Български  |  English

Биеналето умря. Да живее биеналето!

Това беше темата на дискусията на Венецианското биенале, която за пореден път даде повод за размисъл относно съдбата на мащабните художествени изложения днес. Институцията на биеналето като международен форум за съвременно изкуство с течение на времето се оказва изключително устойчива и гъвкава структура. Броят на биеналетата по цял свят непрекъснато нараства и този факт като че ли не ги обрича на липса на зрителски интерес. Напротив, изглежда, че тъкмо чрез биеналето един град може да се легитимира като по-значим художествен център и изобщо да засвидетелства своето съществуване върху картата на света на съвременното изкуство. Биеналето не е просто изложба. То е вид фестивал и като такъв има пряка връзка с пазара на изкуството. Неслучайно там, където едно биенале установи традиция, се появява благодатна почва и за развитието на пазар (Венеция, Истанбул). Съществува обаче и обратната връзка: В Атина от 13 години се провежда художествен панаир, а през 2007 отвори врати и първото Атинско биенале. От самото си създаване то даде много високи заявки със своя професионализъм, организация и дълъг списък от спонсори (начело с Дойче Банк). То постави началото и на една нова маркетингова практика: Подобно на транс-националните компании, Атинското биенале образува троен съюз, наричащ себе си „Tres bienn‛, с биеналетата в Истанбул и Лион. Техните куратори направиха обща презентация в рамките на дискусията на Венецианското биенале „Биеналето умря. Да живее биеналето!‛ и със своя пример доказаха, че традицията на биеналето подлежи на трансформация.


Първо Атинско биенале (10.09 – 18.11.2007)

Под предизвикателното мото „Destroy Athens‛ тримата куратори Аугустин Дзенакос, Ксения Калпацоглу и Пока-Йо събират над четиридесет автора, между които Грегор Шнайдер, Олаф Николай, Джулиан Розефелд, Сантяго Сера, Дерек Джарман и... Пикасо. Идеята на организаторите е да изследват начините, по които идентичностите се детерминират чрез стереотипи. Темата за културната и националната идентичност е общовалидна и, макар да е твърде експлоатирана през последните години, получава особено оригинална интерпретация в рамките на Атинското биенале. Тя е особено актуална и значима за съвременното гръцко общество, което е и много чувствително по националните въпроси, но не само на профанно равнище, както напоследък се случва у нас, а и на държавно. Само в скоби ще спомена, че директорът на художествения панаир „Art-Athens‛ Михалис Аргиру беше арестуван заради порнографски кадри на фона на гръцкия химн, показани на изложението в работата на гръцката художничка Ева Стефани - и срещу двамата беше заведено дело от „засегнат‛ зрител. В този смисъл понятието „Атина‛ като град-архетип в културната история на Европа и Запада, като цяло е емблематично предизвикателство към отношението, което клишетата налагат в личното чувство за идентичност и моделите на социално поведение. От друга страна, деструктивният подход, заявен още в заглавието, изразява кураторската позиция и метод за борба със стереотипите.

Биеналето е разположено в Технополис, където се намира фабриката „Гази‛. Индустриалният комплекс е обявен за паметник на културата поради уникалната си архитектура и е символ на модернизацията на гръцката столица. Паралелно с изложбената дейност, организаторите на биеналето създават нова радиостанция, както и месечно двуезично списание за съвременно изкуство. Тяхната цел е да документират художествената сцена на Атина и да развиват критическия дискурс, работейки за разширяването на обществения дебат.

Освен респектиращата организация, биеналето в Атина предложи силно провокативна изложба. Пространството беше разделено на шест преходни помещения, които носеха съответно наименованията „Ден първи‛, „Ден втори‛ и т.н, така че, паралелно с апокалиптичното заглавие, внушаваха асоциации с библейския текст за Сътворението. Самото позоваване на Стария завет в топологията на експозицията предразполагаше към по-задълбочения й прочит. От археологическото наследство, през древната митология и философските традиции до символите на държавността като химна, марша и кокетните военни униформи – нищо не беше пожалено от артистите и кураторския екип като обект на аналитична дисекция, ирония, достигаща сарказъм, или оголена народо-психоанализа.

Въпреки противоречивите оценки, които получи от западната критика, изложбата предизвика силен интерес и беше удължена с още цял месец.


Първо Солунско Биенале (21.05 – 30.09.2007 )

Биеналето в Солун се отличава принципно от Атинското биенале. Първо, то залага на международен кураторски екип от висок ранг, като за сметка на това разчита на нови или по-непознати автори, голяма част от които произлизат от не-западноевропейски страни. Основен куратор на биеналето е Катрин Давид, а със свои отделни проекти участват Ян-Ерик Лундстрьом и Мария Цанцаноглу. Втората съществена разлика е в принципа на финансиране, в което водещо участие има Министерството на културата. Събитието беше с по-скромен бюджет, но се радваше на широка институционална подкрепа. Третата разлика беше в организацията на инфраструктурата – за биеналето бяха мобилизирани всички възможни изложбени пространства в града – музеи, галерии, културни институти, хангари на пристанището и др.

С избора на Солун биеналето поставя себе си априорно в контекста на дебата за глобализацията. Неговата цел е чрез дейността си да умножи възможностите за авторите от региона и да предостави място за диалог с техните „привилегировани‛ колеги от Запада. Заглавието на първото издание е „Хетеротопии‛ („Heterotоpias‛), като влиянието на Мишел Фуко и основополагащия му текст „За другите пространства‛ („Des espaces autres‛, 1967) се чете под различен ъгъл в концепциите на всеки от кураторите и присъства самостоятелно в първите страници на каталога от изложбата. В централния проект на Катрин Давид „Хетеротопии: Разделения/визии‛ (Heterotopias: Di/visions) акцентът пада върху разделенията, които поставя политико-икономическата карта на света на изкуството пред не-европейските и не-западни артисти. Алтернативи на конвенционалните топоси черна кутия/бял куб търси в проекта си „Хетеротопии: Обществото трябва да бъде отбранявано‛ („Heterotopias: Society Must Be Defended‛) Ян-Ерик Лундстрьом. Темата за тероризма присъства както в неговата изложба, така и в проекта на гръцката кураторка Мария Цанцаноглу „Хетеротопии: Очевидци на други пространства‛ („Heterotopias: Beholders of Other Spaces‛). Тя разглежда проблема за глобализацията в перспективата на номадството като начин на живот.

Атмосферата на Солунското биенале беше много повече „домашна‛ и по своеобразен начин „нашенска‛ с ентусиазма и екзотиката си. Либералната културна политика на организаторите беше солидно подкрепена от Министерството на културата. Дребните организационни и информационни неточности напълно се компенсираха и сякаш се допълваха от топлото гостоприемство на домакините, които изпитваха видимо удоволствие да разясняват подробности на чужденците. Може би поради характера на града, а и поради разпръснатостта на събитията и използването на повече „нетрадиционни‛ изложбени пространства, местните жители като че ли не бяха особено в течение за протичащото биенале, което напомня ситуацията в Истанбул.

Респектиращо със своя професионализъм, организация, концепция и критична позиция, Атинското биенале напълно напомняше западно-европейските си прототипи и като насоченост беше по-скоро ориентирано към професионалните среди. За разлика от него, Солунското очароваше със своята автентична атмосфера, с контраста между „локалните‛ и „глобалните‛ участници в културния диалог на изложбата, с отвореността си към широката публика и желанието за интервенция в ежедневния й живот. В този смисъл то много повече напомняше други локални биеналета, като тези в Цетине и Валенсия, например.

-----

И за да не се връщаме към самокритични размисли за това „къде сме ние‛ и кога и у нас подобна инициатива би била възможна (било с подкрепата на Министерство на културата, било с подкрепата на частен инвеститор), бих се опитала да формулирам един „оптимистичен‛ извод за финал: Вече не е необходимо да прекосяваме цяла Европа, за да видим стойностни, добре измислени и професионално организирани международни изложби с участието на знаменити куратори и/или артисти. Такива вече се случват в повечето ни географски съседки!
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”