Надуваемият образ на любовта
Ето че, както обещава известното парче на ФСБ, пак се срещат след десет години: публиката на МГТ ‛Зад канала“ и представление на Явор Гърдев. При това пак на руска пиеса. През 1997 той постави с Никола Тороманов там ‛Таня-Таня“ от Оля Мухина. И в нея, както и в пиесата на Иван Вирипаев, ставаше дума за любов, само че там бяха две Тани в две двойки, а сега са Валентин и Валентина в любовен триъгълник с Катя... Може от това съвпадение да се допусне, че за режисьора МГТ е театър, в който той поставя само съвременни руски пиеси. Може, но най-вероятно съвпадението си е чиста, забавна случайност. Съвсем ‛закономерно“ обаче след десет години никой от нас не е същият - нито публиката, нито режисьора. И за любов във ‛Валентинов ден“ вече се говори и играе по съвсем различен начин от това, което ставаше тогава в иронично-игрово завихрящата и завладяващата “Таня-Таня“. Сега има повече ирония и професионализъм, по-малко игра и известна умора.
Пиесата на Вирипаев е драматургичен P.S. към вече любимата на цяло соц-поколение любовна история на Валентин и Валентина от едноименната пиеса на Михаил Рошчин и изразява сложно, многозначно, талантливо драстичната поколенска смяна именно в нещо толкова битийно пълно, като израза на любовното чувство.
За руската съвременна драматургия е типичен диалогът на младите автори-драматурзи с поколението преди тях и с руската класическа драма. (Впрочем, високо интензивният вътрешно-текстуален диалог е нещо присъщо най-вече за руската литература и театър.) Така че Вирипаев съвсем не е изключение. Неговите пиеси обаче са уникални с еротично привлекателното в иронията и драматизма си отчаяние, както и с веселия махмурлук в преживяването на миналото от поколението на посткомунизма, което представя Вирипаев. Във ‛Валентинов ден“ този поглед е иронично-ретроспективно обърнат към миналото от бъдещето, 2012 година, изходната ситуация в развитието на действието. Накратко, и тази, както и другите му пиеси, носи типичната за Вирипаев чувствена интелигентност и чувствителна драматичност.
Представлението на Явор Гърдев с лекота въплъщава тази й интелигентност в избрания пространствено-визуален културен код и изчистена театралност. И е предпазливо представление. Твърде предпазливо. Предпазливо към възможното изпадане в крайно ироничен израз на чувствата и тяхната трансформация в любовния триъгълник през времето - от 1969 до 2012. Предпазливо е и към възможните сантиментални изблици в израза на чувствата. Режисьорът е търсил баланса между двете и много е внимавал да не го загуби. Е, не е. Но не е сигурно, че спектакълът много е спечелил от тези изчисления. Наистина, в избрания тип премерена театрална икономика на емоционалната история се печели широкият ефект да има за всекиго по нещо. Но се губи силният – да има за някого всичко. Което е типично за театралните провокации в най-добрите представления на Явор Гърдев.
Спектакълът търси доста еднозначно красивия ефект и интелигентното удоволствие. Както беше с ‛Живот по три“ от Реза - всеки елемент в представлението си е на точното място. И толкоз.
Актриси като Жорета Николова (Валентина) и Светлана Янчева (Катя) са идеалният избор за подобни сложни роли и те поемат с удоволствие да изиграят играта на амбивалентните чувства в триъгълника. И го правят - с чувство за хумор, без прекален драматизъм и психологизъм. Тоест еднозначно, ясно, премерено. Те са и носещата част в триъгълника на фона на статичния образ на Валентин, изигран от Валентин Ганев иронично, повече като статист в историята.
Най-ефектна във ‛Валентинов ден“ е сценографията на Никола Тороманов. Сивата надуваема стая-дюшек носи внушението на пластмасовата естетика и културата на 60-те, времето, когато се зараждат отношенията в любовния триъгълник. Тя е и великолепно намереният сетивен образ в пространството, който сякаш ‛казва всичко“, изразявайки времевата, въздушна ограниченост в природата на любовта. С изпълването на стаята ‛с нейния въздух“ се ражда животът на сцената и с нея той умира – със смъртта на Валентина на финала.
До следващата среща ‛след десет години“ дали няма да оцелее само споменът за надуваемият образ на любовта? Кой знае? А и кой ли ще е същият...
Пиесата на Вирипаев е драматургичен P.S. към вече любимата на цяло соц-поколение любовна история на Валентин и Валентина от едноименната пиеса на Михаил Рошчин и изразява сложно, многозначно, талантливо драстичната поколенска смяна именно в нещо толкова битийно пълно, като израза на любовното чувство.
За руската съвременна драматургия е типичен диалогът на младите автори-драматурзи с поколението преди тях и с руската класическа драма. (Впрочем, високо интензивният вътрешно-текстуален диалог е нещо присъщо най-вече за руската литература и театър.) Така че Вирипаев съвсем не е изключение. Неговите пиеси обаче са уникални с еротично привлекателното в иронията и драматизма си отчаяние, както и с веселия махмурлук в преживяването на миналото от поколението на посткомунизма, което представя Вирипаев. Във ‛Валентинов ден“ този поглед е иронично-ретроспективно обърнат към миналото от бъдещето, 2012 година, изходната ситуация в развитието на действието. Накратко, и тази, както и другите му пиеси, носи типичната за Вирипаев чувствена интелигентност и чувствителна драматичност.
Представлението на Явор Гърдев с лекота въплъщава тази й интелигентност в избрания пространствено-визуален културен код и изчистена театралност. И е предпазливо представление. Твърде предпазливо. Предпазливо към възможното изпадане в крайно ироничен израз на чувствата и тяхната трансформация в любовния триъгълник през времето - от 1969 до 2012. Предпазливо е и към възможните сантиментални изблици в израза на чувствата. Режисьорът е търсил баланса между двете и много е внимавал да не го загуби. Е, не е. Но не е сигурно, че спектакълът много е спечелил от тези изчисления. Наистина, в избрания тип премерена театрална икономика на емоционалната история се печели широкият ефект да има за всекиго по нещо. Но се губи силният – да има за някого всичко. Което е типично за театралните провокации в най-добрите представления на Явор Гърдев.
Спектакълът търси доста еднозначно красивия ефект и интелигентното удоволствие. Както беше с ‛Живот по три“ от Реза - всеки елемент в представлението си е на точното място. И толкоз.
Актриси като Жорета Николова (Валентина) и Светлана Янчева (Катя) са идеалният избор за подобни сложни роли и те поемат с удоволствие да изиграят играта на амбивалентните чувства в триъгълника. И го правят - с чувство за хумор, без прекален драматизъм и психологизъм. Тоест еднозначно, ясно, премерено. Те са и носещата част в триъгълника на фона на статичния образ на Валентин, изигран от Валентин Ганев иронично, повече като статист в историята.
Най-ефектна във ‛Валентинов ден“ е сценографията на Никола Тороманов. Сивата надуваема стая-дюшек носи внушението на пластмасовата естетика и културата на 60-те, времето, когато се зараждат отношенията в любовния триъгълник. Тя е и великолепно намереният сетивен образ в пространството, който сякаш ‛казва всичко“, изразявайки времевата, въздушна ограниченост в природата на любовта. С изпълването на стаята ‛с нейния въздух“ се ражда животът на сцената и с нея той умира – със смъртта на Валентина на финала.
До следващата среща ‛след десет години“ дали няма да оцелее само споменът за надуваемият образ на любовта? Кой знае? А и кой ли ще е същият...
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
