Български  |  English

Калин Серапионов: Да покоряваш сцената

- В предговора към каталога на Първото солунско биенале организаторите акцентират върху „отворения“ характер на града и динамиката, с която в него навлизат нови идеи. Според теб каква е идентичността на биеналето?

- Предполагам, че тепърва ще се обособява. Солун не е много по-различен от София. Общо взето е същият хаос с тази разлика, че там не е имало див социализъм. Икономически градът е по-развит. Предполагам, че отвореният му характер идва и от това, че е посещаван от много туристи - все пак е на море. А 2007 беше година на биеналетата. Аз успях да видя само венецианското, така че не бих могъл да направя обективно сравнение с останалите. Всички големи биеналета генерират и големи очаквания, които не винаги се оправдават. В Солун не беше така, но пък организаторите се бяха постарали. Биеналето имаше размах и изглеждаше любопитно.

- Би ли ми разказал за работата си с кураторката Мария Цанцаноглу?

- Комуникацията ни се изразяваше предимно в това да се уточни представянето и инсталирането на вече готов проект. Мария Цанцаноглу се свърза с мен чрез Мария Василева. Тя беше предложила на биеналето три мои видео проекта. Първоначално бяха избрали едно по-старо видео - ‛Музеят – причина за среща и запознанство“. То обаче беше показвано в голямата балканска изложба на Рене Блок ‛In the Gorges of the Balkans“ (2003) в Касел и затова аз не се съгласих. Впоследствие Мария Цанцаноглу поиска да покажа в Солун проекта ‛1719D“.

- Какви са впечатленията ти от Катрин Давид? Как се сработваше кураторският екип на биеналето?

- През цялото време Катрин Давид изглеждаше някак сърдита. Тя е звезда и като такава вероятно има своите претенции. Останах с впечатление, поне от художниците, които тя показва там, че изкуството е един безкраен процес без краен резултат. Не казвам дали това е хубаво или лошо, но лично на мен понякога ми е малко досадно.

Кураторите бяха разделили биеналето на три основни части, като всеки един от тях, освен за цялото биенале, отговаряше за конкретен проект. Предполагам, че и изборът на художниците е станал според концепциите на всеки един от тях. Дори откриванията бяха в няколко поредни дни, като всяка част се откриваше самостоятелно.


- Престоят ти в Бъркли, САЩ, по програмата АртсЛинк (който провокира и видеото ‛1719D“) и участието ти в Солунското биенале се наслагват като своеобразни хетеротопии чрез твоята артистична интервенция в Солун. Каква е личната ти позиция по темата на изложбата „Хетеротопии“?

- В Бъркли бях, защото спечелих стипендия от АртсЛинк, а биеналето в Солун беше няколко месеца по-късно. Вярно, че там показах проекта, който направих, докато бях в Бъркли, но когато го правих, нямах идея дори, че точно той ще бъде показан по-късно именно в това биенале. Така че аз не бих търсил някаква обвързаност. Но пък от гледна точка на това, че са различни места, може би има някаква контекстуална логика. А и проектът ми се занимава точно с това – значението на местата като територия и социум. А сцената е гигантска, разпростира се на петте континента и е съвсем нормално съвременният художник да се опитва да я ‛покорява“. Улавям себе си в някакво непрекъснато движение, въпреки че прекарвам голяма част от времето си, работейки на едно и също място.

- И в програмата АрстЛинк, и на биеналето в Солун преобладават артисти от Изток (Югоизточна Европа, Русия). В своя предговор Мария Цанцаноглу пише, че те нямат равни шансове с водещите западни артисти, където системата на света на изкуството е много по-развита.

- Хората никъде не са с равни шансове и това е една от причините да се развиват. Системата на съвременното изкуство е много по-развита на Запад, там има пазар. Имам предвид не само, че изкуството се продава, а и местата, където се показва – музеи, галерии, всякакви институции, занимаващи се с това, цялата сложна система от мащабни проекти, финансиране и т.н. Ние тук не можем да се похвалим с това. Въпреки усилията, които полагаме, за да развиваме контекста, той като че ли все още трудно ни приема. Въпреки това, развитие вече има. Мисля, че е въпрос на време. В Америка всичко е много различно, дори в сравнение с развитата система в Западна Европа. А в Солун е спокойно, има го този ‛южняшки полъх“, а и биенале, примесено с вкуса на узо, риба и маслини, се превръща в особена екзотика. Между другото, тази екзотичност се превърна в емблематична за съвременното изкуство на Балканите. До такава степен, че беше ‛институционализирана“ в трите ‛топ“ балкански изложби на кураторите Петер Вайбел (2002), Харалд Зееман (2003) и Рене Блок (2003).

Един малко странен факт – единственият художник в Солунското биенале, който си ‛нямаше“ държава, беше художникът от Македония. И в каталога, и в други документи той беше изписван като художник от Скопие.


- Би ли разказал за твоята инсталация и процеса на нейното създаване? Защо „1719 D“?

- Проектът е отражение на конкретна среда, начин на съществуване, хора, характери. Той разглежда две взаимно изграждащи се системи – средата и съдържанието. Визуално е изграден като двуканална видеоинсталация – от две видеопрожекции, показвани в две отделни, но свързани помежду си пространства.

- Имаш ли намерение да покажеш „1719 D“ отново у нас? Върху какво работиш в момента?

- Показах я вече в изложбата ‛Shortlist 2007“ на ‛Наградата Гауденц Б. Руф“ в края на 2007. Тук направих инсталацията по нов начин – двата видео канала бяха инсталирани в две къмпингови палатки. Бих показал работата отново у нас, но при условие, че ми се плати за това. Тя е прекалено добра, за да се ‛жертва“ само заради идеята.

В момента се подготвям за проект, който ще правя в Лестър, Великобритания, от февруари до май тази година.

Въпросите зададе Яна Костова


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”