Крешендо/декрешендо (музика), брой 6 (2754), 14 февруари 2008" /> Култура :: Наблюдатели :: Георги Черкин свири Четвъртия на Рахманинов
Български  |  English

Георги Черкин свири Четвъртия на Рахманинов

Георги Черкин бе солист на Филхармонията миналия четвъртък. Когато младият Черкин свири, залата винаги е пълна. Публиката отдавна е усетила вътрешната сила, дълбочината на изпълнителя. Той я привлича, допускам, и с разнообразните подходи към съответния музикален текст. Независимо, че още се числи към младите изпълнители, Черкин винаги изненадва с личните си прозрения в драматургията, в звуково-тембровите метаморфози и развитието на самата творба в нейния собствен живот, за което допринася и самият той. За това негово качество може би помага и по-комплексният подход към даден автор, както е в случая с музиката на Рахманинов. (Той свири още и Втория, и Третия концерт, както и много от само клавирните му опуси – за което е удостоен и с руска награда, въпреки че е специализирал в Италия.)

Този път Георги Черкин изпълни Четвъртия клавирен концерт (сол минор), една композиция, която почти не звучи в България, тъй като не е успяла да стане такъв ‛шлагер“, какъвто са Вторият и Третият, например. Несправедливо, впрочем. Концертът ни води към музиката напред в ХХ век, изоставя ефектния трамплин на виртуозно-солистичното в името на по-органичното сливане на солист и оркестър в един общ монолитен симфоничен изказ. Творбата не е от грабващите веднага вниманието, поне колкото предшестващите я, но за сметка на това въздейства силно с композиторските находки в трансформациите на звука в ниския регистър. Мрачна, безпощадна, клокочеща музика - затова пък толкова истинска, особено във визията на Черкин. Партньорството от страна на Филхармонията бе коректно и диригентът Найден Тодоров тук бе най-адекватен в подхода си – допускам, не без отрезвяващата целенасоченост на солиста.

Не такъв бе случаят обаче със Симфоничните вариации на тема от Добри Христов на Марин Големинов. Чудесна пиеса на 34-годишния Големинов! Майсторска в оркестъра, естествена в развитието си, толкова ясна в конструкцията си – изисква само добре почувствани темпа и малко повече работа, за да се намести в съзнанието и на оркестър, и на диригент – нещо, което очевидно не се беше случило. Но ако Вариациите не са свирени от Филхармонията най-малко десетина години, какво да се каже за Шестата симфония на Чайковски? От изпълнението пред скоби мога да извадя с удоволствие чудесните сола-пианисими на първия кларинетист, както и на повечето дървени духови. Симфонията протече в един микс-маниер – между крайно романтичното (най-неприятното и лишено от вкус мислене за нея) и онова, което Тодоров смята за свой личен принос в интерпретацията й. Резултатът – необмислени темпа ( втора тема на първа част, финалната част), неовладяни динамики (в скерцото, което бе върхът единствено в децибелите), липса на гъвкавост при смяна на темпата – този недостатък Тодоров си го отглежда отдавна. Да не говорим за грубите акценти, с които фразата минаваше от инструмент в инструмент - което естествено я насича, вместо, обратното, да я формира. Да не говорим и за това, че във втора част, след началното провеждане на темата в 5/4 във виолончелите – с щрих, с необходимия характер, ‛маестрото“ реши това повече да не й се случи. И понеже, колкото повече обръщам внимание на тези неща, толкова по-бързо върви издигането на този човек, спирам дотук. Защото утре може, вместо главен гост-диригент на Филхармонията, какъвто е сега, да решат да задраскат думичката ‛гост“. А това никак няма да е добре. И за оркестъра, и за музиката. За публиката и без това никой не мисли.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”