Продължавай да вървиш..." /> Култура :: Изборът на "Култура" :: Силвия Чолева: <i>Продължавай да вървиш...</i>
Български  |  English

Силвия Чолева: Продължавай да вървиш...

Разговор със Силвия Чолева за наличните литературни награди, изчезващата литературна среда и незададените въпроси

- На 18 декември м.г. за книгата си ‛Писма‛ ти получи Националната награда за поезия ‛Иван Николов‛, връчвана от ИК ‛Жанет-45‛. Трябва ли обаче да ти я честитя, след като я споделяш с Иван Желев и неговата стихосбирка ‛Без пепел‛? Да продължа: през 2007 година останах с убеждението, че единственият общ знаменател за съвременната ни литература и голямата ‛концептуална‛ интрига са не друго, а състезанието за награди – ‛Вик‛, ‛Хеликон‛, ‛Елиас Канети‛... Съзнателно или не, журиращите поощряваха конкретни тенденции и подсказваха конкретни йерархии. Но в случая с наградата ‛Иван Николов‛ комай са равнопоставени две несъвместими и противопоказни идеи за стихотворно писане?

- Би било претенциозно да откажа да ми честитиш, въпреки че съм шокирана. Това според мен не е едновременно пресичане на фотофиниша. Разликата е естетическа. Когато ми връчваха наградата, казах няколко думи по този повод, но бяха отминати, а се харесаха и се тиражираха упреците, че книгите били равни, слаби и наградата е дадена едва ли не от немай къде. Почувствах се, сякаш 90-те не ги е имало, а машината на времето върти назад. Този безкраен постсоциализъм, тази зловонна носталгия едвам ги понасям и няма как да си замълча. Сигурно ще обидя някого, но съм такава. Това, което се надявам, е Националната награда ‛Иван Николов‛ да направи поезията видима, което е трудно. Но мисля, че тъкмо поради разнородността на ‛посланието‛, до голяма степен възможността беше пропусната. Малко са, но има читатели на поезия, които живеят в началото на ХХI век - и предполагам, че ще си задават въпроси. Журито е достатъчно авторитетно, но явно мирисът на миналото още дълго ще се носи из въздуха. (Виж новогодишните предавания на националните телевизии – да се чудиш коя година е.) Разбира се, че трябва да има награди, но у нас почти всяко жури е минирано. Желанието вълкът да е сит и агнето цяло не води до добри резултати. От това наградите не печелят престиж. В някои случаи вълкът остава гладен, в други яде кокали… Рядко има добри попадения и това не го казвам като ½ наградена, а като искрено радостна, особено напоследък, когато мои познати извън литературните среди си купуват наградени книги, дори без да попитат какви са. Добре, че читателите много не се интересуват от кухнята на нещата. Естествено, ако книгата не е добра, има разочаровани. Стискам палци да не се отказват! Иска ми се повече българи да четат българска литература. Не масово, но повече. И наградите също помагат за това. Раздвижват въздуха – виж колко народ прописа романи, за да вземе ‛Вик‛! ‛Нека свирят, нека пеят, светлините нека греят‛, започва Кукленото шоу. Да не се окажем двамата в ролите на старците от балкона? (Защото винаги съм предпочитала мис Пиги.)

- За мен е смущаващо изказването на члена на журито Румен Леонидов по време на церемонията. Според него, ‛(...) тия, които пишем и продължаваме да се наричаме поети, много се занимаваме с въпроси "Какво е поезията?", "Какво е поетът?" - тая литературщина е отвратителна и не знам защо веднъж не се каже ясно и високо: "Не се занимавайте повече, не се вглеждайте в пъпа си..." Ние, поетите, с нищо не сме повече от останалите хора. Малко по-чувствителни сме, има някои антени, които Господ ни е дал, но това самообяснение, това самовъзвеличение - това е доста старомодно, демодирано и реакционно".

- ‛Където и да съм,/ аз съм нещо отсъстващо‛, казва Марк Странд, поет. Аз като чуя ‛литературщина‛ и ‛реакционно‛, хващам се за … сърцето. Това малко преля чашата. Дадох си сметка, че скандалът е безсмислен – у нас жестовете не се ценят. Просто реших вече да не участвам в конкурси и в журита. Пак може би безсмислен жест. Факт е, че добрите думи на награждаването бяха оскъдни за сметка на принизяването на качеството на книгите. Ами тогава защо е всичко това, може и да не се даде награда. Обидно е, а и не знам церемония, на която да са ‛промотирали‛ така номинираните. Но наградите са си награди. Преди тях е литературата. За книгите си винаги съм търсила малко читатели, но от класа. Имам ги – нали видя хората в Централна поща на представянето на ‛Картички‛ и ‛Писма‛? На останалите – да прочетат ‛Силата на вкуса‛ на Збигнев Херберт. Хората с вкус у нас са малко, няма какво да се заблуждаваме. Езикът ни предполага клубна популярност. Но е моят. Все плачем, че не можем да бъдем преведени и аз ту се отчайвам от това колко малко хора ни четат, ту се обнадеждавам, като прочета добри стихотворения от млади български поети. А такива има. Поезията навсякъде по света май е клубна работа. Тя е книжен скорпион – храни се с бактериите, които разяждат хартията и така я съхранява. Но и хартията да изчезне, поезията ще я има – в звука от плясъка с една ръка - нали ме питаш какво е поезията? А поетът? Той е пазителят на думите, на входа без врата, малката точица в картина на китайски художник – трудно се вижда, но я има. Ще продължавам да се занимавам с въпроса какво е поезията, поетът, смисълът – ‛събуден внезапно на непозната гара/ събуден внезапно,/ за да блуждая?/ да вървя‛, пише го Ришард Криницки. Тук рекламата трябва да каже ‛keep walking‛…

- Напоследък неприятно впечатление ми прави тягата, дори у безспорни поети, да предрешват анекдоти като стихотворения. Да, с вицове се забавлява по-лесно публиката и по-лесно се печели популярност, но...

- И в писането има моди. Обаче, освен популярност, едва ли ще добиеш друго, ако ги следваш. Медиите, рекламите днес командват парада. Трябва да им се отдава дължимото – като на змея – по една красавица на месец… Представи си рекламата на известно уиски и в образа – лицето на български писател, а отдолу пише – ‛продължавай да вървиш‛… Само че кое лице ще сложим? С нарастването на интереса към българските автори и книги, спада качеството на текстовете. Има нервност, бързане, на всяка цена тук и сега да се изявя. И се появява клан-недоклан. Наградите се оказаха катализатор на процесите, особено в прозата – там са парите и славата, доколкото жалки и смешни са те у нас… Но не само – литературата ни има много да наваксва, да отлага наноси, да се образуват организми. И чак след това, след това… Сега трупаме. Има много талантливи писатели, но времето подхлъзва към леснината, към хватките, към ефектното. Трудно е да останеш недокоснат. Там скоро ще разберат, че няма нищо. Добрата работа е бавна: ‛Стих подир стих – докато всичко изпееш/ на хоризонта смътен планина се очертава.‛ Това е цитат от единственото запазено стихотворение на монахинята Хай Ин от края на епохата Тан в Поднебесната. Едно!

- Подхлъзване към леснината... Къде тогава е парапетът на критиката, който да предпази и писателя, и читателя? Смяташ ли, че публичните позиции на поезията днес са незавидни именно защото критиката не може да я осмисли като аргумент в обяснението на обществените промени? Съвременната критика трудно разпознава литературната новина, автентичното събитие – ние се четем на дребно, в собствен контекст - дори появилите се два панорамни тома за поезията ни в края на ХХ век, при цялото трудолюбие и самовзискателност на автора, рискуват да бъдат ‛котловинно явление‛.

- Вече ставам досадна с желанието да се пише повече литературна критика, а не само ревюта или думи за представяния, приятелски подкрепи… Не заради ‛предпазването‛ на читатели и на автори, а заради коректива, заради наличието на среда. У нас в медиите почти няма статии за поезия, същото е и в електронните - интересът клони към 0. Но дори това, което се пише, е толкова затворено, така взряно в конкретния автор, творба, че сякаш те са извън времето и пространството. Като добавим това, че онези критици, които разбират, пишат основно текстове, свързани с академичната си кариера, какво да се направи? Опитваме в ‛алтера‛ да преодолеем тази затвореност, тази цеховост, но е трудно. Малко са добрите, не им се пише, защото литературата днес не създава авторитет. Ще отида по-далеч – не се следят процесите не само в литературата, а и в общия културен контекст. Кой критик на визуални изкуства се интересува от това, което става в съвременната поезия, класическа музика, театър – и, обратно, кой литературен критик прави това, следи? То и взаимният интерес сред авторите е слаб, тогава за каква среда става въпрос? За мен поне е нормално не просто да съм информирана каква изложба е направил Андрей Даниел примерно, а да я осмислям през своето писане, да търся, да се инспирирам от нея. Както от книга, от стихотворение, от концерт, от театрално представление, от играта на актьор. Може при останалите да не е така, но аз имам нужда от такъв контакт с друго изкуство. Затова – за ужас на Румен Леонидов - ще продължавам препратките, позоваванията. Затова преди години много исках, но вече съм се отказала, да направя чайна, в която да се отвори пространство за обмен на различни изкуства – пърформанси, най-общо казано. За приятели, гости, малко публика – нещо като клуб. Там примерно Кьосев като почне да говори, повечето да не се смълчават виновно, а да стане разговор. Дебатите – другаде. Но – както знаем - тук не се разговаря, сякаш нямаме нужда от директно общуване. Хубаво начало постави Митко Кенаров в дните между Коледа и Великден: четене на нови текстове на няколко поети у тях, пред камината. Малко по-различно, но пак с идея за интимност: Илка Зафирова откри първото четене на ‛Чакащи страници‛ в клуба на театър ‛Зад Канала‛. Откъси от дневника на художничката Шърли Голдфарб, прочетен пред поканени от Илка гости на чаша вино. Може би въздухът се раздвижва, небето се отваря…

Казваш, че поезията може да е аргумент за обяснението на обществените промени – това за коя поезия е било задача според теб? Тези дни ме затрупа снегът в къща в едно планинско село и там открих ‛Литературен фронт‛ от 1990. Бяха цитирали Хавел, който казва, че не иска да бъде будител, а просто да си върши работата като писател. Много ми харесва твоето определение ‛котловинно‛. Така е, не смеем да се погледнем отвън-навътре. Не може да продължаваме да седим и приказваме/пишем като в Ганковото кафене, да се мерим с нас си, да ни е добре в спарената ни, непроветрена стая. В тази обстановка няма как да се отличи автентичното събитие или литературната новина. Посредствеността не обича различието и бързо го заличава, затлачва. Въпреки това писателите ни не са по-слаби от колегите си в Европа, за да не обобщавам прекомерно. Доброто някак си намира начин да изскочи на повърхността – с белези, със загуби, но успява. Въпросът е да се издържи физически. Аз вече доста се уморих – да работя за филията и маслото, както ми писа една швейцарска писателка и журналистка по мейла. Виж – те и за маслото работят… Радиото ме умори, а и процесите, които там текат – назад, назад…, но това е друго.


- Наваксването, за което споменаваш, не е ли също зловонен капан – като ‛ускореното развитие на литературата‛ на Георгий Гачев, - в който да загубим още време? Това ми стои като поетическо инженерство, външно за литературата, което може да произведе ‛книги без поети‛... Всъщност ако трябва да определиш поетиката си – ти постмодернистка ли си (тази квалификация доскоро беше най-голямата похвала), твоят ‛компаньон‛ в наградата Иван Желев соцреалист ли е? Вършат ли ни още работа тези етикети – или е дошло време да хванем тоягата от обратния край?

- Нямам предвид наваксване в буквален смисъл. Естествено е, когато дълго си бил затворен, да искаш да видиш веднага целия свят, да го пипнеш и помиришеш. Има и обратна реакция – да се затвориш още и да откажеш света. Повече наблягам на процесите на отлагане на наноси, на образуване на среда. Усещането ми е за разпаднатост, но не на нещо, което го е имало, ами тъкмо да стане, да се спои, се е разтрошило като пръхкав сняг. През 90-те опитвахме от всичко. Но ‛проектирането‛ и на книги, и на процеси - видя се - не води до съществен резултат. Хубавото на литературата е, че не може да бъде насила вкарана в някое теоретично чекмедже. Писателят – също. Не пасва, стърчи, дразни. Не мисля, че и аз пасвам на определението ‛постмодернистка‛. А соцреализмът, както ти казах, започва пак да се харчи. Обичат си хората познатото, защо да се напрягат. Повтаряне, повтаряне – докога? Това само ме огорчава, кара ме да се усамотявам отново – от друга компания съм… За Иван Желев да се изказват критиците. Аз му прочетох книгата. Не обичам да слагам етикети, да класифицирам – поне в литературата. А какво значи ‛обратен край на тоягата‛? Да не е бейзболна бухалка - от двете страни не е ли еднаква? Тоягата и бухалката удрят, а това не ми харесва. Не обичам насилието.

- Боя се, че не ме разбра. Въпросът е при какви условия, за да съхраним интелектуалната си честност, ще променим убежденията си какво е литература? Което, преведено именно на езика на дзен, означава при какви условия ще хванем тоягата откъм другия край, ще потърсим нови отношения между старите литературни факти, нови възможности? Ето, Александър Кьосев обяви, че не съществува съвременна българска литература. Така че за какво приказваме? В ‛Култура‛ се разви недоразумението между Мари Врина и Благовест Златанов, които на различни равнища се занимават със съвременната ни литература и затова нейният преводачески оптимизъм, почиващ на социологически наблюдения, беше ударен от литературоведския му песимизъм...

- За тоягата и дзен - бърза притча. Попитали един наставник какво е Пустота, той си вдигнал тоягата и казал, че не е важно дали съзерцаваш тоягата, а че съзерцаваш. Иначе тоягата се използва за практични неща – да мушнеш или да удариш ученик, за да постигне просветление, да се подпираш по пътя, да се отбраняваш… ‛Нови отношения между стари литературни факти‛ се създават бавно и без бой. Важното е да се правят опити, да се продължава, независимо от всичко. Интелектуалната честност може да бъде съхранена при всякакви условия. При желание. А какво е литература, няма да определям аз, защото я пиша. Това, което пиша, сигурно може да бъде наречено така. Много не се интересувам от теориите. Повече - от литературните факти. Защото ми е теория без произведение и автор. На този въпрос Сашо Кьосев ще ти отговори по-убедително. Въпреки че не споделям докрай радикалността на текста му ‛с чука‛, с много неща съм съгласна. Не се съгласявам обаче само да минава като орел над пилци и оттам да говори/пише. Добре е да почете повече нова българска, не само добрите. Но това е друг разговор. И не е само Кьосев… Спокойна съм, че литературата си съществува и се развива извън анамнезите и предписанията. Мари Врина и Благовест Златанов се разминаха не защото не могат да проведат диалог чрез вестника, а защото няма среда за разговор, защото спорадичните реакции стоят странно на общата блатност. И избухват отделни пиратки, на които чудото е за три дни… Сигурна съм, че на някого сега ще прозвучи нелепо, че се потискам от общата награда с Иван Желев. Какво иска повече, ще пита. А проблемът е другаде – там, където не става дума за награди, а за смисли. Ето, ти не ми зададе въпрос конкретно за поезията ми, защо пиша така, защо пиша за това… Знаеш ли откога не са ме питали? Май по-добре вече да замълча, да се обеззаразя.

8 януари 2007

Разговора води Марин Бодаков


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”