Български  |  English

Х-то Истанбулско биенале

Миналата година Истанбулското биенале отбеляза втората си кръгла годишнина и по този повод изложбите бяха две – основна и още една, посветена на 20-годишнината. Младият независим китайски куратор и критик Ху Ханру (роден 1963, от 1990 живее в Париж, има проекти в целия свят) беше изградил концептуалната рамка на изложбата под мотото: „Не само възможно, но и необходимо: оптимизъм в епохата на глобална война‛. Експозицията беше разгърната в няколко пространства, където авторите бяха развили четири подтеми – „Да го изгориш или не?‛ в културния център Ататюрк; „Световна фабрика‛ в пазара за текстилната търговия; „Ентре-полис‛ и „Къща на сънищата‛ в Антрепо № 3.

Общата концепция беше съсредоточена върху темата за глобалната война и проблемите на Третия свят, предизвикани от развиващите се страни, които изглежда са променили курса си в посока към неговата модернизация и желанието той да стане част от глобалното семейство. Но тези реформи често са съпътствани от насилие и диктатура на върха и съпротива от страна на ниските класи. Засега обаче това се очертава като единствения възможен път към модернизация. Като положителен пример за развиването на този модел е дадена Турция, където, благодарение на политиката на Ататюрк, страната е започнала нов, светски живот и социален прогрес. Съвременното изкуство също е продукт на модернизацията и глобализацията - то се създава и представя навсякъде по света. Според Ханру, и Истанбулското биенале е част от модернизационния проект на Турция в търсене на международно културно развитие и статус, и то доста успешно развит.

Пространствата, които кураторът беше избрал, всъщност са най-знаковите сгради на модерността – те са израз на урбанистичната модернизация на града. Изхождайки от същността на Истанбул – градът, който никога не спи, биеналето беше с 24-часово работно време. С четирите си главни изложби и разнообразните специални проекти и съпътстващи събития, то беше превърнато в динамична система и място за нов живот в градския лабиринт, разпръснато из европейската и азиатската част, централните зони и периферията.

Културният център Ататюрк се намира на едно от ключовите места в Истанбул – площад Таксим. Построен е в началото на 1970-те и представлява важно обществено пространство за провеждане на политически и културни събития. Заглавието на проекта „Да го изгориш или не?‛ е свързано с важни моменти от историята на центъра – малко след като е построен, той е изгорял почти напълно. Днес, след като е напълно възстановен, той вероятно отново ще стане жертва – планира се да бъде съборен и на негово място да се издигне нов корпоративен комплекс. Мястото всъщност е избрано специално, за да бъде насочено вниманието към този проблем и да се предизвикат дебати за неговото разрешаване.

Повече от 15 художници от различни части на света са били поканени да представят работите си в Центъра Ататюрк. Част от тях са създадени специално за това място, базирани са върху задълбочени проучвания на историята и състоянието на сградата, а други са с по-глобална тематика. Някои показват историята на подобни постройки, които са били изоставени, разрушени или реконструирани. Такива, например, са призрачният град Муш в Армения (Вахрам Агасян, Армения); изоставената стара национална библиотека в Париж (Нина Фишер, Мароан Ел Сани, Германия); фотографии на вече несъществуващия хотел „Россия‛ в Москва (Маркус Кротендорфер, Австрия). От друга страна, там бяха представени съвсем далечни на мястото произведения, като забавната история „8848-1,86‛ на китаеца Ксу Зен. През август 2005 той и неговият тим отиват на връх Еверест и „отрязват‛ 1,86 м от върха, след което го транспортират и показват в изложба, консервиран в огромна хладилна камера.

„Световната фабрика‛, настанена в сградата на огромния истанбулски текстилен пазар, беше събрала произведения на около 20 турски и чуждестранни автори. Към „изложбените пространства‛ водеше специална маркировка, а самите те всъщност бяха част от стотиците магазинчета на търговския център. В тях бяха разположени твърде нетипичните за това място видеа, инсталации и фотографии, така че и за публиката беше необичайно да гледа изкуство на пазара, но и за самите търговци беше любопитно да наблюдават потока от нетипични посетители. Това по някакъв начин отново се превърна в метафора на глобализационните процеси в икономически, социален и културен аспект, а, от друга страна, вниманието се насочи към изкуството като търговски продукт.

Една от най-„знаковите‛ работи тук беше на Саня Ивекович (Хърватия), която беше феминизирала стереотипните безполови (а всъщност мъжки) човечета от пътните знаци. Бурак Делиер (Турция) беше създал якета за протестиращи, укрепени с твърди подплънки за защита срещу побой.

Централната изложба, по традиция разположена в едно от пространствата на огромните пристанищни халета, в случая Антрепо №3, този път имаше „две смени‛ – дневна и нощна. Името на проекта Entre-polis (отворен през деня) се заиграваше с думите вход и мегаполис, тъй като местоположението на сградата беше доста ключово – гледа едновременно към Босфора и Златния рог, азиатската и европейската част на града. Произведенията са фокусирани върху урбанистичните проблеми на мегаполиса – градските трансформации, глобалните комуникации, миграциите, етническите и религиозните различия, културната памет... Самата изложба беше построена като лабиринт, за да напомня за структурата на Истанбул. А видовото и жанровото разнообразие на произведенията беше доста голямо, както и интерпретациите: скулптури в пози от Кама сутра (Хамра Абас, Кувейт); ножове, забити в „съцветия‛ като портрет на познанието, че Бог е във всичко (Адел Абдесемед, Алжир); „излитащо‛ минаре, което трябваше да напомня за трансформацията на „Св. София‛ от църква в джамия (Хуанг Йонг Пинг, Китай); фигурки на месопотамската култура от папие маше – всъщност модели на откраднати от иракския Национален музей скулптури по време на американската инвазия в Багдад през 2003 (Михаел Раковиц, САЩ); пъпеши и пакети кафе, опаковани като ръчно направени бомби с часовников механизъм (Давид Тер-Оганян, Русия)...

Проектът „Къща на сънищата‛ на същото място включваше част от произведенията, които можеха да се гледат и през нощта, както и специална програма от презентации и пърформанси, които се провеждаха на земята или на специално направени метални конструкции, изграждащи второ, надземно ниво.

Сред интересните съпътстващи събития беше откриването на най-новото (частно) пространство за визуално изкуство – Сантрал Истанбул (в сградата на бивша електроцентрала). Първата изложба там представляваше ретроспектива на съвременното турско изкуство от 50-те години на ХХ век до днес.

Другата мащабна ретроспектива беше изложбата, посветена на 20-годишнината на Биеналето в музея за съвременно изкуство „Истанбул Модерн‛. 9 мини-експозиции представяха селекции от по трима най-важни автори, участвали в изложбите на досегашните куратори. Сред тях беше и Недко Солаков (в селекцията на Васъф Кортун от третото биенале, 1992) с работи от серията „Нов ноев ковчег‛. (За съжаление, в тазгодишното издание на Биеналето български участник нямаше).

Всичко това беше част от огромния и модерен кръстопът Истанбул, от глобалния свят на изкуството, изграден от множество „малки‛ проекти. Едно биенале, отново с перфектна организация - толкова близо, а същевременно на светлинни години пред нас.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”