо, се получава гьобелсов ефект. Постоянно се чува: ‛Синдикатите, като дойде частната собственост, ги няма‛. Напротив. Безспорно в едно заведение с пет-шест души - двама в кухнята и четири сервитьорки, е много трудно да се направи синдикат, защото ги е страх. Но когато са, да кажем, стотина души, вече е по-друго.

Копринка Червенкова: А при шивачките имате ли организации?

Константин Тренчев: При шивачките стана зверска стачка. Ама точно класика – капиталист, профсъюз, борби в Гоце Делчев - то беше чудо. От 2000 души 1700 стачкуват, тежка история, 23 дни. Е, навихме му врата, с 80 лв. вдигна заплатите, искахме 100, той искаше 30, та се събрахме на 80. Много тежка стачка, с всякакви опити да бъде задушена, включително и от БСП, местни идиоти, натиск през банки…

Копринка Червенкова: Защо БСП има интерес да задуши стачката? Нали е социална партия?

Константин Тренчев: Ами там има един приятен депутат, Юруков, той има няколко блокчета, всичките близо до предприятието; нови строежи, хубави. Ходил, плашил ги и т.н. Явно има основания да е на страната на работодателя...

Георги Лозанов: Не мислите ли, че за публичния образ на синдиката негативна роля изигра сближаването ви с…

Константин Тренчев: ... КНСБ. Вижте, рано или късно, щом сме синдикати - това и за тях се отнася, и за нас - не можем да нямаме сходни позиции по основни въпроси. Примерно, не може ние да искаме увеличаване на заплатите, те да искат намаляване. Те почти никъде не са направили стачка без нас, ние или сами правим стачката, или я правим съвместно.

Георги Лозанов: Все пак, след 1989 г. синдикалното движение мина през това противопоставяне, така се създаде неговата посткомунистическа „иконография‛. И после „прегръдката през фронта‛ оставаше подозрението, че се подкрепяте, за да не станете в купом излишни…

Константин Тренчев: След 1989 г. нямаше как да го няма този политически компонент, защото ние бяхме в основата на СДС. Аз изтеглих ‛Подкрепа‛ от СДС през 1992 г., защото сега щях да потъна заедно с тях... Това, което мога да кажа, е, че сме били независими, което си е цяло чудо в държава като нашата. КНСБ също до голяма степен се откачи от влияние. При тях влиянието е по-скоро в средния ешалон, където има останали партийни секретари, които, нали знаете: ‛Къде бе, сега нашите са на власт, недейте!‛. Докато за нас няма значение – седесари, бесепари, царят - ако има проблем, ние си скачаме и толкоз. Но гледаме да сме на дистанция от всички…

Георги Лозанов: Профсъюзното движение не е ли ляво в основата си и не произвежда ли в крайна сметка лява идеология?

Константин Тренчев: Класически то е и ляво.

Георги Лозанов: Искам да кажа, вие лично как се надявахте да запазите десен профил, докато се движите през това ляво пространство…

Константин Тренчев: Лявото не значи винаги, г-н Лозанов, държавна собственост. Лявото в своя по-модерен западен вариант, което е било и нашата цел, е пазарна икономика със социални измерения. Затова през 1990 г. бяхме толкова конфронтирани, защото знаехме, че пазарната икономика е неизбежна. Друг е въпросът, че тя стана по един изключително уродлив начин в България. Аз и днес твърдя, че пазарната икономика в крайна сметка е по-доброто решение за една икономика. КНСБ застъпваше другата позиция тогава. Опитваха се да пречат на този процес. А политиците го изкористиха и го направиха по-възможно най-идиотския начин.

Копринка Червенкова: В кой момент, според вас, започна тази деградация на прогресивните сили, така да ги наречем?

Константин Тренчев: Е, това с прогресивни сили, нали знаете…

Георги Лозанов: Кога започна да се губи надеждата, че най-после с падането на комунизма ще влезем в едно модерно общество?

Константин Тренчев: По времето на Костов, тогава разбрахме. Аз всъщност си имах интуитивното усещане, че Иван Костов ще обърка нещата, защото винаги този човек съм го ненавиждал, за мен той е сатана; и това отношение не съм го крил още през 90-та, 91-ва година.

Копринка Червенкова: Кое му е сатанинското, между другото?

Константин Тренчев: За мен той е просто зъл човек. Мисля, че оттам му тръгват проблемите. Той има омраза към всичко.

Копринка Червенкова: И какво е в основата на неговата, според вас, човекофобия?

Константин Тренчев: Той се е опитвал да се реализира по всякакъв начин преди, но, за съжаление, тогава не е бил оценен достатъчно от Партията, тя не му е отворила вратата... И след това той й го върна.

Георги Лозанов: Не е ли много лесно решение за всичко в България да се оказва виновен Костов?

Константин Тренчев: Не казвам, че е само Костов.

Георги Лозанов: Първо за всичко бяха виновни комунистите, след това за всичко беше виновен Костов, а най-хубаво е да се отдръпнеш, да присвиеш очи и комунистите, и Костов да ти се слеят, да се окажат едно и също. Не е ли това твърде самощадяща визия за отговорностите и вините на прехода.

Константин Тренчев: По-скоро големият проблем, г-н Лозанов, е, че политиката се оказа най-доходоносният бизнес и много хора, които познавах в съвсем друга светлина, попадайки там, материализираха властта си. Е, оттук тръгна всичко. Костов е просто един от ярките примери.

Георги Лозанов: Забогатя ли той фактически, или това е виц?

Константин Тренчев: Предполагам, че е забогатял. Но шапка му свалям, че не прави демонстрация на това богатство, тук поне е проявил здрав разум. Защото други не могат да се сдържат и почват свинщини.

Копринка Червенкова: А не мислите ли, че у нас вече почти всички влизат в политиката само за да забогатеят?

Константин Тренчев: Точно затова влизат, да. Сега вече това е безспорен факт, всички го знаят. Изкористени са изобщо процесите. Когато започна прехвърлянето на собствеността, видя се, че от този процес може да се спечели много и оттам нататък тръгна така. И никой не прави изключение.

Георги Лозанов: Профсъюзите не направиха ли нещо, за да ограничат тази негативна тенденция, която тръгна от приватизацията?

Константин Тренчев: Ние навсякъде сме се борили приватизацията да включва социални компоненти, мога да го докажа по безспорен начин. Друг е въпросът, че не на всички места успяхме. В крайна сметка политиците решават по какъв начин да стане прехвърлянето на собствеността, защото начини има много: по-прозрачни, но и напълно непрозрачни. В крайна сметка те са тези, които решават. Ние винаги сме настоявали да има социален компонент и някой път настояването е било толкоз силно, че просто сме спирали процеса. Както примерно беше с ‛Булгартабак‛. Не че не желаем приватизация. Не желаем приватизация на всяка цена и безогледно. Политиците обаче пишат правилата, по които това става. И те ги пишат така, че винаги да можеш да се отклониш от процеса.

Георги Лозанов: Казвате, че профсъюзите са се борили, но се оказали слаби? Защо? А и не е ли малко пресилена тази визия за политиците като някакво неясно коварно зло, срещу което нищо не може да се направи.

Константин Тренчев: Тук пак трябва да се върна към народопсихологията. За разлика от Запада, където колегите протестират превантивно, българинът протестира постфактум. Значи, ако тук примерно се подеме някаква идея, че трябва да се увеличи даден данък, хората не реагират или реагират страшно трудно. Защото може би смятат, че няма да стане. Когато обаче това стане и отделният човек се почувства материално ощетен, тогава скача. Затова казвам, че е скачане постфактум. Единственият път, когато реагирахме предварително, защото положихме огромни усилия, беше, когато искаха да премахнат класовете. Тогава събрахме 40 хиляди души пред Министерския съвет и царят не посмя да направи тази глупост. Ето това беше превантивна реакция. Но обикновено нещата стават постфактум. Защото когато казваме на хората, че трябва да протестират, за да спрат определен процес, защото би имал негативно развитие, те не вярват. Вярват обаче на облъчването от другата посока – че това е единственият начин, че ето, ще видите колко добро ще стане, съответният инвеститор обещава, че ще инвестира 50 милиона, че ще запази работни места, даже ще ги увеличи. Разбира се, след това става коренно различно, но за съжаление хората се лутат между двете тези и когато започнат негативните процеси, започват да скачат, но вече е късно...

Георги Лозанов: Но не мислите ли, че не протестите не успяват, а просто липсват, че има спад – под критичния минимум – на волята за протест.

Константин Тренчев: Точно това искам да обясня, протестът зависи от мотивацията. Колкото мотивацията е по-виртуална, по-неясна, толкова по-малко е волята да участваш в определен протест…Българинът, според мен, реагира най-вече на материални стимули. Тогава и мотивация е налице.

Христо Буцев: Защо българинът, д-р Тренчев?

Константин Тренчев: Защото във Франция примерно може да стане демонстрация по повод участието на френски контингент в Афганистан или в Ирак. В България това не може да стане. Но ако тук намалят заплатите в едно предприятие, ще стане, разбира се, и хората ще са много мотивирани. Питам се обаче дали нас може да ни мотивират и други неща, освен материалните. Навремето ни мотивираха политически неща. Защото имаше надежда, ако щете илюзия, че ако не са тези, нещата ще се развият добре. Е, както виждате, другите, които ни обещаваха, че утрешният ден ще стане по-добър от днешния, го направиха по-лош.

Георги Лозанов: А защо казвате отстранено, „които ни обещаваха‛, а не „които обещавахме‛?.

Константин Тренчев: Да, тогава искрено вярвах, че нещата могат да станат по-добри. Но не съм предполагал, че ще се стигне до такава мизерия, до такава материална трагедия. Разбира се, и сега казвам, че в никакъв случай не бих бил за запазване на статуквото.

Георги Лозанов: Но самият вие през прехода силно олевяхте, включително и в партийните си пристрастия и идентификации.

Константин Тренчев: Вижте, синдикалната позиция се опира на три основни неща – добри заплати, сигурност на работното място (имам предвид облекло, технология и т.н.) и максимална заетост. Това са трите неща. Ние не можем да излезем извън тези рамки и да предложим някаква друга идея. И по това формираме и нашето отношение към политиците, които определят тия правила и които влошават или подобряват тези параметри. Т.е. принципът е не кой, а как управлява. Значи, това е вече синдикализмът в по-завършен вид; не е онзи политизиран синдикализъм, който беше в началото на прехода.

Христо Буцев: Въобще имаше ли тогава синдикализъм?

Константин Тренчев: Не, всъщност ние по-скоро бяхме движение. Основната цел на прехода беше да се формира демократично общество с, разбира се, съответните компоненти. Граждански права и свободи, промяна на собствеността, което е фундаментът, и т. н. Това се постигна. Въпросът е, че стана по един изключително уродлив, нечестен начин, който засегна съдбите в негативен план на 95 % от нашите сънародници. Като цяло промяната е направена. Но за мен тя ще свърши в момента, в който по-голямата част от хората кажат: «Днес живея по-добре, отколкото по онова време». За мен това ще е психологическият завършек на прехода. Иначе формалният, законовият завършек на прехода е факт. Проблемът е, че моралния преход все още не е завършил и все още повечето хора казват: «Ние живеехме по-добре», говоря за онези, които помнят.

Христо Буцев: Нека тръгнем по една успоредна пътечка. Вие говорите за българите, интересували сте се от народопсихологията им... Няма начин да не сте се замислял преходът можеше ли да бъде осъществен другояче?

Константин Тренчев: Теоретично може би можеше да не е толкова тежък. Естествено, че при такива фундаментални промени в обществото ще има доволни и недоволни; че ще е много болезнено. Но при нас, повтарям, стана по уродлив начин.

Христо Буцев: Но не смятате, че можеше да бъде осъществен другояче.

Константин Тренчев: Да ви кажа честно, съмнявам се. Защо? Обикновено моралните хора (разбира се, в комбинация със съответния интелект, квалификация и т.н.) са една много интересна човешка група. В това е и тяхната сила, и тяхната слабост. В политиката, за съжаление, се оказва, че неща като морал, като знание са по-скоро слабост. Затова тези хора отказват да приемат правилата на политическата борба, които се налагат от примитивите, от користните, от подлите в политиката... и просто се оттеглят встрани. И през освободения луфт нахлуват лицата, които виждате в българския парламент. Мисля си, че той плаче за огнепръскачка. Трябва да се влезе вътре и да се запали. Това е. Аз мога да ви кажа, че най-моралното СДС, което познавам, беше първото СДС. Не отричам, че има морални хора и другаде. Но тези, които успяха, пробиха и се наложиха, те нямат изобщо ценностна система. Тяхната ценностна система е да материализират властта.

Георги Лозанов: Като казахте за Църквата, че не свърши работа и не може да върши социална работа...

Константин Тренчев: Тя никога според мен не е могла.

Георги Лозанов: Проблемът, според вас, е в това, че не сме католици ли?

Константин Тренчев: Не искам да обиждам Православието, към което се числя и съм роден и кръстен, но тъй като много добре познавам католицизма, мога да кажа, че той е доста по-институционализиран и много по-социален. Това е отношение на Църквата към болни, към нуждаещи се, което е институционализирано. Със съответните институции – болници, приюти и т.н. Кажете ми нашата Източноправославна църква какво отношение има, освен нещастните усилия на един или друг отделен свещеник? Няма такова, никога не е проявявала интерес...

Копринка Червенкова: Нашата Църква друго казва, тя казва, че спасява душите в храма.

Константин Тренчев: Да, спасява душите... като излезе някой свещеник пиян на проповед, много добре спасява душите.

Георги Лозанов: Католическите духовници не стават ли на кълбо?

Константин Тренчев: Ами сигурно, но... Тук вече има разлика в традициите. И православието има йерархия, но не е този тип йерархична структура, ред и подчинение, каквото има в католицизма.

Копринка Червенкова: Т.е. там, където един духовен институт е йерархизиран, там правилата повече се спазват, така ли?

Константин Тренчев: Не само. Вижте, тук рискуваме да влезем в спора дали е по-добър цезаропапизмът или папоцезаризмът. В източното Православие държавата винаги е имала много по-сериозно влияние върху църквата, отколкото в западния свят, където папата винаги е бил един безспорен авторитет, или поне почти винаги. В крайна сметка, аз вадя своите заключения от реалните резултати. Не казвам, че и там няма педофилия, че и там няма пиянства и т.н. Има, но някак си има повече боязън от проявата на тези слабости.

Георги Лозанов: Как гледате на разбирането, че за да се постигне в историята добро, непременно трябва да има жертви, че някой трябва да се качи на Кръста.

Константин Тренчев: Не. Да направиш зло, за да се случи добро, е по-скоро старозаветна рецепта, не новозаветна. Защото Спасителят казва: «Не съдете, за да не бъдете съдени», който съди, и него ще съдят, и злото никога няма да свърши. Разбира се, има и вариант «Око за око, зъб за зъб», но аз ви казвам: «Ако те ударят по едната страна, подложи и другата». Това обаче са толкова висши неща, че, за съжаление, още не могат да бъдат осъзнати от биологичния вид, наречен човек.

Георги Лозанов: Ако тази първа вълна на прехода, която бе най-морална, беше успяла да доведе до граждански сблъсъци и да даде жертви, това щеше ли да е един по-добър преход, преживял своя катарзис, така че после и структурирането на обществото да бъде по-морално?

Константин Тренчев: Може би, ако имаше някакъв такъв компонент, който стряска, който кара човек да вземе категорично страна, това щеше да катализира по-добре някои процеси. Казвам го, разбира се, с всичките уговорки, че аз съм бил против насилието и не бих го подкрепил. Но може би това би изиграло ролята на стресов агент, който да накара хората да се замислят. Безвремието, което настъпи, като че ли даде възможност на тези, които опорочиха прехода, да се наместят. И пропагандирайки, че всичко се прави само и единствено с компромиси, в една спокойна обстановка си оплетоха кошниците, а хората платиха масрафа.

Копринка Червенкова: А какво ще кажете за перспективата да ни управлява Бойко Борисов?

Константин Тренчев: Хората виждат в Бойко олицетворение на човека, който ще ги оправи. Това впрочем е една друга тема. Ние сме нещо много интересно, г-жо Червенкова. Ние сме, от една страна, хора със свръхсамочувствие - един шофьор примерно от гаража «Земляне» коментира хирургичните умения на Чирков с апломб; или пък заявява, че ако е вътрешен министър, за 24 часа всички ще са в затвора. От друга страна обаче имаме страхотен комплекс за малоценност и все чакаме някой да ни оправи. Много интересно съчетание, привидно самоизключващо се...

Георги Лозанов: Повечето хората обаче засега са готови да простят на Бойко всяка грешка...

Константин Тренчев: Това, което ме плаши, г-н Лозанов, е че продължаваме да губим историческо време. 19 години вече – ето, вие сте тук, защото съм единственият останал от онова време – разберете, аз вече и пред себе си не искам да призная, че съм сгрешил. И че през 1989 г., когато ме молиха да се махна от тази държава, се запънах и останах. Вместо ей сега да съм професор в Харвард; имах пред себе си страшна кариера като лекар.

Копринка Червенкова: Трябвало е да изпиете горчивата чаша, така се оказва.

Константин Тренчев: Пред себе си не искам да призная, че съм загубил 19 години от живота си. Да, наистина и в Енциклопедия Британика ме пише, да, написах доста страници от историята на тая държава, но това силно се размина с моите идеали. Оттук идва проблемът с личната ми мотивация.

Христо Буцев: Защо се получи това разминаване? Дали вие всъщност не сте своего рода революционер от началото на ХХ век, който иска да променя, без въобще да го интересува терена, обстановката. Ето, и преди малко говорите за Православието, като че ли то трябва да бъде променяно, а не ние да се променим като православни и да застанем на своето православно място.

Константин Тренчев: За съжаление, много трудно е да предугадиш последиците, да изчислиш добре формулата, да знаеш много добре терена и да го прецениш като неперспективен за определена реализация, защото мотивът да промениш нещата е много силен и те заслепява до голяма степен. Искаш промяната на всяка цена и не можеш предварително да изчислиш всички компоненти, които биха й попречили. В последствие, разбира се, те изплуват; карат те, ако е възможно вече, да правиш някакви корекции. Или в крайна сметка обезсмислят борбата ти. Може би има разни институти, анализатори, тайни служби и т.н., които имат възможността да подходят към един проблем, изчислявайки много повече компоненти. Но едни хора с абсолютно искрени намерения да променят нещо, което ги дразни, което е неприятно, което причинява вреди на тях, на техните близки, на техните колеги – те тръгват към тия неща само водени от желанието и няма как всичко да съобразят. Да, сега знам много повече. И ще ви кажа, моята грешка е следната: аз тръгнах, екстраполирайки психологическата обстановка въз основа на много тесен кръг хора. Това бяха старозагорските лекари, които все пак са, бих казал, едно равнище на общество. Старозагорски интелектуалци – доколко може да се каже, че има такива. И още каймакът на младежта, студентите по медицина, на които преподавах. И аз си извадих погрешния извод, че желанието да бъдеш свободен е всъщност всеобщо. Сега познавам много хора - от циганите в чистотата до професорите в БАН. И мога да ви кажа, че имам по-големи основания да твърдя, че съм наясно с човешкия материал. Ако знаех, че е такъв, казвам ви, нямаше да почна. Казвам го, ако ще всички да ми се сърдят.

Христо Буцев: Просто се питах защо е това отчаяние – то се поражда от нещо неосъществено, от нещо, ‛не успяло‛ да бъде достигнато?

Копринка Червенкова: Последната ви идея не беше ли царят? Последната ви надежда.

Константин Тренчев: Смятах, че е различен; че наистина има идеи за едно ново начало. А то просто човекът е имал съвсем прагматични намерения. И ги реализира.

Копринка Червенкова: Възможно ли е тук средата да го е всмукала и той да е решил, че трябва да се съобрази с нея?

Константин Тренчев: Той все пак имаше възможност да наклони везните в една по-друга посока, не го направи. Може би като един по-възрастен, улегнал и мъдър човек е разбрал, че с тукашния материал това е единственият възможен вариант.

Копринка Червенкова: А не мислите ли, че в отношението на електората и към Царя, и към Борисов има нещо приличащо си, макар и положено в крайна опозиция. Имам предвид следното: огромната маса, която гласува за Царя, всъщност гласува за различното. Докато в случая „Борисов‛ ще гласува за подобното. Т.е. разочарованието от категоричната различност сякаш води до идентификация с категоричната подобност.

Константин Тренчев: Да, то е едно и също, ако човек се замисли. И това е основният компонент в енигмата „Борисов‛.

Георги Лозанов: Аз забелязвам, че вие сте склонен да обвинявате хората, или както ги наричаме там – материала, заради това, че те не се ангажират с идеали. След първия голям разказ на прехода обаче – този на „антикомунизма‛, който даваше на широката аудитория висока мотивация, не се появи нищо, няма нови предложения за нематериална идентификация.

Константин Тренчев: Затруднявам се да забележа друго, което да се е появило като идея, освен да махнем тези, без да сме наясно ние какво предлагаме. Говоря за СДС в началните етапи. Някак си мотивът е бил да се заеме позицията, а не да се свърши работата. На много места стана и така.

Георги Лозанов: Освен антикомунизма в този му първоначален вариант, преходът не можа да произведе други идеи…

Константин Тренчев: Поне достатъчно оформени концепции нямаше. Е, не можеше да не се говори за пазарна икономика и т.н., но това не беше обвързано със стройна алтернативна концепция.

Копринка Червенкова: Но нали Костов беше обявен за големия защитник на либералния капитализъм? Нали беше българският Балцерович по едно време?

Константин Тренчев: Да, по негово време се взеха решения за въвеждане на пазарни елементи, най-вече в търговията. Тогава още нямаше сериозна промяна в собствеността и хората му простиха - смятаха, че няма друг път, този е. И така минаха нещата по-леко. Обаче политиците много бързо си направиха извода, че в тези нови условия може много добре да материализираш позицията и правата, които имаш. И полека-лека се тръгна по тази писта. Жан Виденов се опита да спира максимално този процес, но не от позицията на друга алтернатива, а по-скоро на връщането. Но ние бяхме вече отворена държава и тези формули не вървяха – вълната го помете. След това при Иван нещата вече рязко се забързаха. И тогава започна всъщност голямата корупция. Която, ако се различава по нещо от днешната корупция, то е по йерархизацията и централизацията.

Копринка Червенкова: Сега е децентрализирана, така ли?

Константин Тренчев: Сега е напълно децентрализирана, всеки, каквото може, взима и не дава отчет на никого. Примерно един малък шеф от комисията на потребителите - занимавал съм се с такъв случай, има такава държавна комисия – отива в автомивка и казва: «А, защо има пет стола, трябва да има четири по норматив». Този, който мие колите, казва: «Да, ама аз седя на единия, когато няма коли». «Не, ще ти наложа глоба.» После го дърпа настрани и казва: «Дай 200 лв. и каквото било, било». Той обаче не ще да даде 200 лв. и почва разправията. Повечето хора обаче ще дадат 200 лв., за да не се занимават. Всеки опитва да материализира право, г-жо Червенкова, разберете го. Който не го материализира, го смятат за глупак.

Копринка Червенкова: Но защо никой в началото на прехода, включително и вие, никой не си даде сметка, че не може да рушиш културата (имам предвид по-широкото й понятие) и паралелно с това да градиш ново общество. Част от сметките, които плащаме, не се ли дължат и на това?

Константин Тренчев: Не смятам, че културата чак толкова целенасочено беше атакувана. Имам друго обяснение...

Христо Буцев: Колатерална щета.

Константин Тренчев: Не, не, друго е. Българинът, като ценностна система и в стремежа си да запази вътрешната потребност от структура, си е изградил пет рубежа. Които изоставя един по един под влияние на материалния недоимък. Първият рубеж е културата като потребности. Вторият рубеж е транспортът, пътуването. Третият рубеж е грижата за здравето. Четвъртият рубеж е образованието. И петият, най-вътрешният, е собствеността. Той отстъпи от това, което беше по-маловажно – културата. После спря да пътува. За някои хора да идат от София до Русе е Шенген. Третият рубеж е здравеопазването – хората са в безумно тежко здравословно състояние. За четвъртия българинът още се държи - образованието. Все още има борба и битка да изучим децата. И петият е собствеността. Има някакво там жилище, което се руши, което се декапитализира, защото няма пари за ремонт, но не го продава. Ние имаме някаква особена склонност към собствеността, керемидка да е някаква. Най-лесно му беше да отстъпи културата. И, разбира се, на терена й се намъква субкултурата... Това е едната част от обяснението. Другата е, че от културата не можеха да се правят пари. Третата е, че – както говорехме - интелектуалците се дръпнаха и в освободеното място влязоха прагматиците и циниците.

Април 2007 г.


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”