Катин на Вайда" /> Култура :: Изборът на "Култура" :: <i>Катин</i> на Вайда
Български  |  English

Катин на Вайда

Филм от значение


Катин, режисьор Анджей Вайда; сценарий на Анджей Муларчик и Анджей Вайда


Развалини на руски православен манастир, 1939 година: олющени стени, през пукнатините на тавана се процежда светлина, във въздуха се вие цигарен дим. Груби дървени нарове са сковани на няколко етажа, тъй като обителта е превърнат в затвор. Затворниците, войници в шаячни каки униформи и черни ботуши, са се струпали накуп. Проточили вратове напред, те слушат командира си, който държи реч. Тържествен и уморен, той не ги призовава да се борят. Призовава ги да оцелеят. „Господа‛, казва генералът, „вие трябва да издържите. Без вас няма да има свободна Полша‛.

Сцената свършва. Публиката – или поне публиката във варшавския киносалон, където гледах филма – въздиша, шумоли, затаява дъх. Зрителите знаят (очаква се да знаят), че войниците, цветът на предвоенния офицерски корпус на Полша, няма да оцелеят. И без тях наистина няма да има свободна Полша.

Този епизод, наред с реакцията на публиката в салона, е квинтесенцията на изкуството на Анджей Вайда. В продължение на половин век - от най-тъмните времена на комунизма през годините на ‛Солидарност“, през военния режим и посткомунистическото настояще - Вайда води именно такъв кинодиалог с полската публика. Въпреки че получават признание и в чужбина, неговите филми винаги са били предназначени за сънародниците му, което им придава особен привкус. Защото той има представа какво знаят полските му зрители – за историята и политиката, за поведението на хората по време на окупация – Вайда винаги е можел да разчита на тяхната правилна интерпретация дори когато заради цензурата е отправял посланията си по косвен начин. В този смисъл последният му филм, ‛Катин“, е един класически Вайдов филм.



‛Катин“, както подсказва заглавието, разказва за почти едновременната съветска и германска инвазия в Полша през септември 1939, както и за това как Червената армия пленява и избива около 20 000 полски офицери в горите, близо до руското село Катин. Сред убитите е и бащата на Вайда. Основанието за убийството е недвусмислено. Това са най-образованите и патриотични полски военнослужещи. Мнозина от тях идват от запаса и като цивилни са били лекари, юристи, университетски преподаватели, търговци. Те са интелектуалният елит на Полша, който може да се противопостави на плановете на Съветския съюз да асимилира и съветизира източните територии на Полша. И по съвет на Лаврентий Берия Сталин заповядва те да бъдат екзекутирани.

Но филмът разказва за много повече от масовото убийство. Десетилетия наред катинското клане е абсолютно забранена тема в Полша – и поради това източник на дълбоко, продължително недоверие между поляците и техните съветски окупатори. Официално Съветският Съюз обвинява германците в убийството, които откриват един от масовите гробове (те са поне три) след нацистката инвазия в Русия през 1941 г. Съветските обвинители дори повтарят тази безсрамна лъжа по време на Нюрнбергския процес и тя бива подета и от други страни, между които и Великобритания.

Неофициално обаче е всеизвестно, че масовата екзекуция е дело на Съветския съюз. В Полша самата дума „Катин“ предизвиква асоциации не само с убийството, но и с много други съветски лъжи, свързани с историята на Втората световна война. Катин не е просто едно военно събитие, а цяла серия от лъжи и изопачения, разказвани в продължение на десетилетия, за да прикрият реалността на съветската следвоенна окупация и загубата на полския суверенитет.

Филмът на Вайда, както полските зрители разбират веднага, е до голяма степен историята на Катин в този по-широк смисъл. Началната сцена, която Вайда твърди, че е носил в главата си в продължение на години, показва как група бегълци, движещи са на изток, минават по железен мост, бягайки от Вермахта. На моста те срещат друга група, тръгнала на запад, бягаща от Червената армия. „Хора, къде отивате, връщайте се обратно!‛, крещят двете групи една на друга. Малко по-късно Вайда показва нацистки и съветски офицери в дружески разговор на новата германско-съветска граница. Мостът пресъздава особено драматично главната екзистенциална дилема на Полша, попаднала в капан между две тоталитарни държави.

В идеята за „Катин‛ Вайда включва и историята за бащата на един от офицерите, професор в Ягелонския университет. Поканен да посети събрание, организирано от нацисткото ръководство на града, той отива заедно с други колеги в една от средновековните зали на университета. Но вместо да се състои дискусия, в залата с трясък нахлуват нацистки войници и арестуват всички присъстващи. Мъжете, много от които в напреднала възраст, биват натоварени в камиони. Между тях е и бащата на офицера. По-късно вдовицата му ще узнае, че той е умрял заедно с много свои колеги в Заксенхаузен. Според някои критици тази сцена е пример за това как Вайда се опитва да съчетае твърде много теми в един само филм. Той обаче обяснява, че вижда тези събития като част от същата история, тъй като тази Sonderaktion в Краков е немският еквивалент на клането в Катин: една открита атака срещу полската интелигенция, опит да бъде унищожено настоящото и бъдещото на нацията.

Следват други истории в бързо темпо. Истории за овдовели съпруги, много от които, като майката на Вайда, не знаят нищо за мъжете си в продължение на десетилетия; истории за мъжете, оцелели след съветската депортация и разяждани от вина; истории за онези, които се опитват да свикнат с лъжата и да продължат напред. Филмът завършва с ужасяващо брутална, почти непоносима сцена на самото клане. Вайда засилва ужаса, като насочва вниманието към организацията на убийството, което продължава няколко седмици с участието на десетки хора: черните камиони, пътуващи до гората и обратно, огромните ями, изстрелите, булдозерите, зариващи масовите гробове.

Междувременно Вайда разказва истории, които донякъде напомнят епизоди от по-ранните му филми или от собствения му живот (тук той отново знае, че полската публика ще го разбере). В един момент Тадеуш – един от героите на филма, бивш партизанин и син на убит в Катин – попълва молба за продължаване на образованието. Както и самият Вайда на тази възраст, той иска да учи в Школата за изящни изкуства. След като му казват, че трябва да изтрие от биографията си фразата „баща – убит от Съветите в Катин‛, Тадеуш отказва, излиза на улицата и разкъсва един просъветски плакат. Минути по-късно е заловен и разстрелян на улицата. Както героя от „Пепел и диаманти“ от 1958, Тадеуш умира безсмислено, борейки се за една изгубена кауза. Но за разлика от предишния герой, създаден в строго цензурирано време, той не се двоуми по отношение на каузата. За разлика от самия Вайда, Тадеуш предпочита смъртта и истината пред живот, прекаран в сянката на една историческа лъжа.

За онези, които слабо познават полската история, някои от епизодите ще изглеждат недовършени, дори объркващи. Герои се появяват, изчезват и пак се появяват, понякога за толкова кратко, че изглеждат като карикатури. Някои от тях, особено сестрата, която като една модерна Антигона твърдо е решена да постави надгробна плоча на изчезналия си брат, са толкова натоварени със символика, че дори изглеждат нереалистични. Диалозите са кратки, неинформативни. Сцените се местят от Краков в Катин, от руската в германската част на Полша. Появяват се препратки към личности и места, важни за поляците, но непонятни за останалите – нещо, което може би обяснява защо и до днес за филма не е намерен англоезичен дистрибутор. Но пък англоезичното разпространение едва ли е било особена грижа на Вайда. Този филм не е правен за хора, не познаващи полската история.

От края на 80-те години насам в Полша и Русия вече е възможно да се говори открито за катинското клане. От 1990, когато Михаил Горбачов за пръв път пое отговорност за Катин, и 1991, когато Борис Елцин направи публично достояние документите, дори стана възможно те да бъдат изследвани в руските архиви. Бяха издадени академични и популярно-исторически книги на няколко езика, включително и на руски. Издателството на Йейлския университет вече преведе най-важните документи на английски и ги публикува с обширни анотации, допълнителна информация и редки фотографии, включително и една, направена от немски самолет през 1943 г. Полското правителство издигна множество паметници и във Варшава, и в самата катинска гора. Когато филмът се появи миналата есен – на 17 септември, точно на 68-ата годишнина от съветската инвазия в Полша – Вайда на няколко пъти беше канен да обясни идеите си. Защо Катин? Защо сега? Един от интервюиращите постави въпроса доста брутално: „Не изпитвах особено дълбока нужда да гледам филм за Катин – а и защо ли? Струва ми се, че всичко по тази тема вече е казано.‛

Вайда отговаряше на тези въпроси по различни начини, в зависимост от начина на задаване. Един от отговорите беше, че от години е искал да направи филм за Катин, но чак сега е направил добър сценарий. Но най-удивителните обяснения бяха свързани с неговата публика. Повечето от хората, които помнят събитията от 1939, са вече мъртви, обясни той (самият Вайда е на 81 години), така че филмът не може да е направен за тях. Той искал да разкаже историята на младите хора, но не на всички, а на „онези зрители, за които има значение, че ние сме общество, а не просто случайна тълпа‛.

Във времена, в които холивудските диалози са така написани, че да бъдат лесно субтитрирани, а дефиницията за „успешен‛ филм означава филм, който печели много пари в много страни, това обяснение ми звучи удивително. Има нещо дълбоко старомодно в идеята, че филмите могат да създават силни патриотични връзки между непознати хора. При всички случаи тази идея е чужда на съвременните американски зрители. И ако филмите някога са помагали за обединението на Америка като нация, днес е трудно да се повярва, че това е възможно.

Вярно е, че идеята за националното кино е някак по-естествена за малките неанглоезични нации, които са свикнали да говорят помежду си, без да бъдат слушани от други. И все пак, повечето европейци се отнасят по различен начин към националното кино. Във Франция то е едно от средствата в конкуренцията за международно влияние. Други страни гледат на филмовите си индустрии по начина, по който гледат на националните си авиокомпании: като въпрос на престиж, макар и нуждаещ се от сериозни държавни субсидии.

Но както в интервютата си, така и в самия филм, относно нуждата от национално кино Вайда казва нещо доста по-различно. Правейки ‛Катин“, той иска да създаде нещо, което да накара поляците да заговорят помежду си, да осмислят общите си преживявания, да споделят общите ценности, да уважават сходни добродетели - от една анонимна тълпа да създадат гражданско общество. ‛Катин“ е съзнателно предназначен да внуши патриотизъм в най-положителния смисъл на думата. Това може би обяснява защо Вайда е направил филм, който не просто пита „какво се случи?‛; или „какво направи с нас Съветският съюз?‛. Той пита още „как ние, като общество, реагирахме след това?‛; както и „а как си спомняме за това днес?‛.

Съдейки поне по първоначалните реакции, Вайда, изглежда, е успял, поне в това да се даде начало на разговора. Премиерата на Катин се състоя в Националната опера във Варшава и беше отразена от всички важни вестници и телевизионни програми. Присъстваха полският президент и първата дама, министър-председателят, католическият върховен глава, Лех Валенса, множество историци, писатели, композитори, роднини на загиналите, както и, разбира се, филмови звезди. В продължение на няколко седмици почти всяко кино в страната показваше филма, понякога по десетина пъти на ден. Само след месец го бяха гледали повече от два милиона. Филмът вече е сред десетте най-посещавани филми на изминалото десетилетие. Всички говореха за филма, макар не всички да го харесваха. „Гледа ли ‛Катин“?“, беше често задаван въпрос във Варшава миналата есен. Въпросът предизвикваше множество дискусии – за по-ранните филми на Вайда, за елементите на истина във филма, за Русия – дискусии, които иначе нямаше да се състоят.

Но правенето на патриотични филми е свързано и с определени капани; и Вайда, донякъде не по своя вина, падна в някои от тях. По чиста случайност премиерата на „Катин“ се състоя точно по средата на неочаквано ранната кампания за парламентарни избори в Полша. И водачите на властващата тогава партия – на близнаците Качински – бяха обвинени в опит да използват внезапния интерес на нацията към филма за собствени цели. Само за няколко седмици правителството реши да проведе голяма възпоменателна церемония за Катин с няколко избрани политици в главните роли, като че ли наследството на Катин принадлежеше единствено на тяхната партия. Семействата на жертвите протестираха, както и самият Вайда. Датата на церемонията беше променена. Но грозната картина – на политици, желаещи да се възползват от емоциите, пробудени от филма – остана.

Имайки предвид факта, че горчивината около Катин подкопава полско-руските отношения в продължение на повече от шест десетилетия, не е за учудване, че филмът на Вайда предизвика в Полша няколко грозни изблика към руснаците – и обратно. В интервю за „Известия“ Вайда се опита да предотврати тези сблъсъци, още преди да са започнали: „В Полша винаги сме изпитвали силна симпатия към руския народ“, каза той. „Ние правим разлика между народ и политическа система.‛ От руска страна пък активистът за човешки права, бившият дисидент Сергей Ковальов, който посети прожекция в полското посолство в Москва, след това се обърна към поляците с молба да простят за убийството.

И макар от руска страна да нямаше официална реакция, в деня след премиерата правителственият вестник ‛Российская газета“ обяви, че съветската отговорност за Катин не била „очевидна‛. Един от експертите на вестника подложи на съмнение множеството архивни публикации, трупани в продължение на десетилетие, и обвини Вайда, че „ни отдалечава от истината‛. Статията внушаваше, че признанието за съветската вина от страна на Горбачов е било чисто политическо – съмнително изявление, направено единствено с цел Русия да се хареса на Запада. Цитати от статията бяха препечатани в Полша – понякога придружавани от копия на документите, разпореждащи клането – като пример за това, че Русия не се е променила особено много от 1939 насам.

След тези знаци на взаимна неприязън вероятно не е за учудване, че няколко дни по-късно полските коментатори реагираха много обидено на факта, че ‛Катин“ не е бил допуснат до филмовия фестивал във Венеция. Някои се питаха мрачно дали това не отразява някакво тайно руско влияние върху журито; други го приеха като поредния признак, че чужденците не разбират полската история, не се интересуват от полското страдание или дискриминират Полша по някакъв начин. Всъщност ‛Катин“ просто се появи прекалено късно, за да може да бъде включен в програмата на фестивала, и вероятно ще бъде показан във Венеция следващата година. Но в продължение на ден-два, преди това техническо обяснение, несигурностите на нацията внезапно излязоха наяве.

Тези чувства също не са изненадващи: всъщност те са типични странични ефекти - не само на патриотичното кино, но и на самия патриотизъм. Същите емоции, които свързват хората – вдъхновявайки ги да работят за постигането на общи цели, да изграждат политически институции, да правят обществата си свободни и справедливи – са в определен смисъл свързани с емоциите, които предизвикват страх от чужденците или недоверие към „непатриотите“, които живеят на съседната пряка и гласуват за друга политическа партия. Твърде много патриотизъм може да попречи на демокрацията и да омаловажи гражданското общество. От друга страна, без какъвто и да било патриотизъм, демокрацията изобщо не е възможна.

Истинското изпитание за ‛Катин“, разбира се, се състои в това дали филмът ще стане част от полския национален разговор в течение на времето, както вече се е случвало с някои от по-ранните филми на Вайда. Тук става дума не само за качеството на филма. Продължителността на неговото влияние ще зависи и от продължаващото съществуване на една публика, която споделя познанията на Вайда за историята на Полша от XX век и която разбира символите и знаците, които той използва, за да пробуди националните и патриотичните теми. Петдесет години след създаването на „Пепел и диаманти“, голяма част от поляците знаят, че когато двамата млади мъже започват да изреждат имена и да палят кандило за всяко име, те говорят за приятели, загинали в подземията или по време на Варшавското въстание, дори това въобще да не се споменава. Ако след 50 години в Полша все още има публика, която разбира героите и препратките на Вайда – публика, която интуитивно затаява дъх, когато генералът казва на войниците, че без тях „няма да има свободна Полша‛ – тогава ‛Катин“ все още ще е от значение.

The New York Review of Books, Number 2 , February 14, 2008


Превела от английски Теодора Мусева
още от автора
P.S.Ан Епълбаум е колумнист на The Washington Post. Нейната книга „Gulag: A History‛ спечели през 2004 година „Пулицър‛ за нехудожествена проза (българско издание – „ГУЛаг – лагерите на смъртта‛, ИК „ЛИК‛, 2005). Епълбаум живее в Полша.


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”