Български  |  English

Разговор с Джоузеф Флъмърфелт в Пловдив

Да станеш диригент е дълго пътешествие


През март известният американски хоров и оркестров диригент Джоузеф Флъмърфелт гостува на Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив. Той е артистичен директор за хоровите проекти на авторитетния музикален фестивал ‛Сполето“ в Чарлстън, САЩ (фестивал-близнак на италианския, също основан – но през 1977 г., и ръководен от композитора Джан Карло Меноти, който почина миналата година). Флъмърфелт е създател и диригент на хоровия ансамбъл ‛New York Choral Artists“, с който през 2004 г. спечели три награди „Грами“. Носител е на приза „Диригент на годината“ (2004 г.) на авторитетното американско издание за мениджъри и изпълнители ‛Musical America“.

Проф. Флъмърфелт гостува по покана на катедра „Музикална педагогика и дирижиране“ на Академията и на младата диригентка Яна Делирадева, асистент в катедрата и магистър по хорово дирижиране от класа на проф. Флъмърфелт в Уестминстърския хоров колеж в Принстън, САЩ.

Той проведе демонстрационни занятия с пловдивския хор „Гаудеамус“ и курсовия хор на студентите от ІV курс в Академията. В програмата бяха включени ‛Малка органова меса“ на Йозеф Хайдн и мотетът ‛Locus iste“ на Антон Брукнер. Паралелно със заниманията, вървяха и студентските въпроси към Джоузеф Флъмърфелт.



- Кое е най-важното нещо в музиката?

- Най-важното е да открием смисъла на нотите – защо композиторът е написал даден текст. Винаги трябва да стигнем до най-дълбокото и интимно място – там, където се заражда творчеството. Едно от най-хубавите неща на хоровото пеене е, че хористи и публика заедно стигат до това най-дълбоко място, откъдето голямата музика говори. За да стане това, трябва да си позволим да бъдем напълно отворени и уязвими.

- Разкажете малко повече за работата си с най-знаменити диригенти на ХХ век?

- В продължение на много години работих с Уестминстърския хор в Принстън. Имам и хор в Ню Йорк. В последните четири десетилетия съм работил с може би 10 или 12 от водещите световни оркестри, подготвях хорове за Нюйоркска, Филаделфийска, Бостънска, Берлинска, Виенска филхармония и др. Работил съм с много отлични диригенти и имах щастието да науча много от тях. В София някой ме попита за най-паметния ми спомен. Трудно е да се каже, защото съм работил наистина с много, но може би Малер с Ленард Бърнстейн, Брамс, ‛Немски реквием“ с Карло Мария Джулини, Бетовен - Девета симфония с Клаудио Абадо и Виенска филхармония, Бах с Курт Мазур. А също няколко оперни поредици с Рикардо Мути във Филаделфия.

- Имате голям опит в различни жанрове, какъв е вашият съвет, как да намерим кода към всеки отделен вид музика?

- Много важен въпрос. Няма лесен отговор. Всичко е въпрос на натрупване на опит. Но образованието на един музикант е много повече от това да натрупваш техника. Свързано е и с чисто човешкия опит, това, което се случва в живота ти. Трябва да четете - особено поезия. Да преживявате живота в неговата пълнота. Разбира се, трябва да имате перфектна техника. Диригентите трябва да развиват музикалната си грамотност и слуха си. Певците се учат как да използват гласа си и чувството си за ритъм. Всичко това е много важно. Но много често се задръстваме в повърхностния слой на музиката. Мислим си, че като изпеем нотите вярно, сме ги изпълнили музикално. Това е грешно. Най-важният въпрос в музиката е „Защо композиторът е написал съответното произведение така, както го е написал? По какъв начин музиката символизира текста?“. Най-важното е да се намери духовния, човешкия импулс, който стои зад произведението. Ако не направим това, музиката е празна и няма смисъл.

- Как решихте да станете диригент?

- Започнах да свиря в църква, когато бях много малък. Много ми харесваше да свиря химни и винаги успявах да накарам хората в църквата да пеят. Когато бях на 12, родителите ми купиха грамофон. Едно от първите неща, които слушах, беше Хендел „Месия“ – стоях пред огледалото в продължение на часове и си представях, че дирижирам. В колежа започнах да свиря на пиано и орган. Имах шанса да дирижирам студентски постановки. Слушането е много важно. За диригента е най-важно да развие слуха си, защото в крайна сметка ние дирижираме с ушите си.

- Кой е любимият ви композитор?

- Който в момента работя. Много обичам Бах - „Си минорната Меса“, Бетовен - „Миса солемнис“, Брамс - „Немски реквием“, Стравински - „Симфония на псалмите“. Обичам много двете произведения, върху които работихме днес – Хайдн - „Малка органова меса“ и Брукнер - „Locus iste“.

- Какво е най-важно за един млад диригент?

- Очевидните неща са речник от изразни средства и жестове. Но на първо място е слухът, слушането, силното чувство за ритъм, което е моторно качество. Трябва да слушате много записи и да ходите на концерти. Да станеш диригент е дълго пътешествие.

- Kое е най-голямото събитие във вашата кариера?

- За един музикант изпълнението никога не е достатъчно добро. Винаги е пътешествие към съвършенството. Смяташ, че си го постигнал два или три пъти в живота си. Преди шест години изпълних Брамс - „Немски реквием“, и си казах: „Близко съм!“. Най-важното, когато вече развиеш техника, е да я свържеш с израстването си като човек, с житейския си опит, да имаш куража да бъдеш отворен, да си позволиш да бъдеш уязвим. В съвремието има толкова много неща, които те разсейват – толкова много визуален шум. Трудно е да се намери тишина и спокойствие, за да се съсредоточиш в себе си.

- Има ли много млади хора в концертните зали в САЩ?

- Не. Това е голям проблем. В някои градове има млада публика, но като цяло публиката е по-възрастна. Музикалното образование в някои училища е наистина добре застъпено, но като цяло в държавните училища в САЩ тя не е силен предмет. Интересно е обаче, че се появяват все повече детски хорове.



Записа студентката
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”