Тук/Сега" /> Култура :: Изборът на "Култура" :: Втори фестивал за нова музика <i>Тук/Сега</i>
Български  |  English

Втори фестивал за нова музика Тук/Сега

Всеки вкус - със свое събитие

На фона на царящия артистичен вакуум в София по отношение на новата музика – още един фестивал. Цигуларката Биляна Вучкова, в този случай в качеството си на едноличен (в най-хубавия смисъл на думата) куратор/импресарио/мениджър/PR/координатор и изпълнител/импровизатор, постави един акцент, който броящите се на пръсти слушатели усетиха категорично. Многобройните, неинформирани за фестивала, могат само да съжаляват за пропуснатото.

Фестивалът представи предимно непознати творби от съвременни автори, без да поръсва програмата с класически и популярни захарчета, без флирт с обидно наричаната „широка публика‛, без спекулации под воала на общочовешките стойности. По-нататък ще изложа имена, но в подробен музикален анализ не бих искал да се впускам, защото в един такъв музикален форум има други, по-съществени фактори, които провокират активен размисъл.

Преди всичко, съвременните музикални ресурси в България са крайно маргинализирани и фрагментирани – в този факт всъщност има много положителен потенциал. Естествено, често се чуват гласове, внушаващи необходимостта от консолидация, в смисъл, че музикантите и композиторите трябва да се обединяват, да правят всичко заедно, да разпределят финансите справедливо, да има ясна позиция, посока и стил. Но знаем много добре как всичко това води до изграждане на тромави и неефективни империи и до задънена улица. Случаят с унищоженото преди няколко години Дружество за нова музика е пресен спомен. В настоящето – имаме Съюза на българските композитори, един друг вид безвъздушно пространство, организация с неясна цел, един профсъюз-мираж. Или, например, напомпаната с простотии концепция за българското представяне на Европалия в Брюксел. Очевидно истински функционират само привидно несъществуващи, малки групи, отделни артисти, леко конструирани, горе-долу независими малки музикални организации и фирми, които осцилират в разредения въздух. Биляна показа ясно и осезаемо, че това, което официалните музикални кръгове игнорират (или се правят, че не забелязват), съществува в най-различни, живи форми. Фестивалът, който тя изнесе на гърба си, може би не е уникален, но е симптоматичен и съществен в контекста на обусловената от фрагментарността индивидуализация на съставните елементи на музикалния живот. Биляна сама решава какво ще се изпълни, от кого, как, кога и в какво обкръжение – нещо, което я натоварва с отговорност, но същевременно я дарява с гъвкавост и лична артистична свобода. А това не е възможно в една институционализирана структура. Оттук нататък възприемането на подбраните от Биляна Вучкова творби е въпрос на вкус, а конфронтацията на вкусовете естествено ражда бойно поле.

По принцип изборът на музика за изпълнение е нещо трудно и е допълнително усложнено от субективността на изправения пред избор. И в този смисъл изборът е проява на смелост - в най-различните й варианти. И така, изборът на Биляна (не ще успея да се спра на всички автори) започва с пиеса за соло цигулка от Георги (Джо) Арнаудов, който очевидно сериозно и ангажирано изследва архаичните пластове на музикалния израз, като по всичко личи, че още не е изчерпал този извор до дъно. Докато експлоатиращият средноевропейските композиционни завоевания Джордж Кръмб е сравнително познат на някои ценители, особено с цикъла „Макрокосмос‛, то британецът Оливър Нъсън и американецът Джон Харбисън са почти неясни понятия за нашата публика. Роденият през 1938 г. Харбисън, композитор и диригент, е активна фигура в американския музикален живот, той твори многозначна, дълбока, според някои, „освободена от клишета‛ музика. В ‛Twilight music‛ (Музика на сумрака) се усеща желанието му да използва богатия си арсенал от изразни средства, но покрай това, като че ли чувството за пропорция и време малко му изневерява. Дерек Бермел, куратор, изпълнител, ръководител на проекти, композитор и визионер, наричан още от критиката ‛еклектикът с отворените уши‛, е друг интересен случай, свободно моделиращ с различни елементи от класика, авангард, джаз, госпъл, поп, рок и блус, филтрирани през призмата на универсална музикална визия. Освен това – Фридрих Голдман, композитор, преподавател и диригент, музикален ръководител на създадения от Брехт Berliner Ensemble, провокаторът-конформист, станал водеща личност в музикалния живот още по времето на ГДР, един от първите и малкото композитори на свободна практика в източния блок. Сериозно впечатление остави и изпълнението на ‛Intermezzo per tre‛ на Лазар Николов, чиято лиричност беше конструктивно и убедително пресъздадена от Биляна Вучкова, Ага Дзюбак и Марио Ангелов (въпреки неприятното хлопане на дефектния и разстроен роял). Прозвуча и двучастното струнно трио (1990) на Кшищоф Пендерецки, една почти неоромантична като атмосфера музика, чийто финал започва с нещо като фуга и доста увлекателно галопира към края. Пендерецки очевидно е имал голямо желание да си смени стила (след изкуствено инсценирания от масовата индустрия и никога несъстоял се в действителност крах на авангарда през 70-те). Но повечето му опити, включително и въпросното трио, са едно очарователно предателство спрямо грандиозните му, застрашително красиви творби от по-ранния период.

Лично за мен най-впечатляващ беше третият, заключителен концерт, изграден от импровизации. Нека изясним различните нива на емоционална ангажираност – изборът на нотирани по някакъв начин творби и тяхната сценична реализация впоследствие са един сложен процес, но нищо не може да се сравни с уникалността на момента, когато от спонтанния импулс се ражда жива музика, необвързана със знаците на нотното писмо. Историята на импровизационното изкуство е свидетел на най-различни форми, в някои от които присъства някакъв обединяващ медиум, като генералбас, хармонична схема, тема, частично нотирани структури, по-късно графики и алеаторни партитури, в други пък този медиум напълно отсъства. Но при всички случаи става дума за импровизация в господстващ, наложен, популярен или дълго изучаван стил. В средата на ХХ век се появява понятието интуитивна музика, която започва да се развива паралелно с базирания на ясна хармонична секвенция джаз. Щокхаузен поставя монументален фундамент на тази музика с ‛Aus den sieben Tagen‛ (1968) и ‛Setzt die Segel zur Sonne‛ (Обърнете платната към слънцето), където изпълнителите се вдъхновяват от вербални структури, действат самостоятелно и създават анархистична акустическа ситуация (злите езици твърдят, че звукозаписите на тези две творби са направени под въздействието на наркотици). Биляна и нейните артистични партньори (Ага Дзюбак – виолончело, Росен Захариев – тромпет, Любомир Драганов – видео и Антони Дончев – пиано) решиха да се отдадат на интуицията и ситуацията. Тук вече няма процес, водещ до резултат, а единственият възможен резултат е само процес - в него неволно се въвличат и слушащите, защото дълбоко в себе си усещат, че ако в този момент останат безучастни, изпускат всичко и са дошли напразно. И така повече от час. Това не е като евтиното разиграване на психодрама, скудоумни упражнения по групова динамика или скучен урок по камерна музика - тук всичко е истинско, без прекъсване, многопосочно и многолико, едновременно реално и загадъчно. Нищо не те задължава и нищо не те отблъсква. Понеже по време на слушане на такава музика съзнанието и подсъзнанието в известен смисъл се сливат, спонтанно се замислих, че тези симпатични музиканти, отдадени (доколкото това е възможно) на първичните си импулси и подсъзнателната комуникация, всъщност през цялото време свириха музика, по-хубава от тази на предишните два концерта, от написаната от толкова известни и значими композитори. Леко бях потресен от тази констатация, но трябваше да я приема. Интересно е, че на концерта нямаше експониране на стилове, вкусове, идеологии, теории и творчески платформи. Музика, изтъкана от много деликатен и атрактивен вакуум, звуци, неподлежащи на категоризация, съществуващи само в момента на раждането си и безследно изчезващи в следващия момент. Струва ми се, че визията от време на време имаше нужда от разреждане на напрежението, но този субективен нюанс на личното ми впечатление някак си потъва в общото очарование на вечерта, в многопосочното блуждаене на Захариев, в леко ритуалните докосвания до ударните инструменти, в ясната линия на Вучкова, в одухотворения и пластичен звук на Дзюбак и в странните, атмосферни клавирни звуци на Дончев. Рядък по рода си концерт!

За съжаление, фестивал, който трябваше да бъде чут от стотици, беше посетен само от няколко души (моля за извинение, в случай, че са били 20). По неизвестни за мен причини, тъй като не съм посветен в мениджмънта на този форум, не зная защо публичността беше минимална. Червената къща побира около 50 души или може би 70 с правостоящите, така че, ако имаше 1500 информирани, поне по 60 от тях щяха да дойдат на всеки един от концертите, и касата би била пълна и при малко по-ниска цена от 7 лв.

Без отговор остава въпросът дали ниската информираност на обществеността за този фестивал и други подобни събития е резултат на лекомислено отношение към PR-проблематиката, преднамерена елитарност или акт, насочен срещу новото изкуство от хора, които само привидно се застъпват за него - често срещана практика в източна Европа.

От акустична гледна точка Червената къща е трудно усвоимо за музикантите пространство, затрудняващо ги с особеностите си – липса на ранни отражения и нелинеарно разпределение на звукочестотния спектър на нивото на седящите в залата – нека това не прозвучи прекалено технически. Резултатът във всеки случай е твърд звук на струнните, изчезващи, но кресливи духови и грубо звучащо пиано. Така че всеки красив звук в тази зала е подвиг за звукоизточника. Някои недостатъци вероятно могат да бъдат компенсирани с деликатна и правилно използвана електроакустика, но това, разбира се, изисква допълнителни ресурси. От една страна, Червената къща за момента е една алтернатива, имайки предвид морално амортизираната зала „България‛ и изобщо малкото на брой концертни пространства в София, от друга страна - изпълнението на музика не е дебат или семинар и изисква повече условия.

Пожелаваме на Червената къща истински роял за в бъдеще – предоставеният за концертите беше голямо и трудно преодолимо препятствие за всеки културен изпълнител, и то по простата причина, че не държи строй.

Често чувам около себе си реплики от рода на „какъв е пък този фестивал сега‛, „пак някакъв фестивал‛, или „и тя сега си направи фестивал‛, „нещо много фестивали се навъдиха‛ и т. н. Вероятно някои хора не си дават сметка, че в условията на икономически и културен глобализъм, от една страна, и на фона на постепенно отърсваща се от интелигенцията си държава, организирането на многобройни малки фестивали е единственият отговор – в противен случай изпадаме в ситуация, в която разнообразието на форми на съществуване повече не може да бъде гарантирано. А това значи край на всичко - не само на изкуството, защото неговото състояние само експонира симптомите на обществената ситуация.

А що се отнася до културния живот в една столица – едва ли за живеещия в града има по голямо удоволствие от трудността на избора, къде да отиде вечерта – на ресторант, кино, класическа музика, джаз, рок, авангарден пърформанс, смесени медии, чалга или мач. Но той просто трябва да има избор, а за целта е необходимо справедливо разпределение на информационните ресурси. Тогава в залите ще има живи хора, не вакуум. Когато културното разнообразие е гарантирано, тогава въпросът за вкуса отпада. Както казва забележителният художник Марсел Дюшан: Единственият вкус, който признавам, е този на хубавото кафе. Значи, на чаша кафе правим своя избор и после всеки вкус ще намери своето събитие, както онази вечер аз намерих моето.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”